Черните птици

45

Карах на запад по междущатската магистрала под студеното сиво небе. Не виждах преминаващите километри и се опитвах да не мисля и да не си спомням. Но не можех да не мисля, разбира се. Разсъждавах защо някой умира, а някой остава жив и защо някой става предател. Питах се дали нещо хубаво във факта, че си човек, наистина си струва всичката болка, загуба и тъга в живота. Питах се колко хора продължават да живеят и да чувстват не защото животът им е хубав, а защото вярват, че го дължат на някого — на близките си, на Бог, на кармата си. Спомнях си други есени, които бях виждал, слънчевата светлина на други дни и лица, които никога повече нямаше да видя. Спомнях си един живот, в който все още си мислех, че разбирам света и знам какво да очаквам от него.

Излязох на шосе 14, минах по надлеза и направих обратен завой в локалното, за да продължа по Хюстън Роуд до офис сградата от червени тухли, не по-голяма от частен дом, която се намираше в средата на половин акър зелена площ на запад от окръжния съд. До входната врата беше паркиран тъмнозелен шевролет събърбън, който познавах добре, а до него — старо сиво беемве и бяла тойота корола на четири-пет години.

Влязох и продължих покрай елегантните мебели, изобилната стайна растителност и лъскавите списания в чакалнята, където беше рецепцията.

— Ъъъ, лейтенант Бонъм, той е…

Не ѝ обърнах внимание, а отворих тежката врата от махагон с месингови орнаменти и влязох в кабинета на Джони. Той ме погледна за миг. Беше свалил сакото и ръкавите на ризата му бяха навити. Той остави молива върху синия бележник пред себе си толкова внимателно, все едно беше детонатор. Клиентът му — оплешивяващ мошеник на средна възраст, с проблясващи златни синджирчета сред гъстите черни косми под отворената си яка, още злато по пръстите и китките и избръсната до синьо мафиотска мутра, който приличаше на собственик на евтина автокъща за коли втора ръка или стриптийз бар — се обърна да ме погледне.

— Извинете ни — казах му аз.

— Я чакай малко — завъртя се още малко назад на стола той и започна да си поема въздух и да си придава застрашителен вид.

— Не, ти ще почакаш — заявих му аз.

Той ме погледна в очите и след миг-два се отпусна обратно на мястото си.

— Остави ни, Майк. Всичко е наред — каза Джони.

Изражението на лицето му отразяваше ужасяващия мащаб на лъжата, която беше изрекъл току-що.

Физически продължаваше да изглежда страхотно. Коремът му беше стегнат и не беше качил повече от седем килограма над теглото, на което играеше футбол в гимназията. Но в лицето му имаше нещо мрачно, а в очите — нещо мъртво. Разпознах го едва сега, но то винаги бе стояло там.

Гангстерът си излезе с потиснато самочувствие. Джони се усмихна накриво и ми направи знак да седна. Седнах.

— Винаги си имал железни топки — каза той.

Не отговорих.

— Имам предвид, че идваш с голи ръце, а срещу теб седи човек, за когото се предполага да знае деветдесет и девет различни начина да те убие с кламер.

Продължих да мълча. Той си пое дълбоко въздух и го изпусна.

— Благодаря ти, че не изпрати някой друг, Бис — каза той.

— Аз съм безработен, Джони — отговорих му аз. — Но трябва да знаеш, че ще дойдат други.

Джони разсеяно кимна и сведе поглед към червената си копринена вратовръзка.

— Защо нося това шибано нещо в собствената си кантора?

Той разхлаби вратовръзката си и разкопча най-горното копче на бялата си риза.

— И без това всичко е представление, човече. Би трябвало да можеш да се обличаш така, както се чувстваш удобно, и да мислиш за наистина важните неща вместо за такива глупости.

Той преметна вратовръзката през рамото си.

— Ей, спомняш ли си как едно време ходехме на лов за елени? Надолу до Уайт Оук? Спомняш ли си как понякога сутрин беше толкова тихо, че можеше да чуеш как някое листо пада между клоните на петдесет метра от теб?

Спомнях си за това, както и за една ледена сутрин, когато на трийсет метра пред мен без предупреждение и напълно безшумно се показа един свръхестествено жив и бдителен елен с големи рога, а от лъскавите му черни ноздри излизаше на кълба горещият му дъх. Докато той оглеждаше ниските кафяви храсталаци около себе си, аз започнах да повдигам ловната си карабина .308 калибър милиметър по милиметър, като я движех единствено когато еленът не гледаше към мен. Най-сетне се прицелих зад кафеникавото му рамо и задържах оръжието в това положение в продължение на няколко секунди.

После плавно дръпнах спусъка, така че петлето удари празното място за патрона в цевта, и прошепнах — „Бум“. Животното подскочи и избяга между дърветата с високо вдигната бяла опашка.

— А спомняш ли си онези глигани, които ни изненадаха на пътя в Деня на благодарността? — продължи Джони.

— Спомням си.

— Бивните им бяха като на саблезъби тигри. Помислих си, че ще ни изядат живи, да им го начукам.

Не откъсвах поглед от него.

— Как разбра? — попита ме той.

— Отворих медицинското ти досие — отговорих му аз. — След като видях списъка за изнудване от нейния компютър. Записала те е с депресия, посттравматичен стрес, безсъние. Четирийсет хиляди на година.

Джони въздъхна.

— Компютърът. Блестящо. — Той поклати глава. — Истинска кучка, нали? И четирийсетте бона далеч не бяха всичко. Непрекъснато искаше още нещо. Да я запознавам с разни хора, да ѝ разказвам за кирливите им ризи. А най-лошото беше, че трябваше да я слушам. „Ти носиш много вина в себе си, Джони. Ще имаш нужда от моята помощ. Отношенията ни ще бъдат дългосрочни. Ще трябва да се абонираш за услугите ми.“ — Той се разсмя кратко. — Завинаги. Моята доживотна психоложка. Опитах се да се измъкна. Накарах един частен детектив да изрови нещо за нея, дори се сдобих с нейния психологически профил от професионалната школа, която бе завършила. Според Марк профилът ѝ беше доста стряскащ. Но тя само ми се присмя.

Значи кодът на Уелш, който ни беше превела Ел Ей, беше на Голд. Отговаряше на истината. Представих си как Пендърграс го беше надраскал в бележника си, докато беше говорил по телефона с Джони — на същата страница, която бяха натъпкали в носа на Голд. В някакъв момент Джуъл беше гепил бележника и беше добавил и собствената си бележка за „ГЛ Оуен“ на следващата страница, вероятно след като беше надушил за предстоящата работа.

— Затова ли беше езикът?

Джони извърна поглед и кратко кимна.

— Затова ги накарах да го отрежат, да. Наистина бях бесен. Но да го изсушат в собствения си дехидратор за храна? Господи, какви свине. Всичко останало беше импровизация. Безплатна екстра.

— Имаше и още, Джони — казах му аз. — Имаше няколко неща, които не направи.

— Какво не съм направил?

— Когато те попитах кога адвокатите наричат някой свидетел „кучка“, ти не прояви никакъв интерес за кого или за какво говоря. И когато ти казах, че съм чул интересни неща за онова, което се случва в затвора, от някакъв психолог, въпреки цялото ти любопитство към случая ти не поиска да разбереш кой е бил психологът или за какво точно е говорел. Той — или тя. Единственото обяснение е вече да си знаел всичко.

Джони въздъхна.

— Трябваше да се досетя, че рано или късно ще допусна някаква подобна тъпа грешка. Бяха странни дни, човече. Като юрист си мислиш, че те бива с думите, историите и подробностите, бива те да лъжеш, но когато всичко е лъжа, просто трябва да се помнят прекалено много гадни неща.

— А защо и Пендърграс?

— Той трябваше да си отиде, защото вие щяхте да го пречупите. А това щеше да означава край и за мен.

— Ти ли поръча да стрелят по Ел Ей?

Джони стисна основата на носа си с два пръста и поклати глава.

— Не, Бис, не. Никога не бих направил такова нещо. Ако щеш, вярвай, но когато чух, почти бях решил да ти се обадя и да се предам. Вдигнах телефона, дори набрах номера, но после не събрах кураж да продължа. Казах си, че това ще бъде последният им ход, че след това ти ще направиш така, че тя, Джейна и момичетата да бъдат в безопасност.

Той се усмихна невесело.

— Шибаните кретени са си мислели, че като убият Ел Ей, ще подобрят положението си, нали? Решили са да те спрат, като стрелят по близките ти.

Той дрезгаво се разсмя.

— Хич не ме бива да ги избирам.

— Къде ги намери?

— Марк ме свърза с тях. Всички са били в неговия затвор в един или друг момент от живота си и познават онзи тип от „Божият меч“, Кийтс. Сигурно е знаел, че са ти вдигнали мерника заради онзи наркоман, който уби жената и детето на Бо.

— А Фрикс?

— Той знаеше същото, което и Голд. И реши да се опита да ме изнудва, след като тя вече беше мъртва.

Джони разроши косата си с ръка и добави:

— Но към този момент вече нямаше какво да ме спре, Бис. Той също трябваше да си отиде.

— Успя да запалиш доста хора по твоята идея за маниаците на тема края на света, Джони.

— Знам, човече. Беше доста добра версия, нали? Бяха идеални за ролята на лошите.

— А защо беше монетата?

Той сви рамене.

— За заблуда, също като писмото. Помислих си, че ако стигне до жълтите вестници, до новинарските емисии, до интернет, кой знае — може да стане така, както стана в Калифорния, издирването да поеме в погрешна посока и да се появи изкупителна жертва. Не смятах, че самият ти ще оглавиш разследването.

Той пое дълбоко въздух, после бавно го издиша.

— Всъщност точно от монетата ми хрумна как да я убия. Сетих се за римляните, нали разбираш? Един месец бях закъсал с парите, заради вноските за Голд и всичко останало, и продадох по-голямата част от колекцията си. Оставих си само няколко монети за спомен. Не вярвах след толкова време да си спомняш за тях.

Не казах нищо.

— Наистина съжалявам, Бис. За всичко. За всичко освен за Голд. Нея бих убил отново, ако имам тази възможност. След „Делта Форс“ не вярвах в мен да е останало някакво желание за убиване, но просто нямам думи да ти опиша колко мразех тази кучка, човече.

— Знаеш защо съм тук — казах му аз.

— Имаш предвид, освен за да ме арестуваш?

Извадих сгънатия лист от вътрешния си джоб и го побутнах през бюрото към него, за да го прочете. Беше копие на една бележка от собственото му досие, записана от Голд в горния край на една иначе празна страница. От бележката сякаш на вълни струеше яростна злоба и тя гласеше:

„Пслдн гдн гмнзт.“ Последната година в гимназията. Годината, в която спечелихме първенството на щата. Последната година от живота на Кат. А „нрзкрт“, разбира се, беше съкратено от „неразкрито“.

— Ще ми кажеш какво се случи с Кат и къде е тя, Джони — казах му аз. — Ще направя всичко, което се наложи, за да го направиш.

Джони се усмихна накриво.

— Всичко? — попита той. — Дори да ме простреляш в капачките?

Помълчах малко и казах:

— Наистина ли си мислиш, че ще спра дотам?

Джони извърна поглед към прозореца и в полегатата светлина на късната есен различих фината паяжина от венички в бялото на уморените му очи и разширяващите се бръчки в ъгълчетата им.

— Не — отговори той. — Не повече, отколкото бих направил аз на твое място. — Продължи да гледа безизразно през прозореца още малко, после въздъхна. — На игрището двамата с Даз бяхте като две колелца от някакъв шибан часовников механизъм, Бис. Никога не бях виждал нещо подобно. Вие двамата направихте така, че да спечелим първенството на щата — това е истината. Но според мен ти така и не го разбра.

Не казах нищо.

— Той беше полудял от завист, човече. Завиждаше ти заради момичетата, с които беше, и заради онова място, на което живееше. Дори ти завиждаше заради семейството ти. Нали знаеш какво беше неговото. Беше разбрал, че ще те изберат за футболна стипендия много преди него, а освен това знаеше, че си по-умен от него. Дявол да го вземе, ти беше по-умен от всички ни. И дори не го знаеше.

— Защо говорим за Даз, Джони?

Той разтърка очите си с върховете на пръстите и на свой ред попита:

— Защо говорим за Даз? — После се завъртя на стола си обратно към мен. — Защото Даз предложи да отвлечем Кат. И аз бях там, но Даз беше този, който… — Гласът му го предаде и той преглътна на сухо, преди да продължи: —… който я удуши.

Измина един неизмеримо дълъг миг, в който Земята продължи да се върти безшумно около студената си ???

— А ти, Джони? — попитах го аз. — Завиждаше ли ми?

— Предполагам, че да, Бис. Но в крайна сметка разбрах, че ти наистина се смяташ за сирак, който си няма нищо свое. Само че тогава все още виждах само страхотните ти родители, фермата и конете, и таланта ти на футболното игрище, и как нищо не можеше да те спре. И как привличаше мацките като мушички, които се събират около лампата. Но Кат беше най-красивото момиче, което бях виждал през живота си, Бис. Трябва да ти призная, че и аз я исках толкова, колкото Даз.

— Той изнасили ли я?

Джони не отговори известно време. Само дишаше тежко и стискаше зъби, после кимна веднъж.

— Да, изнасили я.

— А ти?

Джони наведе глава.

— Правил ли си някога нещо лошо, Бис? Имам предвид нещо наистина лошо, заради което да отидеш в ада?

Не отговорих.

— Невероятно е какво ти причинява това — каза Джони. — Как те притиска с тежестта си. Как е там всеки ден, всяка минута, всяка секунда, как въжето непрекъснато се затяга около шията ти и ти знаеш, че няма абсолютно никаква надежда, никакъв шанс да оправиш каквото и да е. Времето не оправя нещата, а точно обратното. И разбираш, че може да измине цяла вечност и още хиляди като нея, но въпреки това никой никога няма да ти прости — нито ти самият, нито дори Бог, ако изобщо има такова нещо. Накрая стана така, че започнах да виждам всичко всеки път когато затворех очи. И продължавам да го виждам. Мисля, че точно това беше истинската причина Даз да катастрофира. Просто нямаше как да продължава да живее повече с тази мисъл.

Джони вдигна поглед към мен.

— Направих всичко по силите си, за да ме убият там, Бис, наистина. Но явно в „Делта Форс“ ме бяха обучили прекалено добре. Онези задници изскачаха с тъпите си калашници, аз реагирах, преди да успея да се спра, и…

Той поклати глава.

— И накрая моето сърце продължаваше да бие, човече, а техните — не.

— Къде е тя?

Той се вторачи в бюрото си в продължение на няколко секунди. Изглеждаше запленен от това, което вижда върху него — като биолог, който е открил някаква нова форма на живот.

После каза:

— До онова голямо езеро във фермата. В края на онази долина, където беше старата хижа, с върбите и памуковите дървета. От западната страна, където има една голяма скала, на около шест метра от брега на езерото. Заведохме я там с джипа на Даз, след като тя ни разказа за това място. Излъгахме я, че имаме среща с теб там. Даз просто се побъркваше, когато си помислеше за теб и за нея. Искаше да я закара там и да я изчука. Сигурно беше успял да се убеди, че тя ще се навие, след като я заведем там. А тя ни повярва, защото бяхме твои приятели…

Гласът му отново се прекърши. След няколко секунди той се овладя и продължи:

— Но тя се бори като истинска тигрица, човече.

Джони стисна очи, но почти незабавно ги отвори отново, сякаш онова, което се опитваше да не вижда, беше още по-непоносима гледка зад клепачите му, отколкото в светлината на деня.

— Когато всичко свърши, я заровихме и избягахме.

Той наведе глава.

— Не мога да ти опиша колко ме боли, Бис.

— Не се опитвай.

Джони ме погледна и кимна веднъж.

— Искам да свидетелстваш срещу хората, които си използвал за убийствата, Джони.

Той отново кимна.

— Вече го направих — отговори той, като вдигна в ръката си една червена флашка. — Всичко е тук.

Джони подхвърли флашката обратно на бюрото си и ме погледна с изражение, което не успях да разчета.

— Снощи два пъти правих любов с Алиша, Бис. За пръв път от петнайсет години. Питам се дали това ѝ е подсказало нещо. Мислиш ли, че е разбрала?

Не откъсвах поглед от него.

Джони извади една цигара от пакета на бюрото си, потупа се по джоба на ризата, потърси на бюрото и бръкна в джоба на панталона си, откъдето — като фокусник, какъвто си беше останал — извади автоматичен валтер .380 калибър.

— Опа — каза той и насочи оръжието в гърдите ми. — Работата е там, че не мога да се оставя да ме умъртвят с инжекция, Бис. И не смятам да излежа доживотна присъда. Не казвам, че не го заслужавам.

Той извади запалка, запали цигарата и дръпна дълбоко. После издиша дима към тавана и загледа как се кълби.

— Мисля, че се налага да изясним нещата.

— Тогава нека да ги изясним — отговорих аз. — Какво ще ти трябва, за да можеш отново да спиш спокойно?

Джони ме погледна в продължение на няколко секунди.

— Това беше доста добре казано, Бис. Винаги си имал определен талант да се изразяваш както трябва. От теб щеше да излезе страхотен адвокат.

Без да откъсва очи от мен, той остави цигарата си в малкия кристален пепелник, сложи внимателно пистолета на бюрото, отвори едно странично чекмедже и извади от там половинка бърбън „Уайлд Търки“.

— Искаш ли една глътка? — предложи той.

Не отговорих.

— Аз мисля да опъна една.

Той отвори бутилката и отпи дълга глътка от бърбъна, после избърса уста с опакото на ръката си.

— Тука е така — въздъхна той. — Обичам те, Бис. Може ли един мъж да каже това на друг?

Джони остави бутилката на бюрото до пистолета и продължи да ме гледа в очите.

Мислех си за собствените си ръце, които бяха толкова по-неумели от неговите, и се опитвах да си спомня как точно се е нагънало сакото ми от дясната страна, когато седнах на стола.

— Наистина те обичам, Бис. Но…

Той хвана пистолета, насочи го към третото копче на ризата ми и вдигна предпазителя.

Ръкохватката на моя зиг беше точно там, където трябваше да бъде, зад гънката на сакото ми. Попаднал в някаква зона на съзнанието, която нямаше нищо общо с мисълта или дори с намерението, аз излетях от стола, пистолетът заподскача в ръката ми, а изстрелите се чуваха някъде тихо и отдалече. Всеки от тях караше Джони да се разтърсва на стола зад бюрото си, докато собственият му пистолет се изплъзваше от ръката му.

Прекратих стрелбата и чух как последната гилза издрънча по дъските на пода.

Ризата на Джони вече беше подгизнала в червено, когато той прошепна:

— Бум.

После бавно се отпусна напред и лицето му полегна на бюрото до бутилката бърбън и цигарата, която продължаваше да дими в пепелника, а синкавата панделка на дима гладко се издигаше нагоре до мястото, където започваше да се кълби и да се обръща.

Чувах как Реджина пищи зад гърба ми, когато се протегнах да загася цигарата в пепелника, а после взех оръжието, с което Джони така и не беше стрелял. Внимателно хванах ръкохватката с шахматни шарки и тежестта на оръжието ми подсказа, че не е заредено. Оставих го в края на бюрото, по-далече от мъртвата ръка на Джони.

Процедурата беше такава — макар че от нея имаше точно толкова полза, колкото от колата на моргата, която щеше да отговори на моето обаждане на телефон 911.