Черните птици

37

Два часа след като спасих Ел Ей от бюрократичните процедури, свързани с изписването от болницата, и я откарах обратно на „Ланшър“, останах без работа. Бях се върнал в „Три“ с идеята да наваксам с докладите от деня и да говоря с Оз, но той беше излязъл веднага след обяд и все още не се беше върнал. Точно разказвах на Райдаут за срещата с Къчел, когато вдигнах поглед и видях Оз, който се задаваше откъм асансьорите със стиснати зъби. Той улови погледа ми и кимна към кабинета си. Настигнах го и затворих вратата след себе си, докато той вадеше от най-долното чекмедже на бюрото си бутилка „Джак Даниълс“ и две старовремски стъклени чаши. Оз наля по три пръста уиски и в двете.

— Идвам от среща с онези вампири от градския съвет — каза той, като изпи бърбъна си на един дъх. — В момента, в който съберат нужния кворум, ще свикат специално заседание.

Оз удари празната си чаша в бюрото.

— За какво?

— За теб. Искат да обявят, че имаш психически проблеми, да проведат ново разследване за онази история на гробището и дори говорят, че може да имаш нещо общо с убийството на Голд. Кучите синове искат уволнение и може би дори предявяване на някакви обвинения. Говорят така, все едно според тях имат реални шансове да те вкарат зад решетките.

Той поклати невярващо глава.

— Хейзън ли стои зад всичко това?

— Като лайно зад гъска. И тъй като вече не си на работа, ще трябва да ми предадеш служебното си оръжие и значката. Нали си имаш резервен пистолет?

— Да, имам си.

— Добре.

Докато оставях служебния глок и полицейската си значка на бюрото на Оз, се опитах да си представя как ще продължи разследването без мен. Не виждах как отстраняването ми ще го извади от релсите, а това беше единствената възможна причина Хейзън, градският съвет или някой друг да поиска да се отърве от мен. Може би надценявах собствената си роля. Може би нямаше никаква връзка между факта, че оглавявах разследването, и внезапния интерес към отстраняването ми. Спомних си подигравателното отношение на Джестън Кийтс към идеята, че заплахите могат да спрат мен самия или полицейското управление. И той беше прав, защото следващият човек след мен, с когото щеше да им се наложи да се справят, беше самият Оз. Беше ми трудно да си представя как някой си мисли, че той е за предпочитане пред мен.

— Какво точно иска да постигне Хейзън, Оз? — попитах аз.

Той поклати глава.

— Проклет да съм, ако знам, Джим. Но това не е краят. Изобщо не е краят. Нали все още имаш онази страхотна лодка?

— Да, все още я имам. Защо?

Той ми разказа какво има предвид.

На следващия ден се оказа, че новината за уволнението ми заслужава около осемнайсет сантиметра в една вестникарска колонка на първа страница в новия брой на „Газет“, в десния край на горната половина. Знаех че не беше публикувана от Кас, защото тя винаги се подписваше с името си.

Статията продължаваше в същия дух и Хейзън обещаваше арест, „когато обстоятелствата са благоприятни за това“. Хвърлих вестника в кофата за боклук и свих рамене към Ел Ей, която седеше от другата страна на кухненската маса. Беше сменила превръзката над окото си, а видимите порязвания и охлузвания по лицето и май зарастваха както трябва.

Тя отпи глътка кафе.

— Майната им, ако не разбират от майтап.

— Оз иска да отидем до езерото Дегрей с „Бъфордина“ — казах аз.

Лодката беше собственост на някакъв наркодилър от Шривпорт. След арестуването му бе отнета в полза на държавата и обявена на търг в Тревъртън по средата на една зимна буря със суграшица. Когато разбрах, че никой друг няма да наддава за нея, аз предложих две хиляди долара — всичките пари в брой, с които разполагах към този момент. При обичайни обстоятелства нямаше да стигнат и за ремаркето, но точно в този ден се оказаха достатъчни, за да стана собственик на плоскодънна моторна лодка, която струваше повече от къщата ми — модел „Алисън“, с дължина шест метра и двигатели „Мерцедес“, която развиваше сто възела в спокойни води.

Когато я видя за пръв път, Ел Ей отбеляза:

— Това е среден пръст, на който никой не може да не обърне внимание, Бис. Ще я наречем „Бъфордина“.

Никога нямаше да ми хрумне да дам име на рибарска лодка, но Ел Ей харесваше името, което Кейси беше измислила на моя пикап, и явно смяташе, че имам нужда от повече последователност в живота си, така че предложи продължение на същата тема.

— Страхотна идея, Бис — каза Ел Ей сега. — Много по-добре, отколкото да си седиш вкъщи, да скърцаш със зъби и да се самосъжаляваш.

— Да, много е подходящо за уволнено ченге — съгласих се аз. — Чист въздух и слънце. Последна глътка свобода преди затвора.

— А какъв е планът на Оз?

Разказах ѝ накратко.

— Според него единственият скандал би бил да оставим този недоносен кучи син Хейзън да ме хване неподготвен.

— Точно така би се изразил и Мат Дилън.

Колкото и да не ми харесваше идеята да не участвам в разследването, трябваше да призная, че Оз вероятно имаше право. Последното, което му трябваше в този момент, беше Хейзън да ме изкара пред градския съвет и съда. С моето заминаване вниманието на медиите щеше да бъде отклонено от разследването на убийството на Голд. А личният ми интерес беше Джейна и момичетата да бъдат колкото се може по-далече от опасността.

— Какво става с онзи рейнджър, който трябваше да те разследва?

— Нямам представа. Явно никой не знае къде е той, но тези типове са като природна стихия и отговарят само пред себе си. Никой не може да направи нищо срещу него. Оз казва, че той поне не е говорил с Хейзън или някой от градския съвет, каквото и да означава това.

Ел Ей философски сви рамене и вдигна чашата си за наздравица.

— Окей, да става, каквото ще става. Поне имаме план за бойни действия.

После обаче се оказа, че Джейна вече е запланувала голяма шопинг екскурзия до Далас, от която не успях да я разубедя — и това едва не ме накара да променя и собственото си решение да замина. Но нямаше да съм от полза за никого, ако ме арестуват.

Идеята на Джейна беше, че най-доброто прикритие за нея са дистанцията и анонимността.

— До там е толкова далече, а в град като Далас никой не познава никого. Как ще ме открият?

Замислих се и не отговорих веднага, а тя го прие като знак, че не съм съвсем убеден. Погледа ме още малко и каза:

— А какво ще кажеш да взема и момичетата с мен?

— При кого щяха да останат, ако не ги беше взела?

— Както обикновено — Кейси при Сара Маклемор, а Джорди при нейната приятелка Линдзи на същата улица.

— Където са оставали стотици пъти — казах аз. — И всички го знаят.

— Е, не са стотици, но наистина са много пъти.

— Вземи ги с теб.

Обадих се на Т. Джак Фрост, началника на полицейските патрули, който ми дължеше услуга. Беше човек, който не си поплюва, и имаше три дъщери, така че веднага се съгласи да осигури на Джейна и момичетата една цивилна кола, която да ги ескортира до края на града и да ги предаде на патрула на магистралата поне до Маунт Плезънт. Освен това се съгласи да наглежда „Килн-Роа“ и къщата, докато всички се приберем.

— Заемам се — каза той. — Кога се връщаш на работа, приятелю?

— Ще си проверя хороскопа и ще ти кажа — отговорих аз.

След това намерих Райдаут и Монси, казах им къде отивам и ги помолих да ми се обадят, ако се случи нещо ново.

— Дадено, шефе — каза Райдаут. — Между другото, онези задници от съвета само вдигат врява, нали?

— Предполагам, че съвсем скоро ще разберем — казах му аз. — Междувременно разчитам на вас да продължите разследването, нали?

— И още как, шефе — отговори Монси.