Черните птици

34

Докато отивах с колата към къщата на семейство Къчел, небето беше типично ноемврийско: лека мъгла в ниското и високи перести облаци, които приличаха на конски опашки. Завих по алеята пред къщата, хвърлих поглед в огледалото за обратно виждане и видях третата от трите коли, които бяха карали след мен: напълно анонимен черен форд седан. Колата продължи по шосето, така че видях шофьора само за част от секундата. Позата му, стойката на раменете и целият му външен вид някак си не отговаряха на измачканата му работна риза. Той дори не погледна към мен, докато ме подминаваше, но аз видях каубойската шапка „Стетсън“ и улових отблясъка на слънчевите лъчи по огледалните му тъмни очила.

Беше същият човек, който ме беше наблюдавал на пикника на Оз.

Къщата на семейство Къчел беше на квадратна основа от дебели греди, разположена в средата на около един акър дворно място, недалече от „Бъкнър“. Постройката беше от времето на Втората световна, а над нея се издигаха стари северноамерикански орехи, амброви дървета и червени дъбове. От двете страни на къщата имаше форзиции, пираканти и тъжникови храсти; До алеята растеше една камелия, а по тревата около нея се бяха посипали белите листенца на цветовете ѝ. Под един от големите дъбове пред къщата бяха паркирани червена тойота корола на пет години и прашен черен форд пикап, който изглеждаше по-скоро на петнайсет. На капака на тойотата невъзмутимо лежеше котка на жълти и кафяви ивици и ме наблюдаваше внимателно с кехлибарените си очи.

Госпожа Къчел отвори вратата почти незабавно след като почуках, сякаш беше гледала към алеята през прозореца, както правят хората, които живеят извън града, когато очакват гости. Беше висока, невзрачна, на петдесет и няколко. Не носеше грим, а очила с телени рамки, обикновена памучна роля до глезените и груби обувки. Косата ѝ беше хваната на кок на тила. Тя ме покани в малка всекидневна със завеси от органза, в която миришеше на политура и нафталин, и ме запозна със съпруга си, който беше инвалид, и брат Ричи — „нашия пастор от Петдесятната църква“, обясни ми тя с известно страхопочитание. Пасторът имаше вълниста коса, сресана назад, оранжев панталон от изкуствена материя и широк бял колан и приличаше на Джери Лий Луис от най-добрите му години. Той се изправи, като държеше в лявата си ръка една много употребявана Библия. Подаде ми дясната си ръка, която беше топла и влажна.

Господин Къчел беше ъгловат и посивял, облечен с чист, изгладен джинсов гащеризон и риза на райета, а в ноздрите му влизаха тръбичките на кислороден апарат. Без да се изправя от износения си фотьойл, той ми подаде хладната си кокалеста ръка и ми кимна да седна на дивана. По-голямата част от тъмното борово дюшеме на пода беше скрита от шарен плетен килим, а в коридора стоеше часовник с кукувичка, който изглеждаше на сто години; месинговото му махало мътно проблясваше зад гравираното стъкло, докато описваше бавната си дъга напред и назад. Брат Ричи седна обратно на тръстиковия люлеещ стол до господин Къчел.

— Мога ли да ви предложа нещо? — попита ме госпожа Къчел. — Чай или кафе?

— Не, благодаря ви — отговорих аз и извадих малкия бележник, който носех в джоба на ризата си.

— Лейтенант Бонъм, искам да кажа нещо за причината, поради която ви се обадих — каза тя и погледна другите двама. — Именно Реймънд и брат Ричи ме убедиха, че трябва да кажа истината.

Устните на пастора се изкривиха в единия край от мимолетна усмивка, която му придаде лисиче изражение.

— Но преди да се обадя, разпитах за вас някои хора, които ви познават и на които имам доверие, и се помолих за напътствие. — Тя седна на другия фотьойл до своя съпруг, с плътно прибрани глезени и колене. — Може ли да ви задам един въпрос?

— Какво искате да знаете?

— Онзи мъж, когото сте наранили преди няколко години, наркодилъра — казаха ми, че сте го направили, за да попречите на своя партньор да го застреля на място. Вярно ли е това?

— Да, госпожо, така е.

— Казаха ми и че се държите като истински християнин и се опитвате да постъпвате така, както е правилно, дори когато се налага да нарушите правилата и да пострадате. Тогава почувствах, че нещо ме води към вас.

Не знаех как да отговоря, така че дори не се опитах. Вместо това попитах:

— Госпожо Къчел, разбрахте ли как е загинала доктор Голд?

— Боже милостиви, нима е останал някой жив човек, който да не е разбрал? — отговори тя. — А сега и този Фрикс. Всичко това е толкова ужасно! Знаете ли вече нещо за виновника?

— Не много. Благодаря ви, че предложихте да помогнете и се съгласихте отново да говорим за случая.

Тя сведе очи към ръцете си.

— Не се съмнявам, че полицаят, който дойде да говори с нас, беше добър човек.

— Дани Райдаут?

— Да, мисля, че така се казваше.

— Той е добър полицай — казах аз.

Кислородният апарат тихо съскаше. Брат Ричи се прокашля.

— Аз съм виновна — каза тя и погледна към Ричи, който ѝ кимна окуражаващо. — Господин Райдаут беше чудесен, много вежлив, но аз не му казах всичко.

Отново я зачаках да продължи.

— Не ми е лесно да го призная, лейтенант Бонъм, но се страхувам, че преди много време се отклоних от пътя на светлината — каза тя и сведе очи. — Аз съм отгледана в Господа. Няма извинение за това.

Тя отново вдигна поглед към мен.

— Предадох се на горделивост, завист и алчност. И по-лоши неща. Отрекох се от Господа и Му обърнах гръб, за да следвам собствените си желания. Изгубих милостта Му. Но когато Реймънд се разболя, това ме накара да се опомня, и брат Ричи ме изведе обратно на пътя на светлината. Защото точно това е църквата, нали разбирате, светлина в света на…

— Работили сте за доктор Голд малко повече от шест години, нали? — попитах аз.

— Да, господине. Шест години, с които не се гордея. Явно някога съм се гордяла с тях.

Тя поклати глава.

— Какво ви беше трудно да приемете през тези шест години?

— Ами тогава не ми беше трудно да го приема. Докато работех за доктор Голд, си мислех — или може би Дяволът ме караше да си мисля, — че начинът, по който тя правеше всичко, беше правилен.

— Какъв беше този начин?

— О, Боже милостиви. Нейният начин. Ами нейният начин като цяло беше единственият правилен начин. С лъжи и измами и омраза към всеки, който може да ѝ отнеме пациент, да получи повече внимание от нея или да я победи в съда. Тя никога не прощаваше на никого за нищо и когато имаше зъб на някого, отмъщението беше единственото, което имаше значение за нея. Освен това смяташе, че всички имат зъб на нея самата. Беше толкова алчна.

— Алчна?

— Не знам. Не знам дали това е най-подходящата дума. Просто искам да кажа, че никога не беше доволна. От нищо. Ако имаше договори с три училища, искаше пет, десет. Ако приемаше по дванайсет пациенти на ден, искаше да станат осемнайсет. И повече. Ако някой друг в града получаваше четирийсет и осем процента от някой застрахователен агент, тя искаше да получава шейсет.

— Четирийсет и осем? Толкова ли е обичайният процент?

— В действителност е твърде висок. Застрахователните компании са най-ужасните крадци, които можете да си представите. Вече дори са започнали да изнудват лекарите за пари, за да ги включват в така наречените си „експертни групи“. С други думи, лекарите трябва да им плащат, за да им разрешат да лекуват пациентите.

— За какви суми говорим?

— Ами, да кажем, по хиляда долара на година за всяка застрахователна компания. Ако някой не ги спре, в крайна сметка ще станат много повече, разбира се. И винаги „губят“ определен процент от исковете за изплащане на застраховки — твърдят, че не са ги получили или пък в тях липсва някаква информация, или не са използвани определените формуляри и кодове. Повечето от тези твърдения са лъжи, разбира се, и ако човек ги изобличи, в крайна сметка те „откриват“ грешката си и понякога дори се извиняват, но по този начин плащането се отлага поне до следващата финансова година. А обикновено и повече. А дотогава вече ще са намерили начин да откажат нещо друго без никаква причина. Битката с тях никога не свършва.

— Какво се случваше между доктор Голд и доктор Пендърграс?

— О, те непрекъснато се караха, особено към края. Мисля, че доктор Пендърграс се чувстваше измамен. Но не беше така, или поне не беше измамен от нас. Знам го, защото всички плащания преминаваха през ръцете ми.

— Това свързано ли е с причината да ми се обадите?

— В известен смисъл. С доктор Голд, разбира се, всичко винаги беше въпрос на пари. Тя беше също толкова нечестна със застрахователните компании, колкото и те с нас, и аз не се съмнявам, че ако някой се занимае сериозно с финансовите отчети, може да образува някакво дело срещу нея. А вероятно и срещу мен, както излиза.

Тя вдигна една салфетка към очите си.

— Не казвам, че заслужавам да бъда освободена от отговорност за онова, което съм направила — продължи домакинята и пак хвърли поглед към Ричи, който отново кимна окуражаващо. — Готова съм да отдам кесаревото кесарю, както пише в Евангелието.

— Госпожо Къчел…

— И независимо дали ще има наказание за мен, мога да ви обещая, че никога повече няма да работя в такава среда. Но ето защо ви се обадих.

Тя взе от една масичка някаква разпечатка и ми я подаде. Беше колона от различни комбинации от главни букви, а до тях — друга колона от комбинации на цифри и букви:

— Откъде се сдобихте с този списък? — попитах аз.

— От компютъра на доктор Голд. Разпечатах го в деня, в който ме уволни. Всъщност точно това беше причината да ме освободи. Хвана ме, докато беше отворено на монитора, но аз вече бях прибрала разпечатката в чантата си.

— Оставам с впечатлението, че сте знаели точно какво представлява — казах аз.

— Да, господине, знам какво представлява. По-рано казах, че всички плащания преминаваха през моите ръце. Но трябваше да уточня, че имам предвид обичайните плащания. Този списък е свързан с една специална банкова сметка, която беше отворила доктор Голд. Разбрах за нея, когато един месец от банката бяха разменили банковите извлечения и аз отворих не този плик, който трябваше.

— В такъв случай буквите отляво би трябвало да са инициали на различни хора…

Тя кимна.

А числата отдясно са различни суми?

— Точно така. Четиристотин долара, хиляда долара хиляда и двеста долара и прочие. Все редовни плащания.

Вдигнах поглед към нея.

— Знаехте ли за кого бяха тези плащания?

— За доктор Голд. За личната ѝ сметка.

— А буквите от дясната страна?

— Съкращение, което показва дали плащането се извършва седмично, месечно или на тримесечие.

— Познавате ли тези пациенти?

— Не. Не познавам инициалите, но доктор Голд ги нарече „пациенти“, когато ме хвана.

— Какво друго ви каза?

— Разкрещя се, че това е лична информация, че нямам право да се ровя в нейния компютър и други подобни неща.

— Как успяхте да влезете в нейните файлове? — попитах аз. — Не бяха ли защитени с парола?

— О, естествено, че бяха. Доктор Голд си мислеше, че е по-умна от всички, но имаше навик да използва имената на различни съзвездия като пароли. Мисля, че се наричат зодии. Според брат Ричи това също е част от злото, в което била затънала. И онова, което се е случило с доктор Голд, е било праведно възмездие.

Тя отново хвърли поглед към проповедника и той я награди с нова тънка усмивка и едва забележимо кимване.

— Както и да е, познах на третия опит. „Leo“, лъв.

— Госпожо Къчел, колко беше таксата за един час на доктор Голд?

— Сто деветдесет и пет долара на час. Ако трябваше да се яви в съда или да проведе тест, беше повече.

— Колко често се срещаше с пациентите си?

— Обикновено веднъж седмично.

Аз отново погледнах списъка — все кръгли суми. Какво се продаваше — или се купуваше — за такива приятни закръглени суми?

— Тази такса не отговаря на тези числа — казах аз. — Освен това таксуваше ли някого на месец за посещенията всяка седмица? Или на тримесечие?

— Не.

— В такъв случай…

— В такъв случай тези числа нямат нищо общо с нейната работа като психолог, лейтенант Бонъм.

Разбира се, че нямаха. В продължение на няколко секунди никой не проговори, докато единственото логично обяснение безшумно обиколи стаята няколко пъти и заходи за кацане.

— Защото са плащания за изнудване — казах аз, макар че нямаше нужда.

И след като поне тази тежест беше свалена от раменете ѝ, госпожа Къчел — а след нея и нейният съпруг, а най-сетне и брат Ричи — кимнаха в знак на съгласие.