Черните птици

41

На следващия ден, неспокоен и превъзбуден — защото бях толкова далече от центъра на събитията, или поне така си казвах, — аз крачех напред-назад по кея. Ел Ей пиеше лимонада с Мат Джори и Дан някой си, двойка ветеринарни лекари на средна възраст от Литъл Рок, на задната палуба на тяхната лодка, която се казваше „Съзвездие Голямо куче“. Беше се запознала с двамата доктори в магазина за сувенири и веднага се бяха сближили заради общата им страст към Т. С. Елиът, лукавото чувство за хумор и факта, че и двамата бяха ходили на психотерапия и харесваха психоаналитиците като цяло.

Завих за пети път покрай лодката, докато Дан започваше някаква история за Джак Ръсел, който страдал от шизофрения. Не откъсвах поглед от телефона си и се чудех какво ли е покритието на мобилната мрежа в този район. На дисплея имаше две-три чертички, но по някаква причина това не означаваше нищо тук. Разтърсих телефона за проба и той веднага звънна. Обаждаше се един патрулен полицай на име Дженс, на когото бяха възложили да ме уведоми дали от разследването на „ГЛ Оуен“ е излязло нещо.

Качеството на връзката беше отвратително, но новините бяха добри:

-… тенант, детектив Монси се опита по-рано, но… гласова поща, така че тя ми каза… се опитвам, докато не се свържа…

От това, което успях да сглобя от накъсания му доклад, разбрах следното: заподозрените бяха двама братя, Боби Уейн Джуъл по прякор „Дивака“ и Рейфърд Дъглис Джуъл, рокер извън закона, когото наричаха „Мат“, „Кокала“ или „Сома“, и още един скинар на име Стоунуол Джексън Мерит, с когото се запознали в затвора. Последните двама бяха ветерани от армията и бяха участвали в затворническите банди на „Арийската нация“, докато излежавали присъди за производство и разпространение на амфетамини, проникване с взлом в търговски обекти и въоръжен грабеж.

От описанието на Рейфърд Джуъл, което ми даде Дженс, стана ясно, че той е непознатият с коженото яке на „Харли-Дейвидсън“. И тримата имаха богата професионална биография от различни строителни обекти, където обикновено бяха работили по изливане на плочи и редовно бяха боравили с химикали за втвърдяване на бетона.

Напрежението от страна на медиите беше високо, а по случая работеха много хора, така че всичко се случваше особено бързо. В джоба на Дивака беше открит бележникът, от който беше откъснато листчето с думата „глоуен“ и кода на Уелш. Обиците на доктор Голд се оказаха в кутия за бижута, собственост на приятелката на по-големия брат Джуъл. Револверът .44 калибър, модел „Ругър“, с който беше застрелян Фрикс, си стоеше в жабката на пикапа на Мерит. Криминалистите откриха проби от ДНК на Голд в евтин дехидратор за храна в гаража му.

— Къде ги арестувахте? — попитах аз.

-… на север от „Рокланд“, на една бетонна плоча… Харт цска да предяви обвинения в четвър…

В този момент връзката съвсем прекъсна. Опитах се да се свържа с Дженс още няколко пъти, но не успях. Пъхнах телефона в джоба си, върнах се при Ел Ей и ветеринарите и направих малък победоносен жест, така че тя да ме види, преди отново да се съсредоточа върху историята за кучето — джак ръселът току-що беше откраднал сутиена на някаква проститутка от обществената пералня. Минута по-късно, когато Дан вече наближаваше кулминацията на историята, телефонът ми отново звънна. Обаждаше се Джейна.

— Готова ли си отново да спиш в собственото си легло, Джей? — попитах аз.

— И още как, по дяволите — извика тя.

Качеството на връзката беше малко по-добро, но не чак толкова.

— Да разбирам ли, че сте ги хванали?

— Току-що ми се обадиха — потвърдих аз. — Как са момичетата?

— Вече са леко… изнервени. Също като майка си, честно казано… да ги върна в… стига да си сигурен, че вече е безопасно, Джим.

И тогава аз произнесох вероятно най-погрешните думи в живота си.

— Всичко е наред, скъпа — казах аз и се усмихнах на Ел Ей, която се смееше на историята на Дан заедно с другия ветеринар. — Ела си у дома.

Докато двамата с Ел Ей крачехме към офиса на пристанището, за да уредим сметката, аз погледнах над реката и дърветата. Но не спирах да мисля за онова, което така и не беше станало.

Зад плота на рецепцията имаше малък телевизор, на който показваха полицейска снимка на дяволитото лице на Марк Пендърграс на фона на библиотека и дипломи на стената, които изглеждаха много внушително. Грозен хлад стисна гърдите ми и аз погледнах към Ел Ей, но тя сви рамене. Гласът от телевизора съобщи, че психологът от Тревъртън, на четирийсет и една години, разведен баща на две деца, е открит днес мъртъв в дневната на дома си в Лейкуд, от страната на Арканзас. На екрана на телевизора се появи лицето на Джо Холдър от отдел „Убийства“, когото познавах от полицейските брифинги. Някой извън кадър протегна микрофон към него и попита:

— Значи определено става дума за престъпление, господин инспектор?

Холдър, който очевидно не се стараеше да спечели годишната награда за най-добро отношение към медиите, изгледа репортера и каза:

— Да, бих казал, че когато някой е бил заклан като прасе, определено става дума за престъпление. Съвсем определено.

— Какво е причинило смъртта?

Холдър поклати глава и отнякъде зад кадър се чу друг мъжки глас. Стори ми се, че гласът каза нещо като „Господи, Лари, не видя ли…“, но после звукът прекъсна.