Черните птици

28

Когато минах покрай къщата на Джейна, за да ѝ оставя пощата, тя ме чакаше на вратата. Беше веднага след училище и раниците на момичетата все още бяха в коридора, подпрени на стената.

— Тази сутрин намерих един от проклетите репортери зад галерията!

Джейна беше дошла направо от грънчарското колело с изцапаната с глина тениска, мръсните джинси и кларковете и направо вибрираше от гняв.

— Някакво сополиво хлапе със златна халка на веждата, който ровеше в списанията в боклука!

Тя ме изгледа със стиснати зъби. Момичетата се появиха зад нея.

— Не искате ли да седнем и да поговорим за това? — предложих аз.

Оставих пощата на кухненския плот, разхлабих вратовръзката си и разкопчах най-горното копче на ризата.

— Кейс, малко съм обезводнен. Можеш ли да намериш нещо за пиене?

Кейси донесе безалкохолна бира за всички и Джейна сякаш се отпусна.

— Мисля, че направо живеят на лагер пред галерията — каза тя. — Всяка сутрин, когато отворя вратата, вече са там, тъпчат се със сандвичи от „Макдоналдс“, пускат шегички и пият кафе.

Тя стъпка с крак някаква микроскопична неравност в ъгъла на килима пред стола си, за да я заглади.

— Все едно чакат да излети космическа совалка или нещо подобно.

— Сигурно е същото, когато имаш бълхи — сбърчи нос Кейси.

— Заклевам се, ако още веднъж ми тикнат микрофон в лицето, аз ще им го тикна обратно — каза Джейна. — И няма да е в лицето.

Джордан завъртя очи към тавана.

— Имам предвид, че къщата ни вече не е къща, а местопрестъпление, за бога! Представям си какво си мислят клиентите.

— Не виждаме репортери за пръв път — отбелязах аз. — Ще премине от само себе си, Джей. Винаги става така.

— Дори не са готини — оплака се Кейси. — Приличат на програмисти. Или на учители по социални науки.

— Някои от тях — уточни Джордан.

— Една дори ме попита дали смятаме да се съберем скоро — продължи разгорещено Джейна.

— Какво ѝ каза? — поинтересувах се аз.

— Казах ѝ: „Извинете, може ли да мина?“.

— На мен не ми прозвуча така — обади се Джордан.

Всички я погледнахме.

— Всъщност ѝ каза: „Дръпни си бричовете, за да мина“.

— Е, какво да кажеш на жена, която носи зелени комбати и парфюм с пачули?

— Повечето от тях просто си вършат работата. Опитай се да не го приемаш лично — посъветвах я аз. — Сигурно са много симпатични, когато се приберат вечер.

— Не всички бяха репортери — каза Джордан.

Всички отново я погледнахме.

— Какво имаш предвид, миличка? — попитах аз.

Тя сви рамене.

— Единият от тези, които гледаха къщата, не беше репортер.

— Защо мислиш така, Джордан?

— Защото нямаше телефон или камера, или нещо такова и не си говореше с останалите. Само пиеше кафе и ни гледаше.

Настъпи тишина, в която усетих как кръвта във врата и ръцете ми пулсира, а пистолетът тежи на колана ми. Джейна ме погледна.

— Джим — каза напрегнато тя.

Аз оставих напитката си на масичката за кафе.

— Сега там ли е?

— Не знам, но вчера го видях.

— Как изглежда?

Огледах моравата и храстите през щорите. В момента нямаше никого, но от тук не се виждаха галерията и улицата.

— Беше едър и имаше лоши зъби. Косата му беше кафява и той я беше вързал на конска опашка. Носеше яке с мотоциклетен орел на гърба.

— „Харли-Дейвидсън“ — заяви Кейси.

— На колко години беше?

— Май на колкото си ти, тате — отговори тя. — Може би повече. Не съм сигурна.

— Имаше ли някакви татуировки, белези или нещо такова?

— Не видях.

— Дойде ли при теб? Каза ли ти нещо?

— Не, само гледаше.

Излязох навън и поех на обиколка покрай къщата, пещта и галерията. Когато завих зад живия плет до тротоара, видях микробус с логото на телевизионния „Канал 3“, паркиран от другата страна на улицата. В него седяха две отегчени на вид момчета на двайсет и няколко години — единият беше доста зализан, другият имаше неравна козя брадичка и дълга разчорлена коса. И двамата гледаха към галерията. Приближих се до прозореца на шофьора и им показах значката си.

— Здравейте, момчета — казах им аз. — Можете ли да ми покажете някакви документи за самоличност?

Момчето с късата коса до шофьора ми се струваше познато. Беше един от по-младите водещи от телевизията, които пускат като заместници в късните новини в събота и неделя. Той очевидно също ме познаваше. Шофьорът най-вероятно беше неговият оператор. И двамата извадиха шофьорски книжки и журналистически карти.

— Наред ли е всичко, лейтенант Бонъм? — попита репортерът.

Според документите се казваше Джефри Дийн.

— Засега да — отговорих аз и им върнах шофьорските книжки и картите.

После им описах мъжа с якето на „Харли-Дейвидсън“.

— Някой от вас да е забелязвал него или някой друг, който не е от журналистите, да се върти около къщата?

— Да — потвърди операторът. — Мъжът, за когото говорите, беше тук за малко вчера. Решихме, че е съсед или просто зяпач.

— Ще ни обясните ли каква е неговата връзка със случая? — попита ме репортерът.

Погледнах го, като се питах доколко мога да му се доверя.

— Ето какво искам да направим, Джеф — казах му аз. — Може и да има връзка, а може и да няма, но във всеки случай този човек ме интересува. И ще ми бъде от много голяма полза, ако не чуя по късните новини нищо за „мистериозен преследвач“ или „потенциален заподозрян“. Ако си държите очите отворени за този тип или някой друг като него и задържите информацията, за която говоря, мога да ви обещая, че в първия възможен момент ще ви дам ексклузивно интервю — на живо, с истински отговори. И няма да има „Без коментар“, освен ако наистина не се налага. Как ти се струва тази уговорка?

— Не само за него, нали? — уточни Джеф. — А за целия случай.

Кимнах и му подадох една от визитките си.

— Това е личният ми номер. Имаш ли визитка?

Той извади ярка, интересно оформена визитна картичка, на която името и номерът му бяха отпечатани на късата страна. Браво на мен, вече бях гъст с още един репортер.

Приключих с обиколката на периметъра и се върнах в къщата.

— Добре, момичета — обявих аз. — Най-вероятно няма причина за безпокойство, но ето какво трябва да направим според мен. Много да внимаваме да заключваме всички врати и да спускаме щорите, а освен това малко да разместим столовете и креслата — колкото да не седите на обичайните си места. Освен това гледайте да не се доближавате до прозорците, ако не се налага.

От израженията им останах с усещането, че може би съм преминал границата между недостатъчно и твърде много информация. Опитах се да огранича щетите, като добавих:

— Ако пак видите този човек, веднага ми се обадете, независимо по кое време на деня или нощта. Аз ще говоря с патрулите и ще ги накарам да минават по-често…

— Полицейска охрана — прекъсна ме Джейна.

— Просто предохранителна мярка, Джей.

— Ще си мием зъбите под въоръжена охрана, докато…

Не беше лесно да разсмееш или да изплашиш Джордан; но сега тя изсумтя. Кейси пък сякаш се запалваше все повече по цялата история.

— Ще дойдат ли да ни пазят истински полицаи? — попита тя. — Имам предвид, може би някакви по-млади? Може ли да ги поканим на кафе или нещо подобно? Да ги оставим да разхлабят вратовръзките си и да окачат пистолетите на облегалките на столовете, да пускат тъпи шегички и прочие?

— А понички? — добави Джордан.

— Супер, значи трябва и да ги храним — процеди Джейна през зъби.

— Този мъж най-вероятно е бил случаен минувач — обясних аз. — Но за по-сигурно нека да се отнасяме малко по-сериозно, става ли? Всъщност даже засега ще ви карам до училище и обратно или ще накарам някой от управлението да ви кара.

— Естествено — каза Джейна. — Да се крием като свидетели срещу мафията. Какво да очакваме после, бомба в кутията за пица?

Беше искрено ядосана, но аз знаех, че този гняв е защитна реакция срещу страха.

— Успокой се, Джей. Всичко ще свърши, преди да разбереш.

В противоречие със собствените си думи станах и отидох да проверя резето на задния вход, прозорците и осветлението пред къщата, като си казвах, че е по-добре да знам какво говоря, по дяволите. Нямах друг избор. Трябваше да мисля не само за това как да заловя убийците на Дебора Голд, но и за това, че те — които и да бяха „те“ — можеха да се превърнат в преследвачи, както ми беше казал Макс. И да доведат конфликта до мен и моето семейство. А от това всичките ми възражения срещу идеята на Джейна да оставим този живот зад гърба си изведнъж започнаха да ми се струват невероятно безмозъчни.

Докато карах обратно през града, видях един познат на някаква строителна площадка. Казваше се Харолд и беше мъж на една от редовните клиентки на Джейна — няколко пъти си бяхме говорили празни приказки, докато жена му си избираше нещо. Отбих, паркирах и отидох при него. Той даваше инструкции на няколко работници, които довършваха изливането на фундаментна плоча.

— Ей, как си? — попита ме той, когато ме забеляза, и протегна ръка към мен.

След като си разменихме няколко любезности, аз го попитах за миризмата на бетоновия разтвор, който изливаха неговите хора.

— Използваме различни материали, за да изолираме плочите — обясни ми той. — Тази миризма, която усещаш, е най-вече на акрилна основа и епоксидна смола. Понякога остава по дрехите и по косата. Защо?

— Надявам се да ми помогне за един случай, по който работя.

Върнах се в колата и продължих. Поне един от въпросите, които ме измъчваха от известно време, беше получил своя отговор. Но сега ми оставаше да си отговоря на друг: какви доказателства щяха да бъдат приети в съда по случая „Голд“? И дали някога бях чувал някой заподозрян да е идентифициран по миризмата?