Черните птици

11

Църквата „Зайън Хоуп“ беше осветена отвътре и приличаше на китайски фенер на фона на притъмнялата гора зад Елъм Роуд, когато спрях да оставя Кат. На паркинга до страничния вход бяха спрели десетина коли, повечето от които стари и очукани като моята, а по средата се виждаше нов пътнически микробус, който приличаше на парче сватбена торта, оставено сред кифли от царевично брашно. Опитах се, но не успях да си представя каква среща се провежда вътре в момента, кой присъства и какво общо може да има Кат с това, докато гледах как тя се измъква от седалката и задържа вратата отворена.

— Лека нощ, Бискит — изпрати ми въздушна целувка тя.

— Лека нощ.

Когато ми се усмихна, затвори вратата и потъна в църквата, изведнъж осъзнах, че това е някакъв завършек, но формата и значението му все още бяха тайна за мен. И след като го разбрах, нощта стана по-пуста, отколкото си бях представял, че е възможно, а мракът беше по-гъст и по-абсолютен от всякога.

По-малко от четирийсет и осем часа след това чух гласа на отец Бийн по телефона, изострен от страх като нащърбена стомана:

— Днес виждал ли си Кат?

— Не, сър — отговорих аз.

Кръвта бучеше в ушите ми, защото настроението му веднага се беше предало и на мен, като нервнопаралитичен газ.

— Не е ли с вас? — попитах аз.

— Не знам къде е, Бискит. Никой не я е виждал от вчера.

Затворих очи и отново си представих Кат. Тя се усмихваше и ми изпращаше въздушна целувка, но този път църквата „Зайън Хоуп“ зад нея вече не приличаше на китайски фенер на фона на мекото звездно небе, а беше лице на демон, което ми се хилеше от дълбините на мрака отвъд всеки мрак. Зад очите и озъбената му усмивка с рев се издигаха адски пламъци. Искаше ми се да попитам отец Бийн какво смята да прави и с какво мога да помогна, но устните ми бяха застинали, а езикът ми се беше вкаменил.

По-късно същата вечер и през целия следващ ден, когато все още вярвах, че са това, за което се представят, и се опитват да направят онова, което твърдят — и отчаяно исках да им помогна да открият Кат, — аз седях и разговарях с началника на полицията Джери Кастил и шериф Морис Фелоус в полицейското управление в центъра на града. Във въздуха се носеха тежките миризми на престоял цигарен дим, оръжейна смазка, мръсни крака и повръщано. Задаваха ми стотици въпроси, но с напредването на времето се концентрираха в няколко, които се повтаряха отново и отново, докато не стана очевидно, че според тях аз носех вината за изчезването на Кат.

— Прави ли секс с нея? — попита ме шерифът.

Аз наведох глава и ушите ми пламнаха.

— Да, сър.

Те поискаха да разберат колко пъти, къде и кога. После започнаха да ми задават въпроси, според които това не се беше случило наистина, поне не по този начин, по който го разказвах аз. Кат ме била отблъснала и това наранило моята гордост и ме разгневило. Може би съм я бил принудил, може би дори нещата били загрубели повече, отколкото съм бил искал. Може би било станало случайно. Те ме разбирали. По дяволите, всеки мъж би ме разбрал. И ми гарантираха, че прокурорът ще направи отстъпки, ако…

Вече започвах да си мисля за електрическия стол в Хънтсвил, да се питам колко волта ще трябват, за да ме убият, и дали наистина е вярно, че смъртта на електрическия стол е бърза и безболезнена, когато Дъсти, който слушаше през цялото време от един стол до стената, изведнъж се обади:

— Спрете.

Началникът на полицията вдигна ръка, за да го накара да замълчи, и отново отвори уста да каже нещо, но Дъсти го прекъсна:

— Казах ви да спрете, Джери. Не се шегувам.

Той се изправи.

— Ти също, Мо. Бискит, нито дума повече.

Дъсти нае Лукас Файн, най-богатия адвокат в окръг Рейнс, висок и слаб, с вид на свещеник, изпъкнали синкави вени на ръцете и буйна бяла коса, който нито веднъж не ме попита дали бях направил нещо лошо на Кат и дали не знаех какво се е случило с нея. Вместо това заговори за събиране на доказателства, валидни в съда, подбор на съдебни заседатели, процес, обжалване и Върховен съд, докато най-сетне не разбрах, че точно както и Джери Кастил и Морис Фелоус, той също вярваше, че Кат е мъртва и че аз съм я убил.

— Спокойно, синко — каза ми той. — Играта не е свършила.

— Но аз не съм направил нищо.

— Точно така.

Беше много тежко да ме обвинят за нещо ужасно, което не съм извършил — но беше сто пъти по-тежко да ме обвинят, че съм го направил на човек, когото обичам. И изчезването на Кат, заедно с онова, което се случи после, не беше просто тежко и ужасно, а невъзможно и то завинаги унищожи нещо в мен. Не знаех какво точно беше то, но никога повече не влязох в църква освен на специални случаи като сватби и погребения. Вместо това в неделя сутрин бях с Дъсти на двора с конете или на някой от малките водоеми за напояване, където се опитвах да уловя достатъчно сомове за вечеря, докато леля Рейчъл отиваше сама със своето волво на службата в Първа методистка църква в града. И не защото спрях да вярвам в онова, което хората наричат по-висша сила, а защото вече нямах доверие на никаква по-висша сила. Изгубих способността си да приемам нещо на доверие и когато ставаше дума за човешки живот, вече не можех да толерирам нехайство или твърдоглавие, независимо кой ги проявяваше — аз или Бог. Или началникът на полицията.

За пръв път си дадох сметка, че онова, което наричаха справедлива съдебна система, всъщност няма нищо общо със справедливостта, с вината или невинността и най-вече няма нищо общо с истината. А единствено с онази история, която се хареса най-много на адвокатите, съдиите и съдебните заседатели.

Което означаваше, че моята невинност нямаше никакво значение; вече ми бяха вдигнали мерника. С живота ми беше свършено. Щяха да ме екзекутират за нещо, което не съм извършил. Това откритие събуди в мен нова упорита жилка, за съществуването на която не подозирах, и аз взех твърдото решение сам да сложа край на живота си, дори да се наложи да се удуша с чорапите си, но да не им позволя да го направят.

Но след това водещите разследването не оспориха къде съм бил по времето, когато беше изчезнала Кат, и изгубиха интерес към мен. Лукас Файн прибра всичко обратно в куфарчето и отпраши с червения си ягуар. Разследващите разпитаха целия футболен отбор на гимназията „Браг“ и всички доброволци от „Виста“, преподобния Хукс и паството на църквата „Зайън Хоуп“, дори целия персонал на „Тигана“. Отново и отново се връщаха към тренер Бъб, отец Бийн и преподобния Хукс, но от това нямаше никаква полза. За известно време съсредоточиха усилията си върху Клод Маккул, нашия краен защитник, защото той се заинати и не искаше да каже къде е бил през част от времето, което ги интересуваше. Но това също не им помогна. Сериозните мъже от Вашингтон, които носеха тъмни костюми и слънчеви очила, не говореха много и винаги се движеха по двойки, също не постигнаха нищо. Нито следотърсачите, репортерите, фотографите, глутниците разлигавени полицейски кучета или двете различни екстрасенски с големи сламени шапки и бели ръкавици, които настръхнаха, когато се засякоха в участъка.

Докато гледахме как шериф Фелоус се качва в хеликоптера на ФБР, който се подготвяше за излитане на моравата до пожарната, Даз, пребледнял и очевидно потресен, се обърна към мен и подхвърли:

— Работата напълно се осра, нали?

Хеликоптерът изрева и се издигна в облак от прах и откъснати тревички, наведе нос и с тътен се отдалечи над дърветата.

Десетки шерифи и помощници от окръг Рейнс заедно с доброволци от трите съседни окръга претърсваха околността пеша, с коли, мотоциклети и коне и преброждаха всички хълмове, гори и поля за някаква следа от Кат. Много от тях яздеха коне от „Летящото С“, които Дъсти предоставяше за издирването единствено на базата на това, доколко си подхождат характерът на коня и умението на ездача. А някои от животните бяха дресирани за обездка или бяха тренирани да участват в състезания и струваха по няколкостотин хиляди долара.

Моят кон се казваше Мефисто и аз никога не го бях харесвал, защото всеки път когато усетеше, че се разсейвам, той ме хвърляше от гърба си; от своя страна, конят не харесваше мен, защото независимо колко пъти ме беше хвърлял от гърба си, аз винаги се качвах обратно върху него. Беше невероятно издръжлив и интелигентен, но аз го избрах заради особената му бдителност. Не пропускаше нищо — счупен клон, мъртва мишка, дори следите от друг кон на неочаквано място.

Всяка сутрин двамата с Дъсти, както и всички други от фермата, които можеха да се отделят от работата за ден — или за час, — яхвахме конете в момента, в който беше достатъчно светло, за да виждаме, и понякога се връщахме часове след като се бе стъмнило. Бързахме да се попитаме дали не сме забелязали нещо, но разбира се, още преди да отговорим, виждахме истината в увисналите си рамене и празните си погледи — никой не беше видял нищо.

Малко по малко почвах да губя разсъдъка си. Понякога бях далече от къщата и на цели километри от най-близкия ездач, когато чувах силен, ясен тенор да пее „Cielito Lindo“ в мрака. Друг път виждах Кат — не от плът и кръв, а от бледа светлина, — която се рееше във въздуха пред мен, а очите ѝ ме изгаряха.

Рейчъл свикна да ме посреща на задния вход на къщата, когато се прибирах през нощта, за да ми даде сандвич с хляб и месо или нещо, увито в тортиля. Аз обикновено изяждах една-две хапки, преди да се стоваря по лице на леглото, без да се измия и дори без да сваля ботушите си. Събуждах се в същото положение един час преди да се зазори, мъчително се протягах и излизах навън, а Рейчъл ме чакаше пред вратата с храна и бутилка вода. Вероятно знаеше, че ще изпия водата, но ще хвърля храната на птиците; очите ѝ бяха изпълнени с болка, но бяха спокойни и трезви и в тях не се четеше никаква реакция на това как изглеждам или мириша.

Веднъж Рейчъл ме видя, докато безуспешно се опитвах да пробия допълнителна дупка на колана си с джобното си ножче. Ръцете ми трепереха и ножчето се изплъзваше между пръстите ми. Тя ми донесе един шоколад от кухнята и ме накара да го изям целия, без да откъсва поглед от мен, после почака още няколко минути, за да се увери, че няма да го повърна, и накрая внимателно проби три нови дупки на колана ми, за да мога да го затягам по-здраво.

— Ето — каза тя със свито гърло, докато ми помагаше да се оправя. — Готов си.

Майката и бащата на Кат пристигнаха с кола под наем от летището в Шривпорт и останаха една седмица при нас.

— Катрин ни пише такива хубави неща за теб, Джеймс — каза госпожа Дрейфъс, като попиваше уморените си очи с носна кърпичка.

А господин Дрейфъс добави с деловия си глас:

— Когато приключим с това, можеш да ни дойдеш на гости в Масачузетс, Джим. Сигурен съм, че Кат ще иска да те разведе и да ти покаже всичко.

— Божичко! — проплака госпожа Дрейфъс и притисна кърпичката към устата си.

В крайна сметка шерифите се отказаха от претърсването, ездачите трябваше да се връщат на работа, шериф Фелоус започна да споменава разходите за наема на хеликоптера и аз разбрах, че светът се готви да продължи без нея.

В последната си пресконференция шерифът заяви, че разследването продължава, работи се по различни версии и работата няма да спре, докато всички въпроси не получат своя отговор, а окръг Рейнс си остава добро и сигурно място за хората със семейства и за техните деца. Но всички разбраха какво казваше всъщност шерифът: издирването се беше провалило. Кат беше изчезнала завинаги.

И аз вярвах, че това ще е краят.