Черните птици

38

Обиколих „Бъфордина“ за последен път на алеята пред къщи, проверих дали сме взели всички пробки и дали сме закачили всички вериги и се уверих, че електрическият мотор е заключен на мястото си и рибарските седалки са вдигнати. Протегнах ръка и завъртях ключа на таблото, за да видя дали подсилените акумулатори са заредени, и побутнах с крак масивната конструкция на двигателя, но тя не помръдна от мястото си. Задният пропелер модел „Рейкър“ също изглеждаше солидно закрепен.

Беше прохладен и ясен ден, а слънчевата светлина беше идеална за фотография, когато излязохме от града и поехме на североизток през Арканзас на път към езерото Дегрей. След сутрешния пик движението по магистралата вече не беше натоварено и ние напредвахме добре, а голямата лодка се носеше гладко на ремаркето си. Телефонът ми избръмча. Обаждаше се Уейн, който явно току-що беше разбрал новината.

— Много тъпо, шефе — каза той. — Какво ще правим?

Бях започнал да долавям предвестника на едно познато усещане — сякаш всичко беше свързано по някакъв начин, който трябваше да видя, но все още не можех. Опитах се да се съсредоточа върху него, но не успях.

— Нищо — отговорих аз.

Разсейваше ме чувството, че нещо е застанало до задната врата на съзнанието ми и търпеливо се опитва да отвори ключалката с шперц.

— Аз отивам за риба — добавих.

— Не може да няма някакъв начин да обърнем нещата — настоя той. — Може би трябва да отидем при прокурора.

— Забрави — отговорих му аз. — Но ми е любопитно какво ново имаш. Като обикновен гражданин.

Той неохотно смени на по-ниска предавка и ми докладва, че семенната течност, открита при аутопсията на Голд, със сигурност отговаря на ДНК пробата на Фрикс, а дърводелският чук с тегло 800 грама, който Зито беше открил в изпепелената къща на Фрикс, определено е същият инструмент, с който са били забити пироните на кръста на Голд. Фрикс вече е бил мъртъв, когато е започнал пожарът — имаше две огнестрелни рани и контузия от силен удар с тъп предмет по главата, която отговаряше на дърводелския чук. Фрагментите от куршуми бяха .44 калибър, но бяха твърде увредени за балистична експертиза.

— Не че всичко това ще ни свърши някаква работа — завърши той.

— Има ли нещо друго?

— Говори се, че Хейзън натиска, общо взето, да започнем да задържаме разни местни хулигани и да ги разпитваме, докато някой не си признае. Но няма да стане. Босът каза, че той лично ще ни уведоми, когато онзи гадняр започне да ръководи скапаните ни разследвания. Освен това даде да се разбере, че ако някой от нас случайно говори с теб и ти случайно имаш някакви идеи как да продължим разследването, би било добра идея да се съобразим с тях и да го държим в течение.

Когато си представих как Дуайт Хейзън, както впрочем и всеки друг, се опитва да събори Оз от мястото му, буквално се разхилих. Казах на Уейн, че ще му се обадя ако ми хрумне нещо, и прекъснах връзката.

— Какво е толкова смешно? — попита ме Ел Ей.

— Хейзън си мисли, че ще накара Оз да му играе по свирката.

Тя изсумтя. След като ѝ преразказах другата половина от разговора по телефона, Ел Ей отбеляза:

— Нали ти казах, че всичко е свързано? Трябва да се улавят гещалтите.

— Кое?

— Моделите — поясни тя. — Които формират нашия набор от усещания.

Погледнах я над ръба на слънчевите си очила. Тя отвори прозореца си няколко сантиметра, извади цигара, запали я и се заигра с радиото, докато не намери една песен на Спрингстийн, която харесваше. В продължение на няколко километра се наслаждавахме на пейзажа и слушахме стария рокер. Мислех си как вече не съм на работа и може би дори отивам в затвора. Бях изненадан колко малко ме притеснява първата част — и може би си мечтаех, но засега идеята да отида в затвора ми се струваше твърде хипотетична, за да се тревожа за нея.

В огледалото за обратно виждане се различаваха два новинарски микробуса, които поддържаха дистанция от няколкостотин метра зад нас. Единият ми приличаше на микробуса на „Канал 3“, който бях видял пред „Килн-Роа“; и двата изглеждаха пълни с хора, за които предполагах, че са репортери и оператори.

Пристигнахме на езерото Дегрей малко по-рано, отколкото очаквах, но не излязохме веднага във водата. Репортерите ни обградиха като хрътки, които се нахвърлят срещу глиган. Донякъде ми се искаше да видя Кас сред тях, но всъщност нямаше защо да се надявам на това; тя вече не се занимаваше с такава черна репортерска работа. Докато новинарите изнасяха екипировката си и включваха камерите, аз вдигнах пръст пред устните си.

— Всеки, който не може да приеме този разговор за неофициален, да вдигне ръка.

Никой не вдигна ръка. Открих Малъри Пек сред репортерите, улових погледа ѝ и я попитах:

— Лъжа ли?

Тя се усмихна така, че покрай очите ѝ се очертаха бръчици и отговори:

— Само ако не можеш да го избегнеш.

— Случвало ли се е да крия нещо от теб, без да имам причина?

— Не.

— Добре тогава, момчета и момичета — обърнах се аз към всички, след като леко кимнах на Джеф Дийн в знак на потвърждение на нашето предишно споразумение. — Доктор Роу е превързана така, защото е порязана от натрошено стъкло, и това е свързано с разследването по случая с Дебора Голд, но нараняванията ѝ не са опасни и ние наистина, съвсем сериозно няма да кажем нищо повече за тях или за нещо друго по този случай, докато сме тук.

— Лейтенант Бонъм, а какво ще кажете за…

Вдигнах ръка в момента, в който Джеф каза:

— Той наистина говори сериозно, Роб.

— Затова, ако искате да получите отговор на въпросите си, ще трябва да се обърнете към службата — продължих аз. — Но иначе можете да ни снимате колкото си искате. И тъй като смятаме да останем ден-два, какво ще кажете всички да се отпуснем малко и да се порадваме на хубавото време?

Двамата с Ел Ей отидохме в ресторанта на пристанището и си поръчахме ранен обяд — сом на скара, царевични кюфтенца с люти чушки и пържени ябълки. Донесе ни ги една дружелюбна сервитьорка от Тексас с лунички, на която ѝ беше мъчно за родния Върнън. Не подозирах, че е възможно подобно усещане. В езерото тук-там се издигаха залесени островчета, които приличаха на презокеанските кораби от някаква друга епоха някои от репортерите се бяха настанили по двама и по трима на съседните маси, разглеждаха менюто и от време на време хвърляха погледи към нас, вероятно за да се уверят, че никой от колегите им не нарушава условията на примирието.

Реших да се обадя на Райдаут, за да проверя дали е събрал досиетата на местните психолози, за които го бях помолил. Оказа се, че вече го е направил. Спомних си колко часове се канех да прекарам на лодката и махнах на сервитьорката да не ми долива кафе. Не очаквах много от новините на Райдаут и, общо взето, се оказах прав. Никой от психолозите не беше осъждан за углавно престъпление, защото така щеше да си изгуби разрешителното, но имаше няколко наказуеми простъпки, актове за пътнотранспортни нарушения и дела, заведени от недоволни пациенти.

И едно отнето разрешително. На Марк Пендърграс.

— Как така работи без разрешително?

— Системата на затворите не го изисква. Той има разрешително за консултант, издадено от щата Тексас, но в затвора дори то не му трябва. Там се води за психолог просто защото това е завършил.

Опитах се да си спомня дали на някой от документите, окачени в рамки по стената в кабинета на Пендърграс, пишеше думата „психолог“, но не успях.

— Защо са му отнели разрешителното? — попитах аз.

— Тормоз на пациентки — отговори той. — Доколкото разбрах, това е обичайната причина.

— Кой е подал оплакването?

— Искаш ли да познаеш?

— Дебора Голд.

— Право в целта — потвърди той. — Как се сети?

— Стрелях в тъмното — отговорих аз. — Има ли още нещо, свързано със случая? — попитах го аз.

— Не ми изглежда да има.

— Унищожи всичко освен това за Пендърграс — наредих му аз.