Черните птици

23

Монси седеше с отвратена физиономия от другата страна на бюрото ми, отпиваше от своя спрайт и приключваше с доклада за алибито на основните заподозрени.

— Файгъл е бил в Сан Антоун, където е давал показания под клетва — каза тя. — Говорих с няколко адвокати от съда, където е бил, и алибито му явно ще издържи, така че е чист за разпъването. Последният, този Пендърграс, ми каза, че е бил на кино — не знам, може би да извикаме някой професор по алибитата, за да ни каже колко струва това.

— Няма да ни помогне особено — казах аз. — Но си права, според мен можем поне да задраскаме Файгъл от списъка за Голд. Сега остава само да направиш същото още веднъж, този път за Фрикс. И трябва да разберем дали някой от тях е знаел за някакви хлапета, замесени в групата. И да открием бившата на Пендърграс, за да видим какво ще ни каже.

— Той започва да ти харесва за случая „Голд“, така ли? — попита ме тя.

Свих рамене.

— Нека да се престорим на хрътки — казах аз. — Не работим по версии, просто душим по следата.

— Следата започва доста да вони, шефе.

Погледнах часовника си.

— Това е най-вярното нещо, което съм чувал днес.

Изправих се и се протегнах.

— Аз ще си ходя. Имам среща.

Монси повдигна едната си вежда — лявата, което обикновено означаваше комбинация от любопитство и неодобрение.

— С жена ми — добавих аз.

Веждата се спусна обратно.

— Крайно време е да решиш този въпрос — каза тя. — Такава добра жена няма да те чака вечно.

Докато карах на север по „Бордър“, си представих къщата — построена през шейсетте от някакъв милионер, натрупал състоянието си от крайпътни заведения за камиони, и най-голямата къща от този тип, в която бях влизал. Видях на мътния екран на паметта си мебелите и картините по стените, момичетата и самата Джейна. Дори котката — полудива бяла женска с нащърбени от белези уши, която ги беше осиновила и бродеше по цяла нощ, като виеше и се биеше като котарак категория перо. Момичетата я наричаха Бялата напаст и тя сякаш ме харесваше, но всеки път подозрително душеше обувките и маншетите ми, като събираше информация за Пес с малкия си плосък нос.

Застанах на изтривалката на главния вход, на около петнайсет метра от галерията, поех си дълбоко въздух, вдигнах месинговото чукало с форма на пеперуда и почуках два пъти. Джейна ми отвори след трийсет секунди. Очилата ѝ бяха вдигнати на челото, а късата ѝ златистокестенява коса беше разрошена като перчема на кълвач. Беше с червен анцуг, оранжеви джапанки и бяла художническа престилка, изцапана с глина в няколко различни нюанса на светлокафявото. Зад нея се виждаше тази част от къщата, която използваше за ателие, осветена в работен режим. Наоколо бяха разпръснати няколко глинени заготовки, а грънчарското колело беше влажно. Момичетата очевидно не си бяха вкъщи, а освен това не видях и следа от Бялата напаст.

— Джим — каза тя. — Мамка му. Влизай.

— Сега е моментът да ми кажеш да си ходя — отговорих аз, като пристъпих на възлестия берберски килим.

— Идиот. Няма нужда да чукаш. Реших, че си поредният репортер.

Тя отстъпи встрани, за да ме пусне да вляза, и аз долових миризмата на канелените пръчки, които обичаше да дъвче, докато работеше.

— Хвана ли вече онези ужасни хора?

— Работя по въпроса — отговорих аз.

— Просто не разбирам кой може да направи такова нещо. Говори се, че са я убили, защото е еврейка. Възможно ли е?

— Може би — казах аз. — Все още никой не знае.

Тя ме погледна по-внимателно.

— Изглеждаш уморен — каза тя. — Искаш ли нещо, докато се оправя?

— Аз ще си взема.

Тя заключи вратата след мен и изгаси светлините навън.

— Лий Ан заведе момичетата да пренощуват във фермата — каза ми тя.

После потъна в спалнята, а аз влязох в кухнята, облицована с плочки и потънала в зеленина от саксиите с подправки, зелен лук и люти чушки, и окъпана в мекото сияние на медните съдове по високите рафтове. До хладилника имаше шкафче, заредено с чипс, осолени ядки, сушено говеждо и други вредни за здравето вкусотии, а във фризера — цял рафт с говежди пържоли с кокал и без кокал, френска кървавица, полски колбас с чесън, германска свинска наденица, мексикански луканки и мариновани шишчета, който беше само за мен.

Отворих хладилника, протегнах се покрай сока от моркови и тофуто на най-горния рафт и извадих бутилка „Корона“, а после я занесох до дивана пред шведската камина. На масичката за кафе имаше няколко списания: „Преглед на американското изкуство“, „Изкуство от Югозапада“, „Американски творец“. Започнах да разлиствам едно от тях, докато отпивах от бирата си, и видях една репродукция на Фредерик Ремингтън, която бях виждал на живо в музея „Еймън Картър“ във Форт Уърт. По-назад в списанието открих реклама за някаква галерия в Ню Йорк, в която щяха да показват няколко картини на Ван Гог от арлския му период. Ухото ме засърбя и отгърнах по-нататък, на цяла страница за самостоятелната изложба на Джон Хана в галерията „Уисъл Пик“ във Фредериксбърг. Картините му изглеждаха силни, дълбоки и живи, поне за моето невъоръжено око.

Няколко страници по-късно научих, че дружеството „Нарлс Ривър Плейн Еър“ спонсорира едноседмична ретроспектива в Бостън. Щяха да излагат натюрморти, пасторални и морски пейзажи и сцени от пристанища. Усетих някакъв хлад и се озърнах, за да видя откъде става течение, но не забелязах нищо подобно. Отгърнах още няколко страници и точно се бях загледал в една картина на млада полинезийка, гола до кръста и с червени цветя в косата, когато чух как се включва душът в банята до голямата спалня. Образът на Джейна под горещия душ веднага измести момичето от островите. Помислих за това в продължение на няколко секунди, после станах и отидох да покрия глинените заготовки и да изключа осветлението в ателието. Продължих към спалнята, като в движение си свалях обувките и дрехите. Видях голата фигура на Джейна, която си миеше косата, през матовата стъклена врата на душа в огромната баня с цвят на орхидеи и сметанов крем.

— Ела — каза ми тя.

Джейна сама беше проектирала и построила душ-кабината от италиански мрамор и плочки, които беше гланцирала и изпекла в собствената си пещ на двора. Банята беше толкова голяма, че в нея можеше да се паркира джип — с шест подвижни душа и място за сядане вградено в едната стена. Пристъпих в горещата вода и парата зад нея, взех глицериновия сапун от ръката ѝ и се заех да сапунисвам врата, раменете и ръцете ѝ. После продължих надолу по гърба, като масажирах мускулите, и отпред по гърдите и настръхналите зърна, под мишниците и по корема. Тя беше готова с косата си и се обърна към мен, отпусна ръце на раменете ми и застана с разтворени крака, като започна да диша по-тежко, когато нежно я сапунисах между краката, а след това се наведох да измия бедрата и краката ѝ чак до пръстите.

После беше мой ред. Тя ми изми косата с шампоан, който ухаеше на прясно окосена зелена трева, без да бърза, като оставяше гърдите си да ме докосват. После сапуниса цялото ми тяло с глицериновия сапун, както аз бях направил с нея, и най-сетне ми направи знак да седна на вградената седалка, като докосна с върховете на пръстите си белезите от куршуми под лявата ми ръка и вдясно над пъпа, и бавно и внимателно изми коленете ми, като проследи възлестите белези от операциите с палец и показалец.

Когато свърши, тя притисна раменете ми към плочките, целуна ме дълбоко и пристъпи напред, за да обхване хълбоците ми с бедрата си и бавно да се отпусне върху ерекцията ми. Поместих се, за да я посрещна, но тя нареди:

— Не мърдай.

Аз се подчиних. Тя остана неподвижна за малко, като държеше лицето ми в ръцете си и ме гледаше в очите, а после бавно раздвижи хълбоците си. Не откъсваше поглед от мен, за да определи темпото и на двамата, и още два пъти трябваше да ми напомни да не мърдам, но в крайна сметка търпеливо и умело ни докара до оргазъм заедно, като притисна отворената си уста в рамото ми и тихо извика в момента, в който свърши.

По-късно, докато я подсушавах, тя дълбоко въздъхна и отбеляза:

— Няма нищо по-хубаво от горещ душ в края на работния ден.

Тази вечер не говорихме повече. Заспахме един до друг в чаршафите от органично отгледан памук и аз се опитах да си представя как се събуждам всяка сутрин в това легло. Имах четка за зъби в къщата, както и всичко необходимо за едно преспиване, максимум две, но двамата с Джейна никога не бяхме стигали до втора поредна вечер заедно. Не успявахме да избегнем темата за моята работа и „Летящото С“ толкова дълго време. И аз я познавах твърде добре, за да си представям, че идването ми тук променя нещо в основата на отношенията ни. Бяхме се превърнали в това, което веднъж бях чул да наричат „врагове с екстри“. Искаше ми се да вярвам, че „врагове“ беше твърде силно казано, но не можех да отричам, че един брак може да изгори напълно, като остави само сексуалния живот на участниците в него — като стърчащия тухлен комин на опожарена къща, от която не е останало нищо друго. А по отношение на работата ми в сърцето на Джейна нямаше абсолютно никаква промяна.

— За бога, Джим, не разбираш ли? — изкрещя ми тя последния път, когато бях тук. — Никой не обича ченгетата! Те са като погребалните агенти и разхлабителните. — Никой не иска да се занимава с тях, ако не се налага. Тази скапана работа ще те довърши!

— Твърде силно казано, Джей.

— О, така ли? Два пъти стреляха по теб! Кого лъжеш?

— Вече не работя на улицата.

— Наистина ли? Какво толкова ужасно има във фермата, Джим? Какво лошо има в мира и спокойствието за разнообразие? Хиляди пъти си ми казвал колко много означава това място за теб. Как можеш да оставиш Дъсти и Рей просто да го продадат и да заминат на околосветско пътешествие? Как можеш да гледаш безучастно, докато го раздробяват на паркинги за каравани и автоморги? А ти ще останеш тук и в крайна сметка някаква банда пъпчасали кретеноиди, които спят със сестрите си, ще ти пръснат мозъка на улицата?!

Тя яростно избърса сълзите от лицето си.

— Какво ще стане с момичетата и с мен тогава? Можем ли да сложим проклетата ти мъжка гордост на твоя стол до масата в кухнята, когато вече те няма?

— Пъпчасали кретеноиди? — повторих аз.

Тя дръпна една салфетка от кутията до себе си, за да си издуха носа.

— Не ми говори покровителствено, дявол да те вземе!

На следващата сутрин двамата седнахме да закусваме с кисело мляко, пъпеш и студен сок от гуава и аз подхвърлих:

— Оз иска да заема мястото му, когато се пенсионира. Но Дуайт Хейзън подава сигнали, че иска да ме уволни.

— Да те уволни ли? — каза тя. — Това пък защо?

Поех си дълбоко въздух, преди да отговоря.

— Става дума за случая „Голд“ и още някакви стари неща, но не съм сигурен какво точно има предвид.

Тя ме погледна в очите.

— Тогава какво е, Джим? Какво, за бога, те кара да стоиш в тази проклета яма с катран?

Нямаше какво да ѝ отговоря.