Черните птици

30

Ел Ей и Зито влязоха заедно на сутрешния брифинг. Зито беше издокаран с черен каубойски панталон, бяла риза със седефени копчета и светлокафяво кадифено сако с десен ръкав, който беше спретнато сгънат и закопчан в долния си край, а Ел Ей някак си успяваше да изглежда също толкова издокарана с избелелите си джинси, спортната блуза с дълги ръкави и старите си гуменки. Зито стисна ръцете, удари по рамото или прегърна, общо взето, всички в стаята, а после ми хвърли една крива усмивчица, докато се настаняваше.

Ел Ей май дори не забеляза това. Доколкото можех да преценя, вече съвсем се беше отказала да ходи на онази конференция в Маями, защото очевидно беше влязла в зоната. Няколко пъти бях забелязал как присвива очи като герой от уестърн, докато чете някакъв документ или слуша някого, и това ми подсказваше, че вече беше ангажирана сто процента: независимо къде щеше да ни отведе тази следа, тя щеше да остане до края.

Хищникът в нея беше особено възбуден от присъствието на компютъра на доктор Голд, който беше запечатан и събираше прах на рафта в стаята за веществени доказателства. Ел Ей не можеше да спре да мисли за него, защото като източник на следи той беше черешката на тортата. Освен това, което беше по-важно, тя не можеше да получи достъп до него. Дори нямахме право да го включим, ако нямаме съдебна заповед.

Хората обикновено се отнасят към компютрите на бюрата си така, сякаш са разширение на собствената им личност — доверяват им се като на съквартиранти в студентско общежитие и дори вярват в сигурността на защитните стени, филтрите и паролите, така че в крайна сметка компютърът се превръща в прозорец към душата на човека, който го използва. Ел Ей беше имунизирана срещу тази самозаблуда, но знаеше, че другите хора не са, и непрекъснато поглеждаше към процесора на Голд като лисица, която дебне пред кокошарник. През последните дни няколко пъти я бях засичал да си говори насаме с Байте, компютърния спец, който работеше на договор към нас. Той беше висок и кльощав, сякаш глътнал бастун, и всъщност се казваше Кевин Хаузър. Явно вече имаха план какво ще направят с компютъра в момента, в който се докопат до него.

Зито се настани по-удобно, хвърли ми един поглед и обясни:

— Пич, дойдох да видя как неумолимият отмъстител души по следата. Току-виж съм научил някой нов номер.

Той измъкна от джоба на ризата си кучешка бисквитка и ми я подхвърли, сякаш наистина бях някоя хрътка. Хванах я във въздуха.

— Идеята не е лоша — отговорих аз. — Но така нямаме полезен ход, стари побратиме, защото днес смятам да използвам няколко думи с повече от две срички. Какво да ти кажа, гледай да не изоставаш.

Погледнах бисквитката и отхапах от нея.

— Трябва ѝ малко сол.

— Какво ново за пожара у Фрикс? — попита Райдаут.

Зито кръстоса крака, почисти някаква невидима прашинка от панталона си и отговори:

— Няма кой знае какво. Запалителното вещество е било най-обикновен керосин. Подпалвачът явно е излял около двайсет литра, разделени поравно между трупа във всекидневната и стълбището, и после ги е запалил.

Той извади една пурета и я запали със старото си зипо с емблемата на морската пехота.

— В сградата не се пуши — обади се някой.

— Да бе, да — ухили се Зито и си дръпна от пуретата.

— Явно огънят се е разгорял доста бързо — отбеляза Райдаут.

— Аха, тръгнал е нагоре по стълбището и вторият етаж се е запалил още преди първият да пламне целият. Човекът не е бил професионалист, но е направил каквото трябва, за да изгори всичко до основи.

— Значи смяташ, че подпалвачът и убиецът са един и същ човек? — попитах аз.

— Точно така, омбре.

— В какво състояние е трупът?

— На въглен — отговори Зито и издиша дима от пуретата си. — Все едно е изгорен с напалм. Докато го прибираха в чувала, хората на съдебния лекар го счупиха на две.

— Някакви следи от онова, което го е убило?

Той кимна.

— Пресяхме пепелта и намерихме две гилзи. Магнум, четирийсет и четвърти калибър.

— При Уейн ли са? — попитах аз.

— Да, при него са. Каква е връзката с твоя случай с психоложката?

— Фрикс е имал връзка с Голд — отговорих аз. — Някой убива нея, а няколко дни по-късно убиват и него.

Разперих ръце и Зито кимна.

— Няма как да не си го помисли човек — потвърди той, а Монси изръмжа в знак на съгласие.

Ел Ей вдигна показалец към мен и се престори, че стреля, после намери някакви монети в чантата си и се отправи към автоматите за безалкохолни напитки в коридора.

Телешкият стек щеше да бъде от мен.

Уейн, който беше седнал в другия край на масата, приключи разговора си с един от своите технически специалисти и вдигна поглед.

— В крайна сметка се отказах да търся специалист, който да ми каже каква е онази монета, и проверих сам — каза той и погледна в бележките си. — Наистина е римска. От лицевата страна е Аполон. Между другото, тези къдрици са конски опашчици. От другата страна е Диана, богинята на раждането и гората. Римляните решили, че тя е същото божество като Артемида, древногръцката богиня на лова. Затова носи лък и стрели на рамото си.

— От какво е изработена монетата?

— Предимно от сребро.

— И никога не е била в земята?

— Не мога да кажа, но в последно време със сигурност не. Под микроскопа се вижда, че е била в някакво чекмедже — малко от патината е излъскана, има няколко нишки от зелен филц и други подобни неща.

— Можеш ли да я датираш?

— Мога само да ти кажа, че е от периода на царуването на император Август.

— Добре, имаме ли някаква причина да смятаме, че някой друг освен нашите убийци може да я е пуснал там?

— По-скоро не, защото знаем, че нито Голд, нито съпругът ѝ са колекционирали монети — каза той. — Но нямам никаква представа защо им е била на лошите.

Никой не добави нищо.

Следващата точка бяха увеличените изображения на бележката, открита в носа на Голд. Всички се загледахме в тях, но никой нямаше никакви нови идеи за тайнствените числа или надписа „глоуен“. По-рано си помислих, че думата ми звучи някак германска, затова проверих в няколко уебсайта за превод, за да видя дали не означава нещо на немски език. Нямах късмет. Така и така бях започнал, проверих дали не означава нещо и на френски, испански, португалски, руски и латински. Нищо.

— Да не би да е анаграма? — подхвърли някой.

— На какво? „Луоген“?

— „Енулог“?

— „Неулог“?

— А съкращение?

— Чакай да видим… „Големите лигави охлюви унищожават ечемичените насаждения“?

— „Глория люби Освалдо упорито, ефективно, неуморно“?

— Да не би някой да е искал да напише „гноен“?

— Кой знае, да му го начукам?

— Никой не знае, да му го начукам.

— И като стана дума за това, какво ще кажете за цифрите?

— Да, някой може ли да ни каже какво означават, по дяволите?

— Четири минути и нещо?

— Четири по нещо?

— Кой знае, да му го начукам?

Докато се опитвах да разбера какво означават цифрите, бях изпробвал шифър със заместване, основан на поредните номера на буквите в азбуката, но се получиха само безсмислици. Освен това потърсих връзка с десетичната класификация на Дюи, която се използва в — библиотеките, навигационните и картографските координати и полицейските кодове за различните видове престъпления, но не стигнах доникъде. Нито една от комбинациите от цифри сякаш нямаше нищо общо с нито един код за спешни случаи, телефонен код или номер, пощенски код, радиочестота или познат адрес. Разположението на цифрите и подчертаването на някои от тях изглеждаха така, все едно би трябвало да означават нещо, но нямах никаква представа какво. Вторачих се в поредицата, като разтърквах челото си:

Цифри, групирани по странен и необясним начин. Нито една не беше математическо просто число. Дали това, че нито една цифра не се повтаряше, имаше някакво значение? Взех един молив и написах цифрите в обратен ред:

По този начин подчертаните цифри можеха да се прочетат като 27 март 1986 година, изписано по американския стандарт, при който поредният номер на месеца е преди датата. Отбелязах си да проверя архива на пресата за тази дата.

Обърнах листа на обратно и погледнах цифрите по този начин, но и така не ми говореха нищо. Взех назаем джобното огледалце на Монси и ги погледнах в отражението. Същата работа. Почуках с молива по зъбите си, като се чудех дали не са само част от по-дълга поредица от цифри. Дали не беше възможно човекът, който ги беше написал, да не беше успял да стигне до края?

Някой говореше:

— Трябва да се направи национална база данни за различни захапки. Да дават по едно парче сирене на всеки арестуван, да отливат отпечатъка от захапката и да го архивират…

С периферното си зрение видях Ел Ей, която се върна от коридора с един диетичен „Доктор Пепър“ в ръка. Тя забеляза изражението ми и листа на масата пред мен, приближи се и отпусна ръка на рамото ми.

— Какво правиш с това?

— Побърквам се, общо взето — отговорих аз. — Би трябвало да означава нещо, но не знам какво, по дяволите.

— Аз знам — каза тя.