Черните птици

32

На следващия ден Ел Ей беше в кабинета ми, стоеше до библиотеката и разглеждаше стари броеве на „Магистрален патрул“, които продължаваха да пристигат в управлението, въпреки че никой не се беше абонирал за тях. В един момент пристигнаха Райдаут и Монси, за да докладват какво са научили за евентуалната вероятност Голд да е организирала собственото си убийство.

Райдаут погледна в бележките си.

— Не намерих нито един човек, който да е чувал Голд да е говорила за самоубийство; не си е правила застраховка и няма големи дългове. Говорих и с интерниста, и с гинеколога, при които е ходила, но и двамата не знаят да е страдала от някакво фатално заболяване. Минах и през съпруга, за да си побъбрим още веднъж. Той казва, че не, никога не е споменавала за самоубийство и ако съм я бил познавал, съм щял да знам, че това просто нямало как да стане.

— Това и аз можех да ти го кажа — подхвърли Ел Ей, без да вдига поглед от статията за полицейските пенсии, отпечатана преди пет години, която преглеждаше в момента.

Райдаут я изгледа.

— Тогава защо не ми го каза, докторке?

— Не си ме питал.

— Аха — сви рамене той и продължи. — Освен това няма никаква откриваема връзка с някой от познатите ни типове, които е можела да наеме, за да я очистят. — Той си пое дълбоко дъх. — Между другото, Уейн каза да ти кажа, че няма съвпадение на ДНК от дъвката, която си прибрал от къщата на Джеймисън, и тези от местопрестъплението.

— А другите хора, които работят в сградата на Голд? — попитах аз.

— Бих казал, че и там сме кръгла нула. Секретарката е на двайсет и една, дъщеря на адвокат. Казва се Джесика Дестин, ходи на езда и вечерни курсове по счетоводство, където е била и вечерта, в която са очистили Голд. Съвсем скоро е заела мястото на предишната секретарка, възрастна религиозна дама с тежко болен съпруг, която се казва Ърлийн Къчел. Помощничката на Голд се казва Маргарет Ейлсуърт и работи при нея от четири месеца. Вече е почти за пенсия, през свободното си време играе бридж с други възрастни дами или ходи да наблюдава птиците със съпруга си Джон. Във въпросната вечер е играла бридж, а след това е отишла да пие кафе с някои от другите играчи. Тръгнали са си след няколко часа, така че е излязла твърде късно, за да тръгне да разпъва някого на кръст. Няма признаци и да знае за някой друг, който може да го е направил вместо нея. Асистентът на Голд се казва Перегрин Еспи и не се бъзикам, така че дори не ме питайте защо се казва така. Момчето е гей, ясно е отвсякъде, тежи сигурно шейсет килограма с камъни в джобовете и обича да гледа телевизионни предавания за стари порцеланови сервизи и танци. Притеснява се най-вече как ще си намери друга работа. В съдбовната вечер си е бил вкъщи при мама и двамата са гледали поредицата „Пътуващи антики“. Няма връзка с Голд извън офиса, няма полицейско досие, както впрочем и мама. Джаки Милнър, бившата на Джеймисън, нямаше какво толкова да каже, освен че е доста доволна от сегашния си живот и доктор Голд вероятно е била права за това, че бракът им е бил като кон със счупен крак. Каза, че след като е минала една седмица, и тя е нямало да се съгласи да се събере обратно с Анди, дори да е имало такава възможност. Тя мрази Голд по някакъв тих, дискретен на чин, но календарът ѝ, общо взето, е запълнен от работата, децата и мъжа, с когото се среща в момента. Той се казва Чък Айкен и се занимава с недвижими имоти. Полицейските досиета и на двамата са същите като на Ейлсуърт и Еспи, тоест никакви. Мен ако питаш, можеш да ги пуснеш всичките в един общ чувал, да добавиш брашно и да ги тръскаш цял ден, но пак няма да има кого да изпържиш.

— Благодаря — казах аз. — И престани да се радваш толкова. Монси, ти имаш ли нещо?

Тя се наведе, за да остави кутийката спрайт на бюрото ми, отвори бележника си и почука по страницата с дългия си лилав нокът.

— Първо, бившата на Пендърграс, както пожела. Казва се Лора, козметичка, живее в Хюстън. Казва, че да, Пендърграс наистина е голяма гадина и ако нещо пикае седнало, той гледа да го изчука. Не знаеше нищо за групов секс, за бой по задника или задругите работи, но след като сме говорели за него, нищо нямало да я изненада. Каза да ѝ се обадим, ако може да ни помогне с нещо, за да го тикнем в панделата.

Поредната задънена улица.

— Давай нататък — процедих аз.

— Следващият е психоаналитикът на Голд. Казва се Рънълс. Той е „Орео“.

— Какво е?

— Отвън черен, отвътре бял — обади се Ел Ей. — Като бисквитките „Орео“.

— Аха — потвърди Монси. — Има си всичко: костюм от туид, лула и порше, членува в частен клуб, държи си трофеи от голф турнири на камината — пълна програма. Сигурно и гласува за републиканците.

— Аз си мислех, че всички доктори гласуват за републиканците — обади се Райдаут и хвърли поглед към Ел Ей.

— Какво научи от него? — попитах аз.

— Отначало не искаше да говори с мен, така че аз му казах: „Добре, прав си, най-добре да го направим по учебник, ще се върна след половин час с призовка за теб и за цялата ти документация, направо ще дойда с камиона, сигурно няма да има нужда да затваряш кабинета си за повече от месец-два, докато прегледаме всичко, а ти ще измислиш какво да кажеш на борда, когато дойдат да те проверят, докато аз давам интервюта за всички полицейски предавания“. Той размисли и съвсем скоро реши, че всъщност няма никаква причина да не ми бъде от полза. Каза, че нашата докторка е ходила при него от година и половина, най-вече за да ѝ изписва лекарства. Каза, че имала „смесено личностно разстройство“.

Аз се обърнах към Ел Ей.

— Време е да си изкараш прехраната — казах аз.

— Не е точно смесено, а по-скоро комбинирано — каза тя. — Колегата е имал предвид, че тя има повече от едно личностно разстройство, или по-вероятно проявява отделни симптоми от различни видове разстройства. Каза ли какви?

— Аха. „Параноя и асоциално поведение със склонност към нарцисизъм.“ Освен това каза, че била свръх възбудима. От време на време ѝ давал оксиконтин и други подобни.

— Но не каза нищо за депресия?

Тя поклати глава.

— Попитах го дали е била такава, че да се самоубие. Той каза, че това е горе-долу последното, което можело да ѝ се случи.

— Каза ли нещо друго?

— Тя нямала приятели, не се доверявала на никого използвала хората и виждала света разделен на хищници и плячка, като, естествено, предпочитала да е от страната на хищниците. Явно говорим за вълци и агнета.

— Грозна работа — отбеляза Райдаут.

— Сега става още по-интересно — продължи Монси. — Доктор Орео каза, че имала „сексуални обсесии“.

— Например?

— Садо-мазо до дупка и „полиморфна перверзия“.

— Какво означава това, по дяволите?

— Възбуждала се е от всички — обясни Ел Ей. — Мъже, жени, млади, стари, на всякакви места в хранителната верига. За нея не е имало никакво значение.

— Точно така — потвърди Монси. — Никого не е връщала.

— Това съвпада ли с информацията от кода на Уелш?

Ел Ей кимна.

— Сигурно е по-лесно да си намериш гадже, ако си такъв — отбелязах аз.

— А сега най-хубавото — каза Монси. — Докторката обичала да я пишкат. Казвало се „златен дъжд“.

— Акана работа — обади се Райдаут.

— Не слушаш внимателно — смъмри го Монси. — Не говорим за акане, а за пишкане.

— Кой по кого пишка?

— Не знам, бейби. Може би трябва да направиш по-подробни проучвания.

— А кокаинът? — попитах аз.

— Смъркала е по четири грама на ден. По класическия начин, през носа. Снабдявала се е от онзи адвокат Файгъл, точно както ти каза. Между другото, той също е евреин.

— Да не искаш да кажеш, че ще е следващият на кръста? — попита Райдаут.

— Никога не се знае — отговори Монси. — А на всичко отгоре имам и още една новина, от която може да излезе нещо.

— Казвай.

— Говорих с онзи доносник от квартала с курвите, дето е болен от онова нещо, където непрекъснато лае и псува…

— Синдром на Турет? — обади се Ел Ей.

— Бинго — потвърди Монси. — Непрекъснато разправя на кого ще го тури.

И аз бях попадал на този тип. Работеше в една автомивка, познаваше много хора от подземния свят и обичаше да си представя, че е някакъв таен агент под прикритие. След като си поговорихме за това-онова, той тръгна да ми разправя за някаква схема, която въртели от панделата, за да източват кредитни карти, а после продължи за някакъв възрастен бял тип в затвора, който преди това бил професор по математика или нещо подобно. Но освен това бил и проповедник. Казвал се Джестън Кийтс. Каза, че бил адски умен и бил някакво гуру за дебелите снежинки, които си играят на войници и се събират в гората.

— Но сега е в затвора, така ли? — попитах аз, като се чудех накъде води всичко това.

— Прибрали го преди шест години. Бил един от оная банда „Божият меч“, които се окопали в планината и стреляли по федералните, когато отишли да ги приберат.

— Групата на Лъмъс — казах аз и усетих началото на някакво леко замайване. — Чакай малко, те нямаха ли някаква табела в базата си, някаква емблема или нещо такова?

— Аха — потвърди тя и извади една изпокъсана брошура.

Беше от онези издания, които понякога оставят под чистачките на паркингите в югозападната част на Арканзас, североизточната част на Тексас и северозападната част на Луизиана — яростна критика на безбожието в съвременна Америка и „горилите“ на служба на еврейско-чернокожо-имигрантско-нехристиянското правителство. От години ги бях виждал, без да ги забелязвам, но сега забелязах това — и не можех да повярвам на очите си.

— Тази емблема… — започнах аз.

— Видях драсканиците, дето ги рисуваш навсякъде — каза Монси, докато ровех в най-горното чекмедже на бюрото си.

Най-сетне открих това, което търсех — листчето от бележник с последната версия на емблемата от сода бикарбонат, която бях нарисувал — вдигнатата мускулеста ръка, за която вече ясно виждах, че държи къс, широк меч. Сложих я до брошурата. Двете рисунки бяха почти идентични.

— И сега става много завързано — каза Монси. — Защото доносникът ми каза, че прякорът на този Кийтс е „Пастора“.

Когато си уредих среща с Кийтс в затвора, Ел Ей поиска да дойде с мен.

— Кажи му, че съм секретарка например. Може да успея да доловя нещо странно в поведението му — обясни тя. — Като експерт.

— Страхотна идея — съгласи се Зито. — Нали все още имаш разрешително за таен агент?

Единствените пръстови отпечатъци по писмото до „Лейт. Бонъм“ и плика бяха на Бърти и няколко пощенски служители, а самият плик беше с лепенка, така че никой не го беше облизал, за да го залепи, и не можехме да се сдобием с никаква ДНК. Щеше да бъде добър коз да разполагам с нещо, с което да свържа Кийтс с писмото, но дори и така можех да го използвам в разговора с него.

Когато пристигнахме там, един кльощав червенокос надзирател ни заведе в мърлява стая за посетители с нисък таван. Вътре вонеше на мишки и беше още по-мрачно и отчаяно, отколкото в останалата част от затвора. С изключение на квадратната сива метална маса и няколкото очукани стола, които сякаш бяха докарани тук след дълга употреба в някоя военна база, нямаше никакви мебели. Беше ярко осветено с флуоресцентни лампи от онези, на които човешката кожа изглежда с цвят на умряло земноводно.

— Уютно — отбелязах аз.

Ел Ей се огледа.

— Не е подходящо за хора, които страдат от клаустрофобия, но май и по-лоши сме виждали.

Тежката метална врата с бронирано стъкло на прозорчето за наблюдение се отвори и червенокосият надзирател въведе Кийтс в стаята. Беше небръснат и изглеждаше на около седемдесет години. Беше облечен със стандартния оранжев затворнически гащеризон и протрити платнени чехли, а малките му сини очи бяха скрити зад дебели очила с рогови рамки. Подпираше се на алуминиев бастун с четири крачета и беше блед, не точно затлъстял, но натежал и омекнал от храната в затвора, а мазната му металносива коса беше залепнала на отделни кичури по лъскавото му теме.

— Почукайте на вратата, ако имате нужда от нещо — каза надзирателят.

Той хвърли един последен поглед към затворника си и излезе.

Стиснах ръката на Кийтс и представих Ел Ей с думите:

— Това е Лий Роу. Тя работи с мен.

— Защо не седнем? — предложи той. — Старите ми кокали не ме държат като едно време.

Заехме столовете от трите страни на масата, а Ел Ей енергично отвори един стенографски бележник и извади химикалка. Изглеждаше делова и организирана.

— Извинете ме, госпожице Роу, но аз се интересувам от човешката таксономия — каза Кийтс. — Струва ми се, че потеклото ви отчасти е от северната част на Средиземно море, може би гръцко. Мога ли да ви попитам дали е така?

Отдавна изчезналият биологичен баща на Ел Ей — или „донорът на сперма“, както го наричаше Рейчъл — наистина беше грък.

— Потеклото ми е, общо взето, неизвестно — отговори тя.

— Ах, гърците — каза Кийтс, все едно беше потвърдила предположението му. — Били са една от най-значимите раси, преди да достигнат до настоящия си упадък. Разбира се, като се имат предвид вашият ръст и благородните ви черти, вие сигурно носите старата чиста кръв на Перикъл и Питагор.

Той не откъсна поглед от нея, докато тя четливо пишеше днешната дата в началото на страницата в бележника си.

— Да, господине — отговори неопределено тя и подчерта датата.

— Оценявам това, че се съгласихте да разговаряте с нас, господин Кийтс — казах аз. — Или предпочитате обръщението „преподобни“?

Той се усмихна.

— И двамата знаем, че имахте възможност да ме принудите поне да се срещна с вас. Можете да ме наричате както пожелаете.

— И двамата знаем колко време щеше да отнеме това и колко малко полза щеше да има от него.

Той кимна в знак на потвърждение.

— С какво мога да ви бъда полезен, господин лейтенант?

— Дойдохме във връзка с убийството на една психоложка, която…

Кийтс се намести на стола и подпря бастуна си на масата.

— Еврейска психоложка, ако не греша — каза той. — Тук не ни позволяват да използваме интернет, но все пак имаме вчерашни вестници и разрешение да гледаме телевизия в определени часове.

— Точно така, говоря за доктор Голд — потвърдих аз. — И разследването достигна до вашето име като човек, който може би разполага с евентуална полезна информация.

— Моето име?

— В интерес на истината, разследването достигна до прякора „Пастора“.

— И как точно достигна до него?

— Анонимен сигнал от гражданин.

— Аха.

— Помислих си, че тъй като познавате различни крайни групи с християнска идентичност, може да ни подскажете нещо, което да ни помогне да разкрием кой е убил доктор Голд. И защо.

Той отново се усмихна.

— Добре се изразявате, господин лейтенант. Но вярвам, че всъщност имате предвид да натопя някого.

Аз се обърнах към Ел Ей.

— Госпожице Роу, как бихте нарекли това… какъв е техническият термин?

— Семантично увъртане, ако не се лъжа.

— Точно така — казах аз. — Тогава нека да ви попитам нещо друго: вие сте били пастор на организацията „Божият меч“ в Арканзас, нали?

— Да, с гордост заемах този пост.

— Освен това разбрах, че сте били математик.

— Преподавал съм математика, да. Вярвам, че това е най-чистият език, на който ни говори Бог. Но освен това съм ръкоположен в духовен сан.

— От коя църква?

— Истинската църква е само една.

— Все още ли сте част от организацията?

— Джестън Лорънс Кийтс, пастор на „Армията на Божия меч“.

— Нямате ли и военен номер?

— Били ли сте в армията, господин лейтенант?

— Не е толкова готино, колкото разправят всички.

— Участвали ли сте в бойни действия?

— Няколко пъти за по няколко минути.

— Аха. Значи сте отнемали човешки живот?

— Това също не е толкова готино, колкото разправят всички.

— Но по принцип нямате възражения към убийството, когато обстоятелствата го изискват?

— Невинаги имаме избор.

— Точно така. Не се съмнявам, че сте добър офицер. Между другото, вярвате ли във войните, които води нашето правителство? За които непрекъснато ни казват, че се водят в защита на свободата.

— Недостатъчно, за да смятам, че наистина се водят заради това.

— Но като войник бихте служили в изпълнение на получените заповеди?

— Да.

— Моите войни бяха много отдавна. И вижте ме сега — страдам от артрит, диабет, бъбречно заболяване. Черният ми дроб вече не става за нищо. Нямам семейство, при което да се върна, ако изляза от тук. Дори да приемем, че знам кой е екзекутирал вашата ционистка шарлатанка, какъв стимул можете да си представите да ме накара да издам верните войници, които са изпълнявали заповедите си?

— Това е интересна гледна точка. Смятате ли, че убийците са били нечии войници и са изпълнявали заповеди?

— Всъщност не.

— Защо не?

— Не вярвам, че тези хора, които и да са били те, са вярвали в нещо друго освен в себе си.

— Как така?

— Убийството очевидно не е било неотложно, нито представлява ефективен удар срещу нелегитимните окупационни сили във Вашингтон. А това са единствените причини, които биха оправдали усилието и риска на подобно начинание. Разбира се, аз приветствам смъртта на всеки евреин, но в този случай мишената е била просто симптом, една от милиони. Не е била нито важен агент, нито непосредствена заплаха. Смъртта ѝ е безсмислен жест, който може да доведе само до ненужен натиск върху освободителното движение. Затова смятам, че вашите убийци са били наемници, събрани специално за случая, господин лейтенант.

— А не от вашите?

— А не от моите.

— Извинете ме, господине — обади се почтително Ел Ей. — Бихте ли ни казали какъв щеше да бъде вашият отговор, ако наистина бяхте заповядали извършването на това убийство?

Кийтс я изгледа продължително.

— Това е забележителен въпрос.

Ел Ей вежливо очакваше отговора.

— Предполагам, че просто щях да отрека да знам каквото и да било и да ви посъветвам да вървите по дяволите — заяви той.

Стори ми се, че улових съвсем лека усмивка да пробягва по лицето на Ел Ей.

— Значи сигурно не сте голям почитател на баскетбола? — попитах аз.

Той изсумтя презрително.

— Десет малки негърчета скачаха добре, препъна се едното, сега са девет те. Ако скачането правеше цивилизация, щяхме да избираме зайци в парламента. Не, господине — надеждата за човечеството на Земята винаги е била в ръцете на бялата раса и никога няма да бъде в нечии други ръце.

— Господин Кийтс, познавате ли Бенджамин Фрикс?

— Не — отговори той. — Но знам, че съзнателно не използвате минало време, а господин Фрикс наскоро е бил открит мъртъв в опожарения си дом. Не се съмнявам, че това се смята за съмнително обстоятелство. Доколкото мога да предположа, вие работите по хипотезата, че между неговата смърт и смъртта на доктор Голд има някаква връзка. Ще ми кажете ли защо ме попитахте дали го познавам?

— Не — отговорих аз. — Какво можете да ми кажете за това?

Побутнах едно копие от писмото със смъртната заплаха към него. Той вдигна листа, наведе главата си назад, за да се възползва максимално от трифокалните си очила, и го прочете.

Ел Ей го наблюдаваше внимателно.

— Откровението на свети Йоан — каза той, когато свърши. — Заедно с откъси от Битие и Второзаконие. Интересен контраст. Възможно е пламенният меч да е споменат във връзка с онова противно приключение на ЦОП в Уейко преди няколко години.

— Извинете ме, какво означава ЦОП? — попита Ел Ей, готова да записва.

— Ционисткото окупационно правителство, което ни управлява — отговори Кийтс. — Узурпаторите на държавническата мантия на Джеферсън и Джексън. Във всеки случай, писмото е интересно. Какво смятате за него, господин лейтенант?

— Това беше моят въпрос към вас.

— От което предполагам, че не сте извлекли никакви доказателства от писмото — каза той, като отново му хвърли един поглед. — Благодаря ви, че не се опитахте да блъфирате в тази посока. Мога ли да предположа, че сте се сетили за мен заради споменаването на Паството в писмото?

— Не.

— Защо не?

— На първо място, не вярвам вие да сгрешите как се пише името ми.

Той се усмихна.

— Дори за заблуда?

Аз не отговорих.

— Смятате ме за неспособен да се престоря на невеж дори за да избегна ръката на закона? Това е доста тежко обвинение.

Продължих да не казвам нищо.

— Добре де, вероятно сте прав — каза той и поклати глава. — Суетата със сигурност не прощава на никой от нас.

— Ако нарочно бяхте изписали името ми погрешно, за да ни изпратите по фалшива следа, защо да споменавате Паството?

Той ми хвърли рязък поглед и кимна.

— Очевидно сте интелигентен човек, господин лейтенант.

— Отбележете това, госпожице Роу — наредих аз.

Тя записа нещо в бележника си.

— Мнозина смятат спортистите, какъвто според мен сте били и вие, за глупаци, но по-често е вярно обратното — каза Кийтс. — Във всеки случай сте прав. Не съм написал това писмо. И не съм нареждал да го напишат. Но съм сигурен, че името ви е изписано погрешно, за да ви заблуди. Дори мога да предположа, че цялото писмо е опит да ви изпрати за зелен хайвер.

— А не предупреждение да се откажем?

— Моля ви, господин лейтенант. Кой би бил толкова лековерен, за да очаква нещо подобно да сложи край на полицейско разследване? Или да отклони човек като вас? Несъмнено само някой идиот. Но писмото наистина е заплаха, насочена лично срещу вас. Адресът и обръщението ясно говорят, че авторът познава правилното съкращение за „лейтенант“ и общоприетата абревиатура за Тревъртън, която се използва в системата на пощите, а освен това е наясно, че вие лично водите разследването на убийството. Всичко това не отговаря на предполагаемото невежество, с което е съставен този документ. Освен това авторът е бил достатъчно ерудиран, за да открие и правилно да цитира няколко откъса от Библията, както и да ги комбинира в смислено послание. Ясно е, че писмото не е написано от обикновен престъпник. Вярвам, че показва и нещо повече.

— Какво?

— Мисля, че има голяма вероятност човекът, когото издирвате, всъщност да се окаже някой, който не просто знае кой сте вие и как се изписва името ви, а е доста близък до вас. Някой, който има съвсем специфична причина да ви набележи за своя мишена.

— Как ти се стори? — обърнах се аз към Ел Ей.

Беше към средата на следобеда и нямаше много движение, докато карахме по „Бордър“ обратно към „Три“.

— Ами Кийтс наистина изпитва неконвенционална гордост от връзката си с „Божият меч“, но организацията не е естествената му среда. Твърде интелигентен е, за да е така.

Тя се зае с радиото в колата и в крайна сметка се спря на една от станциите за класически рок от Шривпорт. Бяха пуснали „All You Need Is Love“ на „Бийтълс“ от 1967 г. Ел Ей намали звука.

— Този човек никога няма да намери спокойствие — каза тя. — Представи си да притежаваш такава умствена мощ, а да нямаш друг избор, освен да се занимаваш с някакви типове, за които висше образование означава да отидат на държавен изпит, за да получат задочно еквивалент на диплома от гимназията. Връзката му с тях вероятно е реакция на някаква травма от миналото. И се срамува от нещо, което е преживял по време на военната си служба.

— Как разбра? — попитах аз.

— Изражението му се промени, когато спомена за това. Освен това не обясни какво има предвид, а веднага се прехвърли на темата за здравословните си проблеми, все едно представляват някакво наказание, което е заслужил. Според мен или смята, че се е проявил като страхливец в някаква опасна ситуация, или е направил нещо, от което все още изпитва вина. А може би и двете.

— Значи не е социопат?

— Не. Ако беше такъв, щеше да вложи повече енергия в опити да ни ласкае и манипулира.

— Все пак се пробва да го направи с теб.

Тя сви рамене.

— Не означаваше нищо, беше просто мъжки рефлекс. Много повече го интересуваше да ни демонстрира колко е умен.

— Какво си записа, когато ти казах да си отбележиш това?

Тя вдигна бележника си, за да го прочета: „Да проверя какво точно означава „интелигентен“.

— Добре де, едно на нула за теб — казах аз. — Ако Кийтс наистина беше прав, изобщо нямаше да те попитам. Да се върнем на преподобния пастор. Ти ми разказваше как си разбрала, че не е социопат.

— Точно така — каза тя. — Другото е, че социопатите не проявяват множество признаци на автономна възбуда.

— Искаш да кажеш, че при него е имало такива?

— Аха. Особено докато четеше писмото.

— Какво гледаше ти тогава?

— Сърцебиене, честота на примигване, дишане, разширяване на зениците.

— Как точно му виждаше сърцебиенето, по дяволите?

Тя ме докосна с пръст по шията, точно както беше направила вечерта, когато пристигна.

— Гледах го ето тук — обясни тя. — Сънната артерия е точно под кожата.

Представих си как гърлото ми непрекъснато излъчва мислите ми на целия свят, ирисите ми демонстрират всяка емоция и цялото ми съзнание е разголено като стриптийзьорка. Нищо чудно, че никога не можех да бия Ел Ей на карти.

— И какво ти каза всичко това? — попитах аз.

— Не смятам, че той знаеше нещо за писмото, докато не му го показа. Но задачата го заинтересува много, оживи го, даде му нещо, за което да мисли. Беше като гатанка, като нова гледна точка към света. Хора като него сигурно много се отегчават в затвора.

— Да, ето нещо, което не мога да разбера. Как е възможно толкова умен тип да се озове зад решетките?

Тя отвори прозореца си няколко сантиметра, запали цигара с тънката си златна запалка, пое от дима и го издиша навън. После попита:

— Краткия отговор ли предпочиташ?

— Да, моля.

— „Умен“ вероятно не е най-подходящата дума за него. Кийтс е интелигентен, няма спор, но проблемът е в това, че коефициентът на интелигентност всъщност няма много общо с това колко е умен един човек и колко добре се справя с живота. Горе-долу единственото нещо, за което става коефициентът на интелигентност, е да определи какъв резултат ще изкараш следващия път, когато се явиш на такъв тест.

— Искаш да кажеш, че Кийтс е интелигентен, но не е умен. Според теб защо е направил така, че да свърши в затвора?

— Мисля, че в неговия случай става въпрос за наказание, което си е наложил сам. Вероятно не е възпитан така, че да мрази хората, нито да прави нещата, които е направил, но нещо в живота му го е притиснало и той е започнал да търси някакъв източник на сила, с който да му отговори. Омразата изглежда силна, така че той е избрал нея и никога повече не се е обърнал назад. Но някъде вътре в него все още живее момчето, което мама е възпитала да прави добро, и това момче не спира да спъва плановете на възрастния човек. Колкото и да е интелигентен, Кийтс вероятно винаги е бил един от онези загубеняци, които ще се прострелят в крака всеки път когато посегнат за пистолета.

— Значи не смяташ, че той знае нещо за убийството?

Тя погледна пепелта на върха на цигарата си.

— Не съм казала това.

Ел Ей проследи с поглед пълен с тийнейджърки бял форд таурус, който ни задмина отдясно.

— Сигурна съм, че знае кой е убил доктор Голд.

Аз я изгледах вторачено.

— Гледай си пътя — скара ми се тя.

— Смея ли да попитам защо го казваш?

— Според мен в началото той си помисли, че сме отишли заради измамата с кредитните карти, за която ни каза Монси и която вероятно наистина е организирана от него. Беше готов за това, но когато ти му каза, че разследваме убийството, той получи прилив на адреналин. Човек не реагира по такъв начин, ако не е подложен на риск. Щом е подложен на риск, значи е замесен. А щом е замесен, значи знае нещо.

— Ел Ей, кога ще спреш да ми дърпаш стола, на който седя?

— Ха-ха — ухили се тя.

— Добре, какво друго знае Кийтс?

— Точно това ще разберем, шерифе.

Оставих я в „Килн-Роа“ и продължих още половин километър до службата, където Монси и Райдаут ме чакаха в моя кабинет. Райдаут редеше пасианс на компютъра, а Монси разлистваше все по-дебелата папка по случая „Голд“. Райдаут затвори играта и ми освободи стола.

— Как мина? — попита ме той.

Докато им преразказвах чутото, на вратата се появи Зито.

— Здравейте, редници — каза той. — Слушай, Бис. Виждал ли си Ел Ей?

— Съвсем не — отговори Райдаут.

— Подозирам, че се крие — добави Монси. — В последно време тука се навъртат всякакви.

— Отиде при Джейна — казах му аз. — Влизай, имаме нужда от федерално присъствие.

— Естествено — каза той. — „Помагай на туземците“, това е моят девиз.

— Това ще ти хареса — каза Монси. — Мислим да направим проучване за секс групата, в която са били Голд и Фрикс.

— Орденът на златния пиш — добави Райдаут.

— Пляскане на седмицата — каза Монси.

— Какво? — попита Зито.

— Маски, бичове, ботуши — казах аз. — Извратена работа.

— Браво на вас — каза Зито и поклати глава. — Току-що си представих Фрикс гол, на високи токчета.

— Добре дошъл в клуба — каза Райдаут.

— Има ли начин той да е участвал в убийството на Голд? — попита Зито. — А после някой от съучастниците му да се е обърнал срещу него?

— Това става — каза Монси. — Поне за филм с Хъмфри Богарт.

— Аха — съгласих се аз. — Двойно убийство. По-интересно е за разследване.

— Усещам, че си започнал да развиваш някакъв неприятен мързел, стари приятелю — обади се Зито. После Хвърли поглед към папката в ръцете на Монси. — Ей — възкликна той и взе една скица на дърводелския чук която беше направил Уейн. — Какво е това?

— Най-вероятно инструментът, с който е била прикована Голд — обясних аз. — Дърводелски чук, модел „Калифорния“. Виждал ли си такъв?

Той вдигна поглед към мен.

— Дали съм виждал такъв? Приятел, аз имам такъв, в шкафа за веществени доказателства. Открихме го в къщата на Фрикс.

— Какво?

— Беше в пепелта, на няколко метра от тялото. Част от ръкохватката беше изгоряла, но определено беше същият. Стори ми се малко необичайно да е там, затова ги накарах да го приберат за веществено доказателство.

— Мааамка му — проточи Монси.

— Търсят те на трета линия — обяви Бърти, като се показа на вратата. — Някаква жена, която се казва Ърлийн Къчел. Твърди, че знае нещо за убийството на доктор Голд.

Спомних си за комедийното предаване „Събота вечер на живо“ и скечовете на Дейна Карви, издокаран в женски дрехи пред онзи стъклопис. „Религиозни разговори с религиозната дама“. После се сетих откъде ми беше познато името на Ърлийн Къчел — беше религиозната дама, която доскоро беше работила като секретарка на Дебора Голд.