Черните птици

22

Бившата пациентка на Голд, с която ме свърза Бени, се казваше Хедър Обеновски. Взех Ел Ей от сутрешната среща на дружеството на анонимните алкохолици и двамата отидохме с колата до „Мъгс“, където се бяхме уговорили да пием капучино с Хедър. Тя беше на около шестнайсет години и беше облечена с тесен черен панталон, ботуши на висок ток, червена тениска и джинсово яке. Имаше остри черти, но беше хубаво момиче с тъмна коса на клечки, недоверчиви кафяви очи и седем сребърни халки на ушите, дясната вежда и лявата ноздра. Не се съмнявах, че има и други, които не се виждат. Беше се съгласила да се срещнем с условието, че няма да питам защо ходи на психолог.

Когато ѝ представих Ел Ей и двете се погледнаха в очите, аз усетих как между тях се случи нещо, което тогава не разбрах, макар и да си дадох сметка, че сме преминали някаква невидима граница.

Ел Ей ни попита какво искаме и отиде до бара, забави се малко и се върна с три чаши.

— Благодаря ти, че се съгласи да говориш с нас, Хедър — започнах разговора аз.

— Доктор Би ми обясни, че си добър човек — отговори тя. — След като той го казва, според мен това означава, че казваш истината и не подвеждаш хората. Освен това ми обясни, че мога да имам доверие и на доктор Роу.

— Моля те, наричай ме Лий — намеси се Ел Ей.

Аз замълчах. Хедър кимна на Ел Ей, задържа погледа ѝ за още една част от секундата и отново насочи вниманието си към мен.

— Значи ти си нещо като шефа на добрите, така ли? — попита ме тя.

Погледнах да видя коя чаша е моята, взех я и предпазливо отпих от нея, за да преценя дали е горещо.

— Все още не — отговорих аз. — Но работя по въпроса.

— Защо ти е смачкан носът?

— Не се наведох навреме.

Тя се усмихна почти, но не съвсем и сякаш се замисли. Зачаках.

— Опитвам се да разбера как го правиш — каза тя.

— Кое?

— Как изглеждаш така, все едно… — Тя се поколеба, докато намери точните думи. — Не знам, все едно виждаш и чуваш повече от другите хора. Или поне можеш да го правиш, ако поискаш. Малко приличаш на моята котка.

— Как се казва? — попита Ел Ей и отпи от своето лате.

— Смаки. Женска котка, шарена. — Хедър се озърна и добави: — Всички шарени котки са женски.

— И аз така съм чувал.

— Ти имаш ли котка? — попита ме Хедър.

— Може и така да се каже — отговорих аз. — По-често си мисля, че той има мен.

— Как се казва?

— Пес.

— Защо се казва така?

— Така му вика хлапето от съседната къща.

— Това име не го ли обърква?

— Не съм много сигурен как да разбера, че е объркан — отговорих аз.

Полуусмивката отново се появи на лицето ѝ.

— Изглеждаш доста корав за, хм…

— Стар човек?

Този път усмивката беше истинска.

— Щях да кажа човек, който има добро възпитание — каза тя. — Всъщност дори не си толкова по-стар от мен, а някъде по средата, като доктор Б.

Усмивката ѝ се стопи. Тя сведе очи.

— Съжалявам. Опитвам се да не говоря такива неща, но…

— Какви?

— Тъпи — каза тя. — Говоря като малко дете.

— На мен не ми прозвуча така — обади се Ел Ей.

— Ти имаш ли? Имам предвид, деца.

— Не — отговори Ел Ей, после кимна към мен. — Но той има.

— Две дъщери — казах аз.

Отпих от капучиното си и този път усетих как захарта и кофеинът се спуснаха чак до дъното на стомаха ми, разгърнаха се в боен ред и започнаха да действат сред червените ми кръвни телца.

Забелязах мимолетна сянка, която пробяга в очите на Хедър. Тя преглътна, тихо и сухо, и след малко попита:

— На колко години са?

— Едната е на твоята възраст, а другата е по-малка.

В изражението ѝ се появи някакво униние, което ме накара да я погледна по-внимателно.

— Как се казват?

— Кейси и Джордан — отговорих аз.

Изпитвах силно усещане за дежа вю, но нямах никаква представа откъде се е появило.

Тя извърна поглед навън, през прозореца към главната улица, дълбоко си пое въздух и го изпусна. Очите изхвърлих поглед към лицето на Ел Ей, докато гледаше Хедър, и осъзнах какво виждам. Не беше само в очите, а по-дълбоко. Цял живот го бях виждал в Ел Ей и понякога все още го забелязвах за малко в Рейчъл — тънката пукнатина, която преминаваше през центъра на съществото им. Независимо колко се отдалечаваха от миналото си, независимо колко силни жени ставаха, това прекъсване винаги щеше да си остане там и нито една от тях нямаше да живее изцяло в моята вселена. Те бяха посестрими и тяхната реалност беше недостъпна за мен.

— Хедър — казах аз. — Разбирам, че си преживяла лоши неща. Няма да те питам и няма да се преструвам, че разбирам какво е. Но моля те, чуй ме, защото искам да разбереш нещо. Аз много обичам дъщерите си, но за мен те са деца, а не жени. И няма никакъв начин да позволя да пострадат така, както си пострадала ти. Разбираш ли какво ти казвам? Аз няма да се спра пред нищо, за да ги защитя. Пред абсолютно нищо.

Тя ме изгледа продължително, после хвърли поглед към Ел Ей и нещо в изражението ѝ постепенно омекна. Най-сетне кимна.

— Какво искате да знаете за доктор Голд?

— Колко време ходи при нея?

— Около шест месеца. Здравната застраховка на мама покриваше посещенията при нея. Аз не исках да ходя, но мама ме накара.

— Как ти се стори първия път? — попитах аз.

— Горе-долу добре, предполагам. Говореше много по телефона, докато бях при нея, имам предвид, с други пациенти и прочие. Беше странна, но аз все пак не знаех как се предполага да се държат такива доктори.

— Как така странна? — попита Ел Ей.

— Имаше едни такива изцъклени очи като прожектори, които все едно гледаха право през мен. И ми задаваме странни въпроси — дали семейството на мама е богато, колко голяма е къщата ни, такива неща. А после продължи да става все по-странно и по-странно и накрая спрях да ходя.

Тя отново преглътна.

— Можеш ли да ми кажеш малко повече за това, Хедър?

Тя завъртя чашата между пръстите си.

— Ами… тя ме питаше дали правя секс с някого и как е, и дали, нали, се пипам, как точно го правя и какво изпитвам. И колко ми харесва. И дали си мисля за него, докато го правя.

Тя извърна поглед към нещо, което не можех да видя, а очите ѝ сякаш изстрелваха невидим огън.

— Но ти не знаеше дали психолозите трябва да говорят такива неща?

Тя кимна веднъж. После погледна към Ел Ей и каза:

— Имам предвид, че не трябва, нали?

— Не — отговори Ел Ей.

Нейният поглед беше твърд.

Хедър отново кимна.

— После тя, ами тя каза, че съм красива, правеше ми комплименти за фигурата и ме накара да ѝ покажа гърдите си.

— Как така? — попита Ел Ей.

— Накара ме да си сваля блузата и сутиена. Седях така до края на часа. Тя непрекъснато поглеждаше гърдите ми.

— Пипаше ли те?

— Не. Но беше очевидно, че иска. Познах по очите и по начина, по който дишаше.

Настъпи кратка тишина, докато всички обмислим чутото. После Хедър продължи:

— Непрекъснато говореше за някакви нейни приятели, с които искала да ме запознае. Попита ме дали са ме въвеждали в подчинение, дали разбирам, че болката е просто друг вид удоволствие, дали знам какво е садо-мазо и дали обичам да ме връзват, такива неща.

Хедър сведе поглед към гърдите си и бързо дръпна якето си върху тях.

— Съжалявам — каза тя.

Ел Ей, която никога не пропускаше нищо, по някакъв начин показа — без да проговаря или да прави каквото и да е, — че не е забелязала.

— Тогава ли спря да ходиш? — попитах аз.

— Общо взето — кимна Хедър. — Нали знаете как понякога някой говори по телефона и човекът от другата страна се чува съвсем ясно? Един ден тя говореше с един важен тип, който често се обаждаше, и…

— Важен?

— Да, гласът му беше като на човек, който е свикнал да държи речи. Все едно пред него има микрофони. И тя говореше с него и му каза: „Може да се наложи да обсъдим покачване на таксата ви. Аз имам разходи, нали разбирате, и залозите са високи. Тези момичета мислят, те също гледат телевизия като нас и говорят за разни неща — така че винаги съществува риск да кажат нещо на някого, нещо безотговорно“.

Устата на Хедър неволно се изкриви.

— И ти разбра какво означава това? — попитах аз.

Тя отново погледна навън през прозореца.

— О, да. Разбрах какво означава. Тогава реших да не ходя повече.

— Доктор Пендърграс работеше ли там, когато ти ходеше при доктор Голд?

— Аха, за известно време.

— Мислиш ли, че той знаеше какво става там? — попита Ел Ей.

— Да, освен ако не е бил сляп.

По-късно попитах Ел Ей за нейните впечатления.

Тя помисли малко и обобщи:

— В много отношения Хедър е момичето, което някога бях аз. Това говори ли ти нещо?

Беше мой ред да се замисля. Най-сетне заявих:

— Да. Достатъчно.