Черните птици

2

Разхлабих вратовръзката, разкопчах яката на ризата и се опитах да не накуцвам, докато минавах през общото помещение, за да си взема пистолета и да си намеря кола. На бюрото ми нямаше нови задачи — само полицейските доклади за едно намушкване с шиш за печене на някакво семейно празненство на Бърнсвил Роуд, където живеят белите, и един несполучлив изстрел, който ветеран с ампутиран крак от „Мейпъл Хил“ може да беше, а може и да не беше произвел по котката на съседката си късно снощи с карабина АР-15.

Проверих пълнителя и патрона в цевта на моя глок, пъхнах оръжието в кобура на колана си и отидох да потърся Монси. Ако мога да го избегна, никога не шофирам до местопрестъплението, защото искам да видя всичко, което иначе ще пропусна, докато се приближавам с колата и търся къде да паркирам. В „Три“ господстваше мнението, че самото присъствие на Монси зад волана на превозно средство вече представлява нарушение на закона. Или поне, метафорично казано, на законите на времето и пространството. Аз обаче винаги предпочитах да ме вози тя, защото никога не се налагаше да ме пита къде се намира нещо, закарваше ни бързо до целта и поне засега неизменно беше успявала да даде на останалите участници в движението възможност да се разкарат от пътя. Открих я зад бюрото ѝ, където ровеше в „циганчетата“ на дъното на купата в търсене на последните останали пуканки, и я помолих да ни намери кола.

Тя се обади в гаража, провери собственото си служебно оръжие .40 калибър и облече светлокафявото си кожено яке.

— Къде отиваме, шефе?

— Уейн е на някакво местопрестъпление.

— Какво е намерил?

— Не знам, държеше да ни изненада.

Десет минути по-късно вече бяхме излезли от гаража и се движехме на север под дъжда, който беше отслабнал за момент, но все още се сипеше непрестанно от небето, което вече беше с цвят на дим от запален нефт. Монси беше издокарана с тесни изгладени джинси и бледолилаво поло под коженото си яке, носеше пръстени на всички пръсти и нещо като сто грама злато на всяко ухо. Косата ѝ беше на ситни къдрици, сред които просветваха изрусени кичури с цвят на опал. Знаех, че ако бяхме излезли на лов за информация или на разпити, по ушите ѝ нямаше да има нищо, за което някой да може да се хване, нито пръстени на ръката, с която стреляше. В този случай обаче беше облечена като за работа в рамките на закона.

На личната карта, с ъгълчето на която току-що беше изчоплила една люспичка от пуканка, заседнала между резците ѝ, пишеше „Монси, Джаканда С., старши инспектор, Криминален отдел“, но всички я наричаха просто Ем. Не приличаше много на полицейски служител, но се занимаваше с разследване на сериозни престъпления вече повече от десет години и беше награждавана три пъти за различни неща, които беше правила, докато някой бе стрелял по нея. В два от случаите на хората, които бяха стреляли по нея, се беше наложило да се задоволят с некролози.

Хвърлих поглед към тоалета ѝ, преди да отбележа:

— Приличаш ми на престъпник, който бяга от мястото на обира.

— Това го бачкам само денем — отговори тя важно. — Нощем престъпвам закона.

Пейзажът от разнообразни западащи магазини постепенно отстъпи място на по-лъскави строителни проекти върху земи с променено предназначение и луксозни бутици, а накрая и на по-стари къщи, разположени в просторни парцели сред стари дъбове, амброви дървета и борове и обградени от цели акри внимателно поддържани, неестествено зелени морави със системи за автоматично напояване. Човек сигурно не може да си купи щастие с пари, но очевидно може да си купи адски много трева.

— Как е ергенският живот, шефе? — попита ме Монси.

Заслушах се в туптенето на чистачките по предното стъкло, което приличаше на сърдечен ритъм, поех си дълбоко дъх и го изпуснах заедно с половин дузина престорени отговори, които ми бяха хрумнали през последната минута. Никак не ме биваше в небрежните лъжи, предназначени да поддържат разговора, и вече почти не си губех времето и енергията да ги измислям.

— Явно не умея да живея сам, Ем.

— Покажи ми някой мъж, който да го може — отговори тя. — Всички сте такива, че само ще лежите и ще смучете бира, докато не се издушите под мръсни чорапи и кутии от пица.

Тя ме погледна някак колебливо, после очевидно реши да атакува право в целта.

— Видях твоите момичета на спирката на автобуса вчера след училище. И двете ми се сториха малко зомбирани.

Не успях да измисля отговор, който да не е мнителен, егоистичен и безполезен, така че не отговорих нищо. Вместо това попитах:

— Разбра ли нещо за мястото, където отиваме?

Не се съмнявах, че докато е била за колата в гаража, Монси беше използвала някоя от служебните честоти на радиостанцията, за да се осведоми за положението на място от хората на Уейн.

— Някакъв униформен, който се казва Харди, е получил сигнала и е повикал Уейн — отговори тя. — Обаждане от предплатена карта, глас на бяла жена, най-вероятно местна, но не е казала как се казва. Криминалистите са там от половин час. В онова поле от другата страна на междущатската, на запад от релсите.

Представих си мястото, което в спомените ми беше безлюдно, и започнах да ровя в джобовете си за камфор. Монси забеляза какво правя и добави:

— Казаха ми, че е пресен труп.

Спрях да ровя и попитах:

— Имало ли е някакви цивилни на местопрестъплението, когато е пристигнал Уейн?

— Около един милион, ако питаш него. Хич го няма да не дава да му пипат уликите. Казах им да оставят всичко, както си е, докато не пристигнем, и да си опичат акъла, защото идва големият бос.

— И защо си направила това, по дяволите?

— За да им се стегнат сфинктерите — отговори тя. — Когато работиш с такива хора, всичко опира до дисциплината.

Монси започна да си тананика мелодията на „More Than a Woman“ и взе рязко ляв завой на червено на „Ханкок“, който остави след нас вълна от клаксони и свирене на спирачки, после зави надясно под моста и продължи на север по „Спрингър“ между езерото и залесения черен път до релсите, докато не стигна до шикана между двойните мостове на магистралата.

Излязохме изпод бетонната арка, завихме покрай един голям билборд и видяхме, общо взето, всички патрулки, пожарникарски камиони и линейки в града, паркирани под произволни ъгли в протежение на четиристотин метра от банкета и по-навътре в полето, където земята беше достатъчно твърда, за да ги издържи. Червеносините им светлини мигаха до една.

— Сега е идеално да обереш целия град наведнъж — отбеляза Монси. — Всичко живо, което се е заклело да служи и да защитава, седи тук и зяпа.

Спряхме до един пожарникарски камион от Арканзас и до микробуса на експерт криминалистите, с който беше пристигнал Уейн. Слязох от колата. На стотина метра бяха земният насип на релсите и краят на горичката от борове и дъбови дървета, където се бяха събрали и се стараеха да изглеждат заети няколко десетки униформени полицаи, градски съветници, цивилни служители от съда, пожарникари и санитари — практически всички хора в този град, които имаха достъп до служебните честоти на радиостанцията. Малко се изненадах, когато забелязах сред тях и Дуайт Хейзън, но нямах време да анализирам това усещане. От другата страна на жълтата полицейска лента бяха журналистите, натоварени с камери, микрофони и осветление. Стояха на групички и гледаха неспокойно и сърдито, дори враждебно.

Нахвърлиха ми се в момента, в който се наведох да мина под жълтата лента. Напъхаха видеокамерите, светкавиците на фотоапаратите и микрофоните си на няколко сантиметра от носа ми и започнаха да настояват за информация и коментар. Реших да се придържам към правилото, че когато не знаеш нищо, точно това трябва и да кажеш, така че се опитах да изглеждам разумен и благонадежден, без да си отварям устата.

Към този момент температурата се усещаше около четири над нулата и нямаше почти никакъв вятър, а дъждът продължаваше да се сипе леко, но непрестанно.

Ниско над изровените жълтокафяви буренясали полета наоколо се носеха разпокъсани парцали мъгла и почти успяваха да скрият един изоставен наглед склад на четиристотин метра в западна посока, както и да изпият цветовете и усещането за дълбочина от гористия пейзаж на север и да го превърнат в нещо, което приличаше на стара картина с маслени бои. Ако човек не знаеше за съществуването на голф клуба и луксозните предградия от другата страна на дърветата, можеше да си помисли, че сме някъде в дълбоката провинция. Всъщност се намирахме почти на километър навътре в очертанията на града.

Докато се изкачвахме по склона към хората, събрани под дърветата, а Монси ме следваше и внимателно като сърна избираше къде да стъпи, за да не изцапа с кал яркозелените си обувки с високи платформи, забелязах Уейн — с бял полиетиленов гащеризон, ръкавици от изкуствен каучук и хирургическа найлонова шапка. Махнах му, той ме видя, отдели се от останалите и дойде при нас.

Беше висок, малко тромав, на средна възраст, от източната част на щата Тексас, с рижи мустаци и очила с телени рамки, а на врата му висеше фотоапарат „Никон“ с допълнителна светкавица. Същото се отнасяше и за всички останали от неговия екип. За човек като него твърдението, че могат да се похарчат прекалено много пари за фотографско оборудване или да се направят прекалено много снимки, беше просто налудничаво.

— Здрасти, Ем. Здрасти, шефе — каза той.

От върха на носа му висеше дъждовна капка. Уейн свали едната от хирургическите си ръкавици, протегна голямата си ръка и двамата я стиснахме поред.

— Готови ли сте да се присъедините към черноработниците?

Уейн ритна във въздуха с каубойските си ботуши „Нокона“, покрити с хирургически терлици, в безуспешен опит да отлепи гъстата червена кал от тях.

Взех ръкавиците, които ми подаде, сложих ги и се огледах. Наоколо беше пълно с хора, които смятаха, че надписът „Не преминавай“ на жълтата лента се отнася за всички други, но не и за тях. Хейзън и един младок, който приличаше на момче за всичко от офиса или може би някакъв вид стажант, си пробиваха път към нас. Хейзън гледаше право към мен със строго, тревожно изражение, а дъждът беше залепил няколко къдрици от тъмната му коса върху слепоочието. Веднъж чух да наричат някого „капитана на колежанския отбор, но на четирийсет години“ и това не беше лошо описание за Хейзън — с изключение на факта, че трябваше да му се добавят още пет години. Помощникът му приличаше на негова изплашена, недовършена версия и беше облечен с тъмен костюм, който според мен щеше да изглежда тъпо на това място дори ако не беше залепнал по тялото му като мокра салфетка. Той объркано местеше поглед от Хейзън към мен и се опитваше да вземе решение на кого да козирува.

— Хм, лейтенант — започна Хейзън. — Исках да разбера какво мислиш за това…

— Разбира се, господине — отговорих аз, като се чудех защо толкова много ме дразни. — Ще ви съобщя какво мисля веднага щом започна да мисля нещо. Но междувременно ще ви помоля и двамата да изчакате зад жълтата лента.

Хейзън ме погледна въпросително, все едно не беше сигурен, че ме е чул както трябва. После рязко пое дъх като човек, който се кани да прочете конско, и накрая очевидно размисли. Хвърли поглед през рамо към репортерите, сви театрално рамене и пусна специалната си усмивка, с която сякаш искаше да каже:

„Нека да оставим човека да си свърши работата“. После се оттегли, а момчето за всичко го следваше, като внимателно прескачаше от една туфа бурени на друга. Двамата стигнаха до жълтата лента и неумело се провряха под нея.

Обърнах се към Уейн.

— Добре, какво имаме?

— Ще ви покажа — отговори той.

Уейн ни поведе към средно големия черен дъб, около който се бяха събрали останалите — най-вече собственият му екип, десетина униформени полицаи и няколко санитари от линейките, които очакваха инструкции.

— Няма нужда да внимавате къде стъпвате — каза ни Уейн. — Направихме каквото можахме с почвата, но нали знаете какво може да се очаква, след като всичко вече е било изпотъпкано, още преди да пристигнем.

Не съм сигурен какво бях очаквал, но със сигурност не беше това. По-ниските клони на дъба бяха отсечени с тежко острие, вероятно мачете или брадва, и напреки на дънера с грубо въже беше завързана дървена греда с дължина около два метра, така че заедно с дървото да образува кръст. На кръста с два дебели строителни пирона, забити в китките, и няколко намотки въже около ръцете и гредата, беше разпъната жена — главата ѝ беше отпусната напред. Сякаш ни гледаше с помътнелите си очи, докато стояхме пред безжизненото ѝ тяло. През целия си живот бях слушал за трупове, които излъчват ужас или болка, а лицата им отразяват начина, по който са срещнали смъртта, но работата ме беше научила на друго. Единственото изражение, което смъртта оставя на умрелите, е безизразно. По лицето на тази жена не се четеше нищо.

Пристъпих напред, за да я огледам по-добре, и различих отделни дъждовни капки в тъмната ѝ коса, които пречупваха светлината като скъпоценни камъни. Сребриста лепенка очевидно бе покривала долната половина на лицето ѝ. Сега тя беше отлепена и разкриваше разкървавената ѝ уста и брадичка. Горната половина от тялото ѝ все още беше скрита под разкъсан пуловер от кашмир в цвят екрю, но от кръста надолу беше гола. Вътрешната страна на бедрата ѝ беше почерняла от съсирена кръв. Стъпалата ѝ бяха обърнати на една страна и през петите, дълбоко в стъблото на дървото, беше забит трети пирон. От ръцете и краката ѝ беше изтекла още кръв, която се беше събрала на тъмна локва в мократа трева.

Уейн се обади:

— Горните два пирона са забити между лакътната и лъчевата кост, точно до китката и от двете страни, така че не са разкъсали радиалните артерии, въпреки че се е борила.

Вдигнах очи, вгледах се в сивото мъртво лице през дъжда и казах:

— Аз я познавам.

Всички се обърнаха към мен.

— Това е Дебора Голд.

— Психоложката?

Кимнах разсеяно, като си мислех за крадци от Йерусалим, психолози от Тексас и мъчителна смърт. По едно време доктор Голд работеше като консултант към полицейското управление. Правеше най-вече интервюта за психологическа оценка на хората, които кандидатстваха за работа, и двамата с нея имахме някакво общо минало.

Монси присви очи и я погледна отново.

— Няма майтап — каза тя. — Явно го е закъсала, откакто не си я виждал.

— Аха — съгласих се аз. — Особено в последно време.

— Дявол да го вземе — съгласи се и Уейн, като се взираше в празните ѝ очи.

Сред бурените, недалече от основата на дървото, забелязах чифт дамски обувки. Бях прекарал целия си живот предимно в женска компания и можех да определя, че са изработени от кожа на алигатор и са доста скъпи. Месестата част на ушите беше окървавена, а на три от сгърчените пръсти имаше вдлъбнатини, което означаваше, че жертвата е носила бижута, а убиецът очевидно ги беше свалил, докато все още е била жива. Самите ръце бяха доста изящни, с дълги пръсти и поддържан маникюр с прозрачен лак.

Нещо в тази мисъл ме накара да спра. Пристъпих по-близо, за да разгледам ръцете отблизо, и не видях сериозни контузии на нито едно друго място освен по самите китки. Спомних си за стотиците — може би хиляди — изображения на разпятия и Исус на кръста, които бях виждал през живота си, и запомних този въпрос за по-късно.

— А сега вижте това — каза Уейн и отново си сложи ръкавиците.

Той се протегна и подпря единия си палец на челото на трупа, за да избута главата назад и нагоре, а с другия отвори челюстта. Устата беше пълна с кървава плът и сплъстени къдрави косми.

Светнах вътре с джобното си фенерче.

— Какво е това? — попитах го аз. — През живота си не съм виждал такъв език.

— Не е език, шефе — отговори той. — Ако трябва да съм точен, според мен езикът ѝ дори не е там вътре.

Обърнах се да го погледна.

— Тогава къде е? — попита Монси.

— Това е въпросът на деня — каза Уейн. — Първото нещо, което направихме, беше да претърсим района около дървото и надолу до пътя и до релсите, но засега нямаме късмет. Ако не го намерим, ще продължаваме да разширяваме кръга, в който претърсваме.

— Добре — казах аз. — Тогава какво е това в устата ѝ?

Уейн се прокашля и хвърли бърз поглед към Монси.

— Според мен е сливата ѝ — каза той.

— Това е законът — заяви Монси и се наведе, за да разгледа окървавените слабини. — Ако стоиш до реката, рано или късно всичко ще мине по нея.

Тя се изправи и ме погледна.

— Как мислиш, шефе? Някакви римляни ли да издирваме или какво?

Уейн я изгледа странно, после отново се обърна към мен и каза:

— Когато пристигнахме, беше увита с камуфлажна мрежа. Прибрах я в плик за веществени доказателства, ей там.

Обиколих дървото, като се опитвах да стъпвам по туфите бурени, доколкото мога, и разбутвах с извинения полицаите и санитарите. Боровите иглички, окапалите листа и папратите зад дървото изглеждаха недокоснати от човешки крак, поне на един-два метра разстояние от основата.

Върнах се при Уейн и Монси и внимателно разгледах китките и пироните, забити в тях. Големите глави на пироните бяха покрити с вдлъбнатини като гофрети.

— Какво оставя такива следи? — попитах аз.

— Дърводелски чук — отговори Уейн. — Най-вероятно модел „Калифорния“.

Аз го погледнах.

— Баща ми беше дърводелец — обясни той.

Като дете бях работил в коневъдна ферма и си мислех, че съм хващал всички възможни видове инструменти. Знаех за какво служат дърводелските чукове в строителството, но нямах представа, че има отделни модели, наречени на различните щати.

— Какво значи модел „Калифорния“? — попитах аз.

— По-дълга дръжка и по-прави зъбци. По-широка глава с квадратни нарези, които оставят такива следи.

— Била е жива, когато са я окачили там — отбелязах аз.

Наведох се да светна с фенерчето в подпухналите очи и не видях следи от петехиален кръвоизлив. Видимата кожа на лицето, ръцете, корема и горната част на бедрата беше бледа като сварено свинско месо, но в долната част на краката и особено на стъпалата беше потъмняла до цвета на синя слива. Изглеждаше, сякаш беше качена на кръста с достатъчно кръв, за да остане жива още известно време.

— Колко студено беше снощи?

— Около точката на замръзване според човека от метеорологичната служба. Но това е температурата на летището, така че бих добавил още един-два градуса за това място заради всичките иглолистни растения наоколо.

— Момент на настъпване на смъртта? — попитах аз.

— Пълно развитие на следсмъртни петна и съсирване на кръвта — каза той. — Пълен ригор мортис, когато пристигнахме. Да кажем, поне преди четири часа, но вероятно не повече от дванайсет. Засега не мога да ти кажа по-точно.

Това означаваше, че вероятно все още е била жива, когато пристигна студеният фронт. Опитах се да си представя какво е да умреш по този начин, под студения дъжд, със синьобели светкавици, които осветяват нощното небе, и гръмотевици, които карат земята да трепери.

— Добре, и какво означава всичко това, по дяволите? — попитах аз.

Уейн отново се прокашля.

— Надявах се ти да ми кажеш — отговори той. — Просто ми се струва, че нещо не е наред.

— И още как — отбеляза Монси. — Жената си е умряла, и то съвсем.

— Нямам това предвид — каза Уейн.

— Тогава какво имаш предвид?

— Имам предвид, че това просто не е естествено.

Монси отново изсумтя и се приближи, за да разгледа лицето по-отблизо, като присви очи.

— Може би тези римляни са решили, че тази жена е Спасителят — каза тя. — Или нещо подобно.

Пуснах фенерчето обратно в джоба си и се обърнах към Уейн.

— Хм, ами добре — каза той. — Поправи ме, ако греша, но цялото това представление със сигурност е изисквало адски много предварително планиране, а никой не прави такова нещо за чифт обици. — Той свали бифокалните си очила и ги изтръска от дъждовните капки. — Така че можем да изключим убийство с цел грабеж или случайно нападение.

Уейн отново си сложи очилата и продължи:

— Така че остава да е предумишлено, с личен мотив. Не се виждат никакви очевидно смъртоносни рани. Кой знае каква ще се окаже действителната причина за смъртта.

— Колко извършители си представяме? — попитах го аз.

— Ами гредата е дълга два метра — каза Уейн. — Заедно с жената двете сигурно тежат около сто килограма. А отгоре на това тя със сигурност се е мятала като луда — няма човек, който да може да се справи сам с такова нещо. Трудно е дори за двама.

Монси сгъна една дъвка „Дабълминт“ и я пъхна в устата си.

— Но невероятните открития не свършват дотук — каза Уейн. — Вижте това.

Той извади малко найлоново пликче за веществени доказателства, в което имаше нещо като сребърно копче с диаметър около един сантиметър и неправилна форма. Когато го погледнах по-отблизо, копчето се оказа грубо изсечена силно потъмняла от времето монета. От едната страна имаше някакъв профил, а от другата — изправена фигура. Взех монетата от ръката на Уейн и усетих необичайна топлина през найлоновото пликче.

— Защо е толкова топла? — попитах аз.

Мислех си, че Уейн е прав; в цялата история наистина имаше някаква зловеща нередност, която отказваше да бъде установена със сигурност.

— На мен не ми се стори топла — намръщи се Уейн.

Монси докосна монетата с върховете на пръстите си.

— Според мен е с джобна температура.

Поклатих глава. Може би аз имах температура. Вече знаех отговора, но попитах:

— Каква е монетата?

— Прилича ми на римска.

Монси повдигна едната си вежда. Уейн сви рамене, като изглеждаше малко засрамен — както винаги, когато се сблъскаше с нещо, което не се поддава на рационално обяснение.

— Следи от гигантска хрътка — казах аз.

— Ъ?-каза Уейн.

Монси ме изгледа вторачено.

— Баба ми понякога казваше така. Визираше Шерлок Холмс. Означава нещо странно, което не можеш да обясниш.

Вдигнах монетата към светлината.

— Не ми изглежда дълго да е била в земята.

— Изобщо не е била в земята — каза Уейн. — Един от лаборантите я намери до обувките ѝ сред листата и другите боклуци.

Върнах му монетата и казах:

— Покажи ми къде.

Той се премести и ми показа мястото: на половин метър от основата на дървото и може би на двайсет сантиметра от по-близката обувка.

Загледах се в монетата, като се опитвах да си обясня защо беше тук, а не някъде в Светите земи или може би в Европа. По някаква причина странното не ми се струваше заровено много надълбоко — все едно в цялата история имаше някакъв ирационален смисъл.

— Как изобщо са си носели парите? В тези роклички, с които са били облечени? — почуди се Монси и изтръска дъждовните капки от пръстите на дългата си ръка с розова длан.

— Кой?

— Римляните.

— Може би са ги държали в онези метални шапки с гребени отгоре — каза замислено Уейн.

— Възможно ли е да е убита заради връзката ѝ с полицейското управление? — попитах аз.

Уейн вдигна поглед към мъртвото лице, после сви рамене.

— Няма нищо, което да сочи натам — отговори той. — Трябва да е било доста отдавна, а и не ми изглежда да е била много въвлечена в работата — всъщност тя не се занимаваше с нищо друго освен с психологическите оценки, нали? Какво си мислиш — някой да е измислил тая чудесия, защото му е дала лоша оценка и не са го назначили?

Кимнах, но умът ми беше някъде другаде.

— А може би цяла римска колесница с такива хора? — предположи Монси. — Които са се събрали и са го измислили заедно? Като фокус група?

— Дори това не обяснява монетата — казах аз.

— Може би така престъплението ни осигурява по-голямо предизвикателство — продължи да философства Монси. — Ако беше прекалено лесно, имаше риск да се отдадем на леност.

Заобиколих дървото от другата страна, където криминалистите правеха оглед на земята. Това, което беше останало от коленете ми, възмутено пищеше от болка в студената влага. Продължавах да мисля какво е да умреш сам на такова място посред нощ, до магистралата, по която фучат коли, микробуси, джипове и камиони — безброй сигурни, сухи сфери, пълни с топлина, на по-малко от двеста метра разстояние, но недостижими като звездите за доктор Голд. Бях чел някъде, че на прага на смъртта всеки се отдава на молитва, ако има време, но не бях сигурен откъде се беше сдобил с тази информация авторът на текста. Запитах се дали Голд се беше предала и може би дори беше приветствала смъртта, за да освободи духа си във вечността, която я очаква. Или беше умряла с еврейската молитва шема на уста, като се беше опитвала да се задържи още малко в живота?

Шема. Думата изплува в съзнанието ми, последвана от още няколко думи на иврит: Алеха ха-шалом. А после — преди да успея да затръшна вратата пред него — се появи и едно лице. Останах неподвижен, няколко пъти си поех дъх, после се върнах при Уейн, който гледаше как Монси се опитва да предпази бележника си от дъжда, за да напише нещо в него.

— Уейн, когато свършиш тук, можеш направо да я прибираш — казах му аз.

Хвърлих поглед през рамо към репортерите зад жълтата лента.

— Те ще загазят, ако не се върнат с някакви близки планове и изявления. Искаш ли ти да им пуснеш нещо?

— Има ли нещо специално, за което не искаш да споменавам? — попита ме той.

— Нека да не говорим за липсващите бижута, обувките и монетата. Не им казвай нищо повече за обезобразяването от това, което вече са разбрали, и не споменавай нищо за разпятие и евреи.

Вече минаваше обед и аз се сетих за Дани. Бяхме се уговорили да се срещнем в грил-ресторанта на търговския център „Окшън Барн“, където днес имаше специално обедно меню с всичко, което може да се приготви в тиган. Предлагаха го само веднъж в месеца, но апетитът ми беше изчезнал безследно и имах поне една сигурна причина да очаквам, че няма да се върне скоро.