Черните птици

14

Подписах се на последните доклади, които ми беше донесла Бърти, и върнах обаждането на Кас Сиганейро от „Газет“. Тя беше истински репортер единак от старата школа със страховита репутация, на която никога не изневеряваше. Не задаваше празни въпроси и сега си беше наумила да открие нещо. Въпреки това — макар и да не смятах, че е добра идея да ѝ го казвам — аз винаги я бях харесвал и се бях убедил, че мога да ѝ вярвам. Доколкото човек с моята професия можеше да има доверие на който и да е репортер. Беше умна, но не злоупотребяваше с това, през повечето време беше приемливо честна и наистина държеше да си свърши работата както трябва. Мисля, че в замяна тя също ми вярваше, доколкото един репортер може да има доверие на когото и да било. Причината поне отчасти беше, че се опитвах да не я прецаквам. Което ми позволяваше да я послъгвам, когато ми се наложи, и половината пъти ми се разминаваше. Когато ме попита какво ново има по случая, ѝ казах, че засега няма почти нищо, но тя ще бъде първият човек, на когото ще се обадя, когато се появи.

Кас ми обясни какво да направя, за да се покажа на монитора на нейния компютър, а тя — на моя, и за моя изненада се получи още от първия път. Когато се увери, че я виждам, тя ми показа среден пръст — обичайното предупреждение от нейна страна, че няма време за празни приказки и всичко, което си кажем, се смята за официално. Беше с очила с тъмни рогови рамки и бяла туристическа риза с къси ръкави; лицето ѝ беше все така въздълго, привлекателно и скептично, каквото го познавах от снимката, публикувана във вестника до нейните статии. Беше отслабнала с няколко килограма и беше направила нещо ново с косата си. Промените ѝ придаваха по-сериозен вид. Наместих се, така че лицето ми да застане по средата на екрана.

— Не си доспиваш — отбеляза тя.

— Може и да си права — отговорих аз. — Но имам нужда от нещо.

— Бъди по-нежен, скъпи — каза ми тя. — Не съм в настроение.

— Сигурна ли си, че наистина искаш точно това?

— О, истински мъж. Така може би ще е дори по-добре.

— Първо ми кажи дали разполагаш с нещо за доктор Голд, което да ми свърши работа.

— Не особено. През годините е водила малки войни с всякакви хора, други психолози и прочие. Доколкото разбрах, от гледна точка на бизнеса е имала златни ръце. Давала ни е няколко интервюта за неделната притурка, а и сам знаеш за съдебните процеси, в които е участвала като експерт. Но си мисля, че работата по тази линия е намалявала. След като се яви един-два пъти в техния съд, съдиите като цяло не са се обаждали повече на нея.

— Какъв е проблемът?

— На първо място, просто не им е била симпатична. А и не са вярвали на свидетелските ѝ показания. Някои от тях мразят всички експерти по принцип. Обикновено са същите, които обичаш да вбесяваш и ти самият, така че си избери когото искаш. По каква версия работиш? Отмъщение? Линчуване?

— Много е рано за версия.

— Ченгетата винаги работят по няколко версии.

— Не и аз, поне засега.

— Добре, записвам си: „не страда от преждевременна версикулация“. Има ли нещо друго?

— Да, разкажи ми за всякакви хейтъри, паравоенни организации, анархисти и други подобни, за които сте чували в последно време. Имам предвид такива, за които не сте писали в новините и ние не сме разбрали за тях.

— Говориш за сериозна работа с мишката. Ще имам нужда от малко повече време и определено ще се наложи да ми върнеш тази услуга.

Бърти остави една нова купчина доклади, документи и формуляри в кутията на бюрото ми и вдигна три пръста.

— Здравей, Бърти — каза Кас.

Бърти погледна монитора на компютъра ми.

— Здравейте, госпожице Сиганейро.

— Имаш толкова време, колкото ти трябва — казах аз на Кас. — Стига да не е повече от десет минути.

— Майната ти.

Натиснах бутона, за да се свържа с трета линия на телефона. Обаждаше се Кейси, която беше на ръба да изпадне в истерия.

— Татеее?

— Да, скъпа.

Завъртях се на стола, за да стигна до документите, които ми беше донесла Бърти, и да потърся някаква химикалка, в която все още има мастило.

— Обаждам се заради мама — каза Кейси с великанска театрална въздишка. — Нали я знаеш каква е…

Представих си как върти красивите си очи и си помислих — какво ли е да не се съмняваш, че Вселената не може да ти навреди, а всички освен теб самата са действащи идиоти. Това, като се замисля, беше почти идеалният огледален образ на моето разбиране за света, от което никак не ми стана приятно.

— Мисля, че да — отговорих аз.

Зарових се в най-горното чекмедже на бюрото, докато не открих една химикалка „Бик“.

— Какъв е проблемът? — попитах.

— Вече не знам какво да я правя, тате.

Чух как дъщеря ми се стовари на въртящия стол до телефона, преди да продължи:

— Толкова е ретро! Само ѝ казах, че искам да отида в „Шапката“ с Марли и брат ѝ този петък, нали се сещаш, за една кока-кола или нещо подобно, и тя беше…

— „Обади се на баща си?“

— Аха.

— За да ме попиташ дали можеш да отидеш в „Неоновата шапка“.

— Само двете с Марли, татко. И брат ѝ Джейсън.

Марли работеше заедно с Джейна в „Килн-Роа“ и беше приятелка на Кейси. Беше на двайсет и няколко и винаги беше замесена в някаква бъркотия. Последно беше разведена и аз по една случайност знаех, че от време на време си пазарува от един дилър на трева, който беше под наблюдението на кварталния патрул. За Джейсън не знаех нищо, но можех да си го представя: затворнически татуировки, конска опашка, може би тесен черен потник с бял череп на гърба.

— Там не искат ли лична карта? — попитах аз.

— О, татко.

Добре де, това беше идиотски въпрос.

— Петък вечер ли каза, скъпа?

— Да, татко. Това е следващият ден след четвъртък.

— Ей, знаеш ли, това всъщност не е никак лоша идея. Някои от момчетата от управлението също се канеха да ходят там. Може да дойда с тях.

— А?

— Да, колкото повече си мисля, толкова по-добре ми звучи. Може да резервираме една от онези големи маси до дансинга. Да виждаме и да ни виждат.

— Ами…

— Петък вечер има караоке, нали?

— Ъ, татко…

— Ето какво ти предлагам: съгласен съм, ако двамата с Дани изпеете „Whiskey River“.

— Татко…

— Марли и Джейсън могат ли да пеят?

От другата страна на линията настъпи мълчание. После Кейси въздъхна от дъното на душата си и каза:

— Работата е там, тате, че всъщност не съм сигурна дали ми се ходи. Стефи и Сара искаха да дойдат на гости и да останат вечерта, нали се сещаш, с пица и всичко останало. Пък и братът на Марли наистина е малко странен.

— Сигурна ли си, Кейси?

— Ами, да, така си мисля. Даже съм сигурна. Можем да си вземем филми под наем, наистина.

— А мама съгласна ли е?

— Да, няма проблеми. Даже каза да си вземем сладолед и кока-кола за пицата.

— Ами добре, щом си сигурна. Ще ни липсваш, миличка.

— И ти, тате — ето, мама иска да говори с теб.

Чух как слушалката премина от ръка на ръка.

— Явно ви дължа една услуга, господин полицай — каза Джейна, когато Кейси вече не можеше да я чува.

— Винаги се радвам да защитавам и да служа — отговорих аз.

Затворих телефона и видях Монси и Райдаут, които прекосяваха общото помещение на път от гаража. Монси държеше обичайната си кутийка спрайт. Бяха ходили да говорят с Анди Джеймисън и сигурно идваха да докладват.

— Имате ли нещо за мен? — попитах ги, когато се приближиха.

— Докладите ще бъдат на бюрото ти четвърт час преди да се стъмни — отговори Райдаут и пъхна в устата си една дъвка „Джуси Фрут“. — Но отсега мога да ти кажа, че ми харесва за заподозрян. Всеки мъж, който ходи на студено къдрене, трябва да е виновен за нещо.

— Тц — каза Монси. — Този е истинско лайно. Ако беше решил да убие жена си, сигурно щеше да наеме банда колежани да го свършат — такива като него, с мокасини без чорапи. Те щяха да прецакат работата и всички щяха да отидат право в затвора.

Тя се отпусна на стола пред бюрото ми и отвори безалкохолното. Погледнах първо единия, после другия. После попитах:

— Това ли е?

— Съгласието не е лесно в тези трудни времена — отвърна Монси и надигна своя спрайт.