Черните птици

7

Прибрах се малко преди десет вечерта, извадих бутилка бира от хладилника и полупразна опаковка солети от шкафа, седнах и проверих телефона си за записани съобщения. Имаше само такива от хора, които се опитваха да ми продадат нещо. Включих телевизора и се загледах в един гепард, който преследваше някаква малка газела през сивокафявата савана. Пес беше заел любимата си поза с прибрани лапи и опашка на облегалката на дивана и сякаш също гледаше екрана на телевизора.

Газелата направи рязък финт наляво, гепардът я изпусна и прекрати преследването, като се отпусна запъхтян по корем в тревата.

Задрямах и потънах в някакъв сън за гепарди и газели, които се преследваха в обратен ред по циферблата на един часовник…

… и скоростта им непрекъснато се увеличава, придружавана от някакво странно жужене, докато не се слеят в размазано петно, часовете на циферблата се превръщат в имената на месеци, а после и години, изписани с римски цифри, и цифрите бързо намаляват, докато времето се връща назад, а жуженето става есе по-силно и все по-пронизително, докато не се превръщат в оглушителен писък. Тогава шумът и движението внезапно спират и циферблатът отново е обикновен, увиснал в тъмното пространство, а газелите и гепардите са изчезнали. После циферблатът се превръща във въртележка, но вместо дървени кончета на стоманените колони са нанизани трупове и не спират да се въртят, да се издигат нагоре и да пропадат надолу в синхрон със странната, немелодична музика на латерната, която изпълва главата ми, а мъртвите им празни очи са приковани в мен. Осъзнавам, че това са очите на Дебора Голд. После фигурите една по една се превръщат в Ел Ей, докато нейното мъртво тяло не започва да се повтаря на всяко едно място по въртележката, като мъртвец по спирките на кръстния път, и да ме гледа с едно и също неразгадаемо изражение. Светлините на въртележката внезапно угасват, после и светлините на целия лунапарк около нея, а радиусът на тъмнината продължава все по-навън, стига до хоризонта и продължава в небето, като изгася светлината на планетите, звездите и галактиките. Разбирам, че всички, които обичам, и всичко, което ми е скъпо, вече ги няма. Завинаги. Разбирам това, но отказвам да го приема. Изпълва ме отчаяно желание да избягам от тук, да намеря момичетата и Джейна и да ги отведа на безопасно място, където и да е то, може би в някаква паралелна вселена, в някакво друго пространство и време. Но не мога да помръдна.

И изведнъж се събудих, облян в студена пот, а сърцето ми блъскаше в гърдите, все едно току-що бях пробягал спринт на двеста метра. Късната прогноза за времето по телевизията почти беше свършила. Спрях телевизора, станах и свалих мократа от пот фланелка на път за банята, а сънят се стопи като Чешърския котарак и остави след себе си единствено своята усмивка, изпълнена с невъобразима жестокост.