Черните птици

42

Върнах се в Тревъртън и отидох да се срещна с Уейн в „Джон Бой“. Той ми беше донесъл копия от предварителните доклади за смъртта на Пендърграс, които му бяха изпратили колегите от Арканзас.

— Изпратиха ми всичко по телефона — обясни ми той, докато ми подаваше папката. — Но половината неща не се виждат на това малко екранче.

Разлистих докладите и научих, че трупът на психолога е бил открит от неговия партньор по голф, завързан с разперени ръце и крака, с лицето нагоре, върху масата му за билярд. Бяха използвали въже от сизал и дебела лепенка. По тялото имаше многобройни порязвания, натъртвания и охлузвания, но причината за смъртта не беше свързана с тях. Беше умрял в резултат на мозъчна травма, предизвикана от двайсет и пет сантиметров пирон, с който по средата на челото му беше заковано „чуждо тяло“ — върхът на пирона беше стигнал чак до тила му.

— Студенокръвни копелета — отбеляза Уейн. — Направили са това, а на следващия ден са отишли на работа, все едно нищо не е станало.

Подхвърлих папката обратно на масата. В този час в „Джон Бой“ беше почти празно и двамата бяхме сами в ъгъла на залата за хранене. Бях решил да се върна в града веднага — не защото бях толкова глупав да си мисля, че арестите ще сложат край на кампанията на Хейзън срещу мен, а защото с всяка минута ми ставаше все по-трудно да понасям раздялата с Джейна, момичетата и важните събития. Подобно на всички престъпници и бегълци от закона по света, и аз си въобразявах, че макар и да усещам горещия дъх на призовкарите във врата си, познавам начина им на работа твърде добре, за да им се оставя.

Джейна пристигна от Далас половин час след мен. Обади ми се, за да ми каже, че се прибират направо в къщата, но иска да ме види малко по-късно, след като си вземе душ и се преоблече. След като лошите, и особено онзи с якето на „Харли-Дейвидсън“, вече бяха задържани, можех да си позволя да се отпусна малко.

— „Чуждо тяло“? — каза Уейн. — Какво ли имат предвид?

Мислех си за въжето, пирона и лепенката, които бяха открили детективите от Арканзас. Изобщо не се съмнявах, че ще съвпаднат с онези, които Уейн беше намерил на мястото на убийството на Голд. Отпих от студения си чай и оставих чашата, като се сетих за още едно нещо, в което не се съмнявах.

— Езикът на Дебора Голд — казах му аз.

Уейн ме погледна любопитно.

— Дявол да го вземе. Как се сети, шефе?

— Не знам — отговорих искрено аз. — Предполагам, че просто улавям гещалтите.

Погледнах към светещите табели на различни марки бира над бара и си спомних за снимката на семейството на Марк Пендърграс, която бях видял в кабинета на психолога. Вероятно вече ги бяха уведомили. Питах се как са го приели.

— Предложихте ли полицейска защита на Файгъл? — попитах аз.

— Работим по въпроса — увери ме Уейн.

Той отново отпи от кафето си и подхвърли:

— Страхотна полицейска работа, а? Играем си на криеница. Надявам се, че онези двама герои, които сме прибрали зад решетките, скоро ще пропеят.

Настъпи ледено мълчание.

— Двама? — изохках аз.

Дивака и Мерит бяха задържани без инциденти, но по-големият брат Джуъл явно беше разбрал за арестите и беше успял да избяга, преди полицаите да стигнат до строежа, на който беше работил. Този факт беше пропаднал в някоя от паузите в доклада на Дженс, предизвикани от лошата връзка по телефона.

Човекът с якето на „Харли-Дейвидсън“ все още беше някъде на свобода.

Грабнах телефона си, за да се обадя на Джейна. Тя не вдигна.

В това време Уейн продължаваше да говори:

-… бригадирът ми каза, че Джуъл от няколко дни говорел за „онзи кучи син, заради който убиха малкото ми братче“.

— Какво малко братче? — попитах аз.

Зито беше влязъл в заведението и седна при нас.

— Чакай да проверя — каза той и отвори лаптопа си. — Къде да го търся, в Тексас, в Луизиана…?

— Започни с Тексас.

Той се зае да работи с клавиатурата и курсора.

— Добре, ето го — каза той. — Двамата братя Джуъл наистина са имали и още един доведен брат, доста по-млад от тях, с различна фамилия. Мисля, че е умрял в затвора преди известно време. Казвал се е Джеръми Тидуел. Ей, това не е ли онзи, който…

Изражението на лицето ми явно беше достатъчен отговор. Зито затвори лаптопа си и ме погледна.

— Джуъл казал ли е нещо друго? — попитах Уейн, докато се изправях и отново набирах номера на Джейна.

— Само нещо за това, че ще удари кучия син там, където не живее. После скочил в микробуса си и отпратил към града. Не знам какво би трябвало да означава това.

Аз знаех точно какво означава, но въпреки това закъснях с няколко минути, докато стигна до къщата на Джейна. Докато карах на слалом между колите и минавах на червено със светнат буркан, се опитах да се свържа със стационарния телефон на Джейна, номера в галерията и още веднъж с мобилния ѝ телефон, но тя не вдигна нито един от тях. Улицата пред мен беше задръстена и в двете посоки и аз завих между паркираните коли и изскочих на тротоара, като пометох половин дузина паркометри с ролбара на пикапа. Няколко секунди по-късно ми се наложи да направя остър ляв завой, за да се върна на улицата, след като един човек излезе от някаква бръснарница пред мен и замръзна. По пътя блъснах и няколко колички за пазаруване, оставени пред магазин за един долар. С периферното си зрение видях как една от тях лудешки се превъртя във въздуха, прелетя над колите по улицата и се заби във витрината на автосервиза от другата страна.

Стигнах до „Бордър“ и завих надясно към „Килн-Роа“, настъпил газта до ламарината. Мятах се от едната страна на улицата до другата, за да избегна колите срещу мен, и крещях като луд на шофьорите им да се махнат от пътя. Когато доближих галерията, рязко завъртях волана, прескочих бордюра и прегазих оградата, за да спра между галерията и къщата. Белият микробус GMC на Джуъл беше паркиран накриво на алеята пред входа, застлана с каменни плочи.

Сребристият ван хонда одисей на Джейна беше на обичайното си място зад алеята, а страничната врата беше широко отворена, сякаш с момичетата бяха разтоварвали багажа си. Но не виждах никакви признаци на живот — никой не говореше и не се смееше, никой не се караше кой куфар да носи, не се чуваше нищо друго освен потракването на изстиващите двигатели на двете коли.

Знаех, че нямам никакво време, и не исках да губя нито секунда повече и да не давам никакво предупреждение, като се опитвам да отворя вратата, така че извадих резервния си зиг-зауер, изхвърлих от съзнанието си мисълта за нажежената до бяло болка в коленете и разбих вратата с ритник, без да намалявам скоростта. Нахлух вътре, докато наоколо, все още хвърчаха трески.

Видях един от възможните сценарии, за които се бях молил по пътя: Джейна беше жива, но устата ѝ беше запушена и тя беше завързана с дебела лепенка за един стол. Очите ѝ бяха широко отворени и немигащи, а зениците ѝ бяха разширени от страх. Гледаше ме и дишаше тежко. Собствените ми усещания сякаш бяха свръхестествено изострени, така че всички подробности от вътрешността ми се струваха очертани остро като с бръснач и огрени от ослепителна светлина — дори най-миниатюрните трески и люспи бяла боя от касата на вратата, разпръснати по пода, и отделните прашинки във въздуха, които бавно преминаваха през лъча от слънчева светлина, струяща през страничния прозорец. В къщата цареше мъртвешка тишина с изключение на тиктакането на електрическия часовник на стената вляво от мен, който разделяше времето на секунди, протяжни като минути. Нямаше никакви други признаци на живот — нито Джордан, нито Кейси, нито котката, нито Джуъл.

Отново погледнах към Джейна и видях страха и отчаянието в очите ѝ, както и блясъка на потта по челото и страните ѝ. Не изглеждаше да е пострадала физически. Въпреки това напрежението ѝ не намаля с пристигането ми; напротив, продължаваше да се покачва.

Изведнъж долових намек за пот, тютюн, застоял дим от марихуана и химикал за обработка на бетон — същата комбинация, която бях подушил пред работилницата си онази нощ, когато направих поставките за книги на Ел Ей; същата миризма, която и самата тя беше усетила до вратата на кухнята ми. Миризмата идваше откъм кухнята. Възможно най-безшумно пристъпих надясно, за да застана на по-подходяща позиция към входа на кухнята. Държах пистолета в готовност в двете си ръце, насочен към пода на метър и половина пред мен. Опитвах се да не мисля как само след няколко удара на сърцето положението на Джейна сигурно щеше да ме накара да обърна гръб на кухнята.

В този момент иззад ъгъла се показаха Рейфърд Джуъл и Кейси. Джуъл беше с якето на „Харли-Дейвидсън“, което беше описала Джордан, и държеше Кейси пред себе си, като с едната си ръка стискаше дясната ѝ гърда под пуловера, а с другата беше притиснал дулото на един револвер „Таурус“ .38 калибър отстрани във врата ѝ. Беше посивял, потен и не се беше бръснал от няколко седмици. Косата му беше вързана с мръсна червена лента, а зъбите му бяха съсипани от амфетамините и приличаха на надгробните камъни в изоставено гробище. Погледнах го в очите, кървясали от наркотиците, и видях един подивял нерез, който отдавна беше загърбил всякакъв страх и беше напълно лишен от здрав разум.

— Къде е… — започнах и спрях, когато видях нещо в очите на Джейна.

Погледнах обратно към Кейси. Видях същото нещо.

Джордан беше някъде в къщата, но Джуъл не знаеше затова.

Не знаех точно къде се намира, така че започнах мислено да оглеждам стените, електрическите уреди и другите скривалища, зад които можеше да е застанала. Опитвах се да преценя на кои от тях можеше да се разчита да спрат куршум и си представях траекториите от другата страна на онези, за които знаех, че няма да го направят.

— Виж ти, полицията дойде — изграчи Джуъл. — Ако знаех, че ще идваш, щях да направя един шибан кекс.

Не отговорих, а го наблюдавах внимателно и се мъчех да контролирам собственото си дишане. Ръцете му леко трепереха от амфетамините, но беше стиснал револвера толкова здраво, че кокалчетата му бяха побелели.

— Ще си направим парти, преди да потегля към океана — продължи той — Освен това си мисля да взема това писенце с мен. Като отплата за Джери, нали разбираш? Дъщеричка за братче.

Той се наведе и захапа ухото на Кейси.

— На бас, че с мен ще изкара цяла седмица.

Тя потрепери и продължи да ме гледа с широко отворени очи.

— Не знам как ще стане, Кокал — казах му аз.

Около две трети от главата му бяха скрити зад главата на Кейси. Усещах ръкохватката на пистолета стабилна в ръцете си, а трите фосфоресциращи точки на мерника бяха приковани във видимото око на Джуъл. Бях изстрелял с това оръжие повече от три хиляди куршума, без да засече, и никога не го бях хващал в ръка, преди да се уверя, че пълнителят е пълен и в цевта има патрон. Ако бях на тренировъчното стрелбище, този изстрел щеше да е сто процента сигурен. Но тук извън очертанията на мишената нямаше бяла хартия, а черепът на собствената ми дъщеря.

— По-добре да стане, господин лейтенант — просъска Джуъл. — Защото единственият друг вариант е аз да довърша писето, а после двамата с теб да проверим колко бързо мога да те докопам и да ти взема този боклучав пистолет, докато все още се опитваш да ме простреляш през трупа ѝ.

Погледнах лицето на Джуъл и не видях никаква следа от слабост, нерешителност и колебание. Щеше да направи точно това, с което ме заплашваше.

Не ми оставаха никакви други варианти. Нямаше никакви решения, които да трябва да взема. В този момент и на това място единственото оправдание за цялото ми съществуване във Вселената беше онова, което щях да направя през следващата секунда. Недоловимо преместих центъра на тежестта си, за да бъда по-стабилен, и започнах да натискам спусъка.

Но в този миг изведнъж осъзнах с абсолютна яснота къде е другата ми дъщеря. И какво трябваше да направя за нея. Леко отпуснах натиска върху спусъка и се опитах да задържа пистолета напълно неподвижен.

Изражението и позата на Джуъл не се промениха; не беше забелязал реакцията ми. Вторачих се в Кейси, като внимавах да не поглеждам нагоре, прокашлях се и изчаках една секунда, за да се уверя, че съм приковал вниманието ѝ.

После казах една-единствена дума — толкова рязко и властно, колкото можех.

— Драйф!

Джуъл ме погледна объркано, но не каза нищо.

Широко отворените очи на Кейси примигнаха няколко пъти, а след това нейното красиво, деликатно, смъртоносно застрашено гърло започна да се свива конвулсивно.

Звуците от давене накараха Джуъл да сведе поглед към нея.

— Ей — каза той.

Кейси шумно повърна по пуловера си, по ръката му и по излъскания паркет на пода.

— Мамка му! — извика Джуъл и инстинктивно я блъсна по-далече от себе си.

Вдигнах очи точно навреме, за да видя как „Илюстрованият енциклопедичен речник“, за който Джордан беше спестявала с месеци от джобните си пари — 3000 страници с общо тегло около шест килограма, — здраво омотан с фосфоресциращите розови връзки на маратонките ѝ, за да не се отвори, лети надолу от височината на третия етаж, смъртоносно безшумен, право към главата на Джуъл. Книгата се стовари върху черепа му със звук, подобен на трясъка от затръшване на автомобилна врата, и го простря на пода, където остана да лежи неподвижен, с празен поглед, а от крайчеца на устата му се проточи лига. Взех му револвера, проверих барабана и го пъхнах под колана си.

— Тате! — извика изпоцапаната Кейси, докато се надигаше от пода. — Той ни хвана! Щеше да ни убие!

Тя погледна към проснатия Джуъл, като бършеше устата си с по-чистия си ръкав.

— Но ти дойде!

Навън се чуваше вой от сирените на половин дузина патрулни коли, които се приближаваха от различни посоки, а отгоре — шляпането на развързаните маратонки на Джордан, която слизаше по стълбите. Изтичах да освободя Джейна.

Монси нахлу през страничния вход на къщата, стиснала пистолета си.

— Колко са, шефе? — попита ме стегнато тя, докато оглеждаше поваления Джуъл и горните етажи.

— Само той — отговорих, докато свалях лепенката от устата на Джейна.

— Ох! — простена Джейна. — Мамка му!

Монси прибра пистолета си.

— Чисто е — съобщи тя по радиостанцията си, докато ѝ подавах револвера на Джуъл. — Вътре има един лош, елиминиран. Шефът явно го е очистил с някаква книга.

Тя се наведе да претърси Джуъл и да провери сънната му артерия за пулс. Когато не откри такъв, само поклати глава.