Черните птици

44

Двамата с Ел Ей се добрахме до офиса на Рик Харт, без да срещнем никакви тексаски рейнджъри или призовкари. Отново бяха повикали Байте, този път на държавни разноски, и той беше подредил лаптопа си и няколко периферни устройства на една маса в юридическата библиотека. Надвесен като богомолка над клавиатурата, той се взираше в монитора с неразгадаемите си очи с дълги мигли и се опитваше да накара различните си програми да започнат да си говорят помежду си. Беше със зелена блуза с качулка с емблемата на „Райс“, провиснал спортен панталон и мокасини на дългите си боси крака въпреки сезона. Червеникавата му коса стърчеше като на някакъв анимационен герой, който се е сблъскал с неочаквана изненада. Явно не се беше бръснал поне от една седмица. Забелязах как адамовата му ябълка подскача нагоре-надолу, докато двамата с Ел Ей влизахме в стаята. Той вдигна поглед към нас, когато го доближихме.

— Здравейте отново, господин лейтенант. Здрасти, докторе.

После той отново погледна към мен, когато забеляза изражението ми. Собственото му изражение беше открито и невинно и ако осъзнаваше важността на това, което правеше в момента, не го показваше по никакъв начин.

Някой беше донесъл кафе за Ел Ей и за мен. Аз благодарих и махнах с ръка в знак, че не го искам, но Ел Ей взе нейното. После се дръпнахме назад и оставихме Кевин да работи. Лицето му беше безизразно и неподвижно, но пръстите му танцуваха като обезумели паяци върху клавиатурата, а образите на екрана се сменяха толкова бързо, че не можех да разбера какво виждам.

Опитах се да скрия нетърпението си и попитах:

— Откри ли нещо?

Той отново насочи вниманието си към мен.

— Не, сър, но работя по списъка. Изчакайте да стартирам тази програма. Сам я написах. Би трябвало да свърши работа.

Той премести мишката, натрака една команда на клавиатурата и кликна още няколко пъти.

— Добре — ухили се той. — Това, което виждате тук, е списъкът с всички действителни пациенти на доктор Голд.

В дясната половина на екрана се появи колона от инициали — всички, които започваха с А, и първите няколко с Б.

— А тук са тези, които ми дадохте вие.

В лявата половина се появи друга колона; беше толкова къса, че се събра цялата на екрана на компютъра.

— Сега остава да разберем как съвпадат помежду си, ако изобщо съвпадат.

— Ако инициалите от късия списък се бяха появили в дългия, ти вече щеше да го знаеш, нали? — попитах аз.

— Точно така. Следователно се налага да приемем, че е използван някакъв шифър.

Помислих няколко секунди. Веднъж бях ходил на обучение във ФБР, където научих, че действително съществуват почти непробиваеми шифри, но те се употребяват предимно в научни алгоритми, изискват сложни ключове или дешифриращи устройства, за да се разчетат, и са твърде заплетени и поглъщат твърде много време, за да се използват във всекидневието.

— За такова нещо биха използвали шифър, който може да се помни наум — отбелязах аз.

— Точно така — потвърди той. — Но все пак не твърде обикновен. Доктор Голд със сигурност не се е притеснявала от Агенцията за национална сигурност или от ЦРУ. Би трябвало да е знаела, че няма да им отнеме повече от три секунди да разбият всичко, което може да измисли тя, но се е отнасяла сериозно към заплахата от случайни зяпачи и хакери лека категория. Това ни дава приблизителна идея какво да търсим.

— Какво правиш в момента? — попитах аз.

— Пробвам с някои очевидни трансформации — заместване на съседни букви от азбуката, Б вместо А, Р вместо П и така нататък. Освен това пробвах да преобразувам инициалите в цифри, по поредния им номер в азбуката, и да ги сравня с поредните номера на инициалите на пациентите от големия списък. Имаше едно-две съвпадения, но нищо над нивото на статистическата вероятност.

— Добре, да продължим с прости, но не твърде очевидни варианти — казах аз. — Би трябвало да е нещо, което тя да може да преобразува, без да се напряга, но все пак достатъчно хитро, за да не може някой случайно да попадне на него. Пробвай да обърнеш инициалите и да минеш с една буква напред в азбуката.

— Готово.

Пръстите му подскочиха върху клавиатурата и мишката. Видях на екрана как се промениха всички инициали от списъка на Къчел, но в списъка от дясната страна не се случи нищо.

— Сега пробвай да върнеш с една буква назад — казах аз.

Но докато гледах екрана и мислех за криптограми, игрословици, акростихове и най-сетне за шах, в съзнанието ми се появи образът на тренер Бъб. Изражението му беше лукаво и той размахваше пръст срещу мен както правеше винаги, когато пропусна да разчета някой знак на футболното игрище или някоя шахматна тактика с коня, която според него беше очевидна. Тази мисъл ме накара да спра. Конят. Мистичната фигура. Фигурата, която напада заобиколно и неочаквано, във всяка посока, през всички фигури на пътя си, в комбинация от едно и две квадратчета под прав ъгъл едно спрямо друго…

— Чакай малко — казах аз. — Погледни клавиатурата, Кевин. Само буквите. Пробвай да минеш с една буква напред или назад по клавиатурата, а след това с две букви напред или назад по азбуката.

Той ме изгледа в продължение на няколко секунди, докато идеята постепенно се избистри в съзнанието му. После кимна, вторачи се в клавиатурата за момент, натрака променените команди и кликна с мишката. Когато пробва с първата комбинация — две букви напред по клавиатурата и една назад по азбуката, — редовете от инициали на монитора се промениха. В лявата колона просветнаха няколко комбинации, а отдясно започнаха да мигат няколко други, които съвпадаха с тях. Той превъртя цялата дясна колона на екрана и се върна обратно в началото.

— Има няколко съвпадения — каза Кевин. — Но не е това.

— Остават седем възможни комбинации — казах аз. — Пробвай със следващата.

Той опита друга комбинация, с която не извади късмет, и още една, със същия резултат. На четвъртата комбинация — две букви назад по клавиатурата и една напред по азбуката — големият списък отново започна да се извърта през екрана, но този път инициалите просветваха един след друг, без да спират.

— Еха — каза Кевин и пусна мишката.

Инициалите продължиха да мигат.

— Еха, еха, еха.

Той не откъсна поглед от екрана, докато не стигнахме до края на списъка и не се върнахме в началото.

— Раз, два, три и готово — каза той.

— Така ли ти изглежда? — попитах го аз.

Той се обърна с усмивка към мен.

— Точно така ми изглежда. Мигащите инициали са съвпадения — по едно в общия списък на пациентите за всяка комбинация от списъка на Къчел. Съвпадат сто процента. С други думи, точно в целта. Открихте го, сър.

— Можеш ли да ми го разпечаташ? — казах аз.

— Мога да ви го изпратя на телефона, ако искате.

— Предпочитам на хартия — казах му аз. — Направи ми тази услуга.

— Вие сте шефът — каза Кевин и принтерът започна да шуми. — Хайде на мъртвите дървета.

Той ми подаде листата, а Ел Ей ме наблюдаваше, докато ги преглеждам, и аз усетих как следи дишането и пулса ми. Познавах някои от тези хора, разбира се, или поне знаех кои са. Един собственик на автокъща. Един собственик на зала за боулинг. Един от членовете на училищния съвет, който винаги вдигаше много шум. Двама лекари от поликлиниката в Хеброн, съпруг и съпруга. Дуайт Хейзън, който ме беше уволнил и сега се опитваше да ме вкара зад решетките.

С усилие продължих надолу по списъка и си спомних за стилизираното „Т“, за което не можех да спра да мисля — онова „Т“, за което се оказа, че не е буква или изображение на кръст. Истинското му значение за мен сега беше на седмия знак от зодиака. Везни — символът на справедливостта, правото, баланса и хармонията.

Девета поред в списъка беше една шифрована комбинация от инициали, за която не ми трябваше преводът на Кевин. PSF — които с хода на коня по клавиатурата и азбуката се превръщаха в JQT. Дж. К. Т.

Инициалите на човека, който дърпаше конците на всичко.