Смяна на полюсите

ПРОЛОГ

ИЗТОЧНА ПРУСИЯ, 1944 г.

Бронираният „Мерцедес Бенц 770“ тежеше над че­тири тона, но въпреки теглото и размерите си се плъз­гаше безшумно като призрак край пустите царевични ниви. Фаровете му бяха изключени и само стъклата му от време на време проблясваха под синкавите лунни лъчи.

Колата наближи една потънала в мрак ферма, сгу­шена в плитка падина. Шофьорът леко натисна спирач­ките и колата бавно се запромъква към ниската камен­на постройка, подобно на дебнеща котка.

Шофьорът напрегнато се взираше през покритото със скреж стъкло. Очите му имаха цвят на арктически лед. Постройката изглеждаше изоставена, ала мъжът не искаше да рискува. Черният лак на колата бе скрит под грубо намацана бяла боя. Импровизираният камуфлаж правеше колата практически невидима за самолетите кръжащи в търсене на наземни цели, но на няколко пъти едва се измъкнаха от руски пеши патрули, които се материализираха от снега буквално като привидения. Ето защо на десетина места бронята бе вдлъбната от куршуми.

Мъжът не бързаше.

Спътникът му, изтегнат на широката задна седалка, явно усети промяната в скоростта, защото се надигна седна и запримигва сънено.

— Какво има? – попита той на немски с унгарски ак­цент. Явно още не можеше да се измъкне от дебрите на съня, защото гласът му идваше някъде от далеч, а някои от думите бяха завалени.

Шофьорът му направи знак да замълчи.

— Нещо не е…

Но не успя да довърши, защото внезапно затрещяха изстрели и сринаха стъкленото мълчание на нощта.

Шофьорът рязко натисна спирачката. Мощната ма­шина просъска и спря на петдесетина метра от къща­та на фермата. Мъжът изключи двигателя и грабна от седалката до себе си деветмилиметров „Люгер“. Едра фигура в маслиненозелена униформа и калпак със звезда на Червената армия се показа от предния вход на фермата.

Войникът се държеше за ръката и ревеше като разярен бик.

— Мръсна фашистка курва! – крещеше той с пресипнал от болка и ярост глас.

Малко преди колата да се появи войникът бе нахлул във фермата и бе открил собствениците мъж и жена в един шкаф, скрити под одеяло, като уплашени от тъм­ното деца. На бърза ръка беше видял сметката на мъжа и бе насочил цялото си внимание към жената, която се опитваше да се скрие в миниатюрната кухня.

Вдигнал автомата на рамо, той я повика с пръст успокояващо встъпление към предстоящото.

— Фрау, ком!

Добре подпийнал, войникът не забеляза опасността. Жената не молеше за милост, нито бе изпаднала в ис­терия като другите жени, които бе изнасилвал и уби­вал. Просто се взираше кръвнишки в него. Внезапно тя замахна с кухненски нож право към лицето му. В последния момент той мерна проблясъка на осТристо на лунната светлина и вдигна ръка, за да се предпази. ОсТристо сряза ръкава и потъна в плътта. С един удар войникът повали жената и буквално я разкъса с диваш­ки залпове от автомата.

Щом излезе от къщата, войникът огледа раната си.

Не беше дълбока, а кръвта вече спираше. Успокоен, той извади от джоба си бутилчица с водка-домашнярка и я пресуши на един дъх. Пламъкът на алкохола притъпи болката. Войникът хвърли в снега празната бутилка, обърса уста с опакото на ръката си и закрачи обратно към другарите си. Щеше да им се похвали, че са го ра­нили шайка фашисти.

Само след няколко крачки обаче спря. Слухът му долови припукване на изстиващ двигател. Войникът примижа към сивкавото петно сред сенките. На селяческото му лице се изписа подозрение. Вдигна автома­та и го насочи към смътния силует. Пръстът му легна върху спусъка.

В този момент грейнаха четири фара. Мощният осемцилиндров двигател ревна, колата оживя и се по­несе напред. Руснакът се опита да отскочи, ала тежката предна броня го удари в краката и го метна в преспите.

Колата спря и шофьорът излезе. Към войника се упъти висок мъж в черно кожено пардесю, което при всяка крачка леко припляскваше по бедрата му. Мъжът имаше издължено лице и груба челюст. Въпреки студа не носеше шапка и русата му, късо подстригана коса проблесна под лунните лъчи.

Мъжът приклекна до войника.

— Ранен ли си, товарищ? – попита той на руски с дълбок, звучен глас. Говореше с професионалното съчувствие на лекар.

Войникът простена. Не можеше да повярва на нещастието си. Първо немската кучка го нападна с нож, а сега и това.

Изруга гневно и слюнка пръсна наоколо.

— Мамината му! Естествено, че съм ранен!

Високият мъж запали цигара и я сложи в устата на руснака.

— Има ли други хора във фермата?

Войникът дръпна здраво от цигарата и издиша с удоволствие дима през ноздрите си. Беше решил, че мъжът е някой от политическите офицери, които пъплеха из армията като бълхи.

— Двама фашисти – отвърна руснакът. – Мъж и жена. Непознатият влезе в къщата. Показа се отново след няколко минути.

— Какво се е случило там? – приклекна той до войника.

— Гръмнах мъжа, а фашистката вещица ме нападна с нож.

— Добра работа – и непознатият потупа войника по рамото. – Сам ли си тук?

Войникът изръмжа като куче с кокал между зъбите.

— С никого не деля плячката и жените!

— От кой отряд си?

— Единайсета гвардия на генерал Галицки – отвърна с гордост войникът.

— Нападнали сте Немерсдорф на границата, нали?

Войникът се ухили и показа лошите си зъби.

— Заковахме ги за стените на плевните им. Мъже, жени, деца. Трябваше да ги чуеш как пищяха за милост.

Високият мъж кимна.

— Добре. Мога да те заведа при другарите ти. Къде са?

— Наблизо. Ще тръгваме на запад.

Високият обърна очи към гората. Огромните бойни танкове Т-34 се придвижваха с грохот, който достигаше до тях като отглас от далечен гръм.

— Къде са германците?

— Свинете бягат, за да спасят кожите си – войникът изпусна облак дим. – Да живее Майка Русия!

— Да, да живее Майка Русия… – мъжът бръкна в пардесюто си, извади люгера и го опря в слепоочието на войника. – Auf Wiedersehen*, товариш!

Чу се сух пукот. Непознатият прибра димящото оръжие в кобура и закрачи към колата. Докато се наместваше зад волана, спътникът му от задната седалка възкликна пресипнало.

— Ти хладнокръвно уби онзи войник!

Мъжът беше прехвърлил трийсетте, имаше тъмна коса и красиво лице като на актьор. Над плътната му горна устна се виждаше фин мустак. Ала гневът в изразителните му очи изобщо не беше фин.

— Просто помогнах на поредния Иванушка да се пожертва за славата на Майка Русия – отвърна шофьорът на немски.

[* Сбогом (нем.) – Б.пр.]

— Разбирам, че сме във война – пътникът говореше бавно, явно търсеше думите. – Но дори ти трябва да признаеш, че руснаците са хора, като нас.

— Да професор Ковач, приличаме си. Извършили сме неописуеми зверства с народа им и сега те ни го връщат.

После разказа на професора за немерсдорфското клане.

— Съжалявам за всички тях – рече тихо Ковач. – Но това че руснаците се държат като скотове, не значи, че и останалият свят трябва да потъне в примитивна омраза.

Шофьорът въздъхна тежко.

— Фронтът е оттатък онова възвишение – посочи той. – Ако искаш да обсъдиш доброто на човечеството с руските ти приятели, няма да те спра.

Професорът обидено замълча. Шофьорът хвърли поглед в огледалото за обратно виждане и се позасмя.

— Мъдро решение – драсна една кибритена клечка и се приведе да запали цигарата си. – Нека ти обясня положението. Червената армия е преминала границата и е разкъсала германския фронт, все едно е от мъгла. Почти всички жители на околните селца са напусна­ли домовете си. Руснаците имат десетократно числено преимущество в хора и техника и са пресекли всички сухопътни възможности за бягство на запад, а самите те търчат към Берлин. Милиони хора се изнасят към крайбрежието, защото единственият изход е по море.

— Бог ще се погрижи за всички нас! – въздъхна про­фесорът.

— Бог е успял да евакуира Източна Прусия. Считай се за късметлия – рече весело шофьорът, даде на заден, превключи на първа скорост и заобиколи тялото на руснака. – Ставаш свидетел на историята в действие.

Колата пое на запад, към ничията земя между нас­тъпващата руска военна машина и отстъпващите гер­манци. Мерцедесът летеше по пътищата край изоставе­ни селца и чифлици. Замръзналият пейзаж приличаше на сюрреалистична картина – сякаш някой великан беше хванал света с две ръце и беше изтръскал живота от него.

Спряха само веднъж, за да презаредят с гориво от тубите в багажника и да се облекчат.

В снега започнаха да се появяват дири от камиони. След известно време колата настигна последните нем­ски части. Стратегическото отстъпление бе преминало в хаотично бягство – военни камиони и танкове гър­мяха покрай колони от войници и бежанци, които се влачеха през падащия сняг, като тежка бавна река.

Някои се возеха на трактори и каруци. Други бутаха през снега препълнени ръчни колички. Повечето обаче бягаха само с дрехите на гърба си.

Мерцедесът се движеше по края на пътя и оставяше дълбоки отпечатъци в снега. След известно време ко­лоната остана зад гърба им. Призори покритата с кал кола се добра до Гдиня, подобно на ранен носорог, тър­сещ укритие в гъсталака.

Германците окупираха Гдиня през 1939 г., изсели­ха петдесет хиляди поляци и преименуваха оживения пристанищен град на Готенхафен, в чест на предците си готи. Пристанището бе превърнато във военномор­ска база, най-вече за подводници. Направиха и клон на килската корабостроителница, където да се произ­веждат нови подводници, а екипажите да се обучават в местни води, с цел да потапят съюзнически кораби в Атлантика.

По заповеди на гросадмирал Карл Дьониц в Гдиня ча­каше флотилия, събрана от къде ли не. Тук бяха някои немски пасажерски лайнери, както и товарни кораби, риболовни кораби частни съдове. Дьониц искаше всичките му служители да успеят да избягат, за да продължат битката. Над два милиона цивилни военни трябваше да бъдат превозени на запад.

Мерцедесът пое по улиците на града. Откъм Балтийско море духаше пронизващ вятър, който събираше снежинките в леденостудени вихрушки. Въпреки студа улиците на града бяха претъпкани като през лятото. Бежанци и военнопленници се влачеха през дълбоките преспи и напразно се опитваха да намерят подслон. Уличните кухни не смогваха да се справят с дългите колони от гладни хора, надяващи се на коричка хляб и гореща супа.

Каруци, претъпкани с хора и вещи, задръстваха тес­ните улици. От гарата се тълпяха още и още хора и се присъединяваха към дошлите пешком. Навлечени с дебели дрехи, хората приличаха на странни снежни създания.

Мерцедесът без усилие би могъл да вдигне сто и седемдесет километра в час, но скоро напълно спря в задръстването. Шофьорът изруга и натисна клаксо­на, но нито клаксонът, нито тежката стоманена броня успяха да отместят бегълците. Обезсърчен, шофьорът слезе и отвори задната врата.

— Елате, професоре! – каза той на пътника от задната седалка. – Да се поразходим.

Оставиха мерцедеса насред улицата и шофьорът си запробива път през тълпата, като държеше професора здраво за лакътя. Викаше на хората да направят, а когато не се отдръпваха достатъчно бързо, ги разблъскваше с рамо. Накрая стигнаха до крайбрежната алея, където се бяха събрали над шейсет хиляди бежа­нци, с надеждата да намерят място на някой от съдовете по кейовете или в пристанището.

— Огледай се добре – рече шофьорът, докато обхож­даше с поглед това стълпотворение, а на лицето му се изписа мрачна усмивка. – Всички религиозни мисли­тели грешат. И с просто око се вижда, че Ада е студе­но, а не горещо място.

Професорът бе убеден, че е в ръцете на луд. Преди да успее да отвърне каквото и да било, шофьорът отново го помъкна нанякъде. Препъваха се през заснежен импро­визиран лагер, покай шатри от одеяла и десетки изпосталели кучета и коне, изоставени от собствениците им. Ка­руците се трупаха по пристаните. От влаковете с ранени, идващи от изток, изнасяха войници на носилки. Въоръ­жени пазачи стояха пред всяко от подвижните мостчета и пропускаха само одобрени пасажери.

Двамата мъже се промъкнаха най-отпред. Пазачът препречи пътя им с пушката си, ала мъжът в черно­то пардесю размаха лист хартия с красиво напечатан текст. Пазачът го прочете и мигом застана мирно и по­сочи към мостчето.

Професорът не помръдна. Беше се втренчил в няка­къв мъж на борда на един от закотвените кораби, кой­то подхвърли вързопче към тълпата на кея. Не успя да улучи обаче и вързопчето падна във водата. От тълпа­та се разнесе вой.

— Какво е това? – попита професорът.

Пазачът хвърли бърз, равнодушен поглед към сума­тохата.

— Бежанците с бебета се качват с предимство. Под­хвърлят бебето и го използват като пропуск. Понякога пропускат и то пада във водата.

Професорът потрепери.

— По-добре се размърдайте – подкани ги пазачът. – Когато спре снегът, иванушките ще пуснат бомбардировачите. Късмет! – и вдигна пушката си, за да препречи пътя на следващите от опашката.

Вълшебният документ спаси Ковач и спътника му от двама корави на вид офицери от СС, които оглеждаха за боеспособни мъже, които да изпратят силом на фронта. В крайна сметка професорът и шофьорът стигнаха до рампа, която водеше към някакъв ферибот, претъпкан с ранени войници. Мъжът с коженото пардесю отново показа документите си на един от пазачите, който ги подкани да се качват по-бързо.

Мъж в униформа на медицинския военноморски корпус проследи с очи как се отдалечава претоварения ферибот. Беше помогнал да натоварят ранените на него, но след това се бе измъкнал в навалицата и се бе скрил в един от складовете за отпадъци.

След като фериботът тръгна, мъжът се качи се на едно гниещо рибарско корабче и слезе в трюма. Извади от шкафа ръчно управляемо радио, завъртя ръчката му и промълви няколко думи на руски. Насред шума и припукването се дочу отговор. Мъжът прибра радиото обратно в шкафа и се отправи към пристанището.

Фериботът с Ковач и високия му спътник бе стигнал до обърнатата към морето страна на един от другите съдове. Корабът бе отдалечен от пристана, за да не се опитват отчаяните бегълци да се качат на него. Докато фериботът подминаваше кърмата на кораба, професорът разчете готическия шрифт по сивата метална коруба: „Вилхелм Густлоф“.

От кораба спуснаха стълба и започнаха да товарят ранените на борда. Последваха ги и други пасажери усмихнати и с благодарствени молитви на уста. Роди­ната и спасението бяха само на няколко дни плаване.

Никои от щастливите пасажери не можеше да знае, че се качва на плаваща бомба.

Капитан трети ранг Саша Маринеско се взираше през перископа на подводницата. Тъмните му вежди бяха сключени, а погледът съсредоточени.

Нищо.

Ни един немски кораб наоколо. Сивото море пустее­ше, празно като джобовете на моряк след командировка на брега. Нямаше дори една лодчица, по която да стре­лят. Докато капитанът мислеше за дванайсетте неупотребени торпеда, които носеше подводницата, гневът му се разгаряше като огън на вятър. Съветският военно­морски щаб го бе уведомил, че офанзивата срещу Данциг ще предизвика масова евакуация. Подводницата на Маринеско бе една от трите, на които бе наредено да очакват флотилията на изселниците край брега на Мемел, пристанище все още под контрола на германците.

Когато Маринеско разбра, че Мемел е бил превзет, той събра офицерите си и им каза, че възнамерява да се отправи към залива на Данциг, където шансът да засекат конвой с евакуирани ще е по-голям.

Никой не възрази. И офицерите, и екипажът знаеха, че от успеха на мисията им зависи дали ще ги посрещнат като герои, или ще получат еднопосочен билет до Сибир.

Дни по-рано капитанът се бе спречкал с НКВД и на­пусна базата без позволение. На втори февруари беше пристигнала заповед от Сталин всички подводници да излязат в Балтийско море и да унищожават конвоите.

По това време обаче капитанът вече трети ден обикаляше бордеите и баровете на финландското пристанище Турку и здраво се забавляваше. Върна се в своята С-13 един ден след като останалите бяха отплавали.

Естествено НКВД го чакаше. А когато чистосърдечно им призна, че не помни подробности от запоя, подозренията им само се усилиха. Маринеско беше наперен и корав моряк, удостоен с ордените „Ленин“ и „Червеното знаме“, и когато чу обвиненията на тайната полиция, че е шпионин и дезертьор, просто избухна.

Командващият офицер обаче го харесваше и отложи решението си дали да го изправи пред военен съд. Намерението му беше осуетено от украинците на борда на подводницата, които подписаха петиция с настояване капитанът им да се върне на борда. Командирът знаеше, че тази проста демонстрация на лоялност може да се приеме и като бунт. Надявайки се да овладее ситуацията, той нареди подводницата да отплава, докато на сушата вземат решение какво ще правят.

Маринеско смяташе, че ако успеят да потопят достатъчно германски кораби, той и хората му ще избегнат тежките последствия.

Без да уведоми щаба за плана си, той поведе хората си далеч от патрулните маршрути към съдбовната им среща с немския лайнер.

Фридрих Петерсен, белокосият капитан на „Густаоф“, крачеше напред-назад в каюткомпанията и приличаше на самоходно буре барут. Внезапно спря и хвърли кръвнишки поглед на младежа в идеално изгладена подводничарска униформа.

— Трябва ли да ви напомням, командир Зан, че съм командир на този кораб и съм отговорен да изведа и него и всички на борда на безопасно място.

Овладявайки се с желязна самодисциплина, подво­ден командир Вилхелм Зан се пресегна и почеса зад ухото немската си овчарка Хасан.

— А бих ли могъл да ви напомня, капитане, че „Густлоф“ е под мое командване от 1942 г. насам като кораб-база на подводния флот. Аз съм най-старшият во­енноморски офицер на борда. Освен това, забравяте, че сте дал дума да не командвате кораби в открито море.

Петерсен наистина бе подписал това споразумение, за да бъде върнат в родината си, след като го бяха пле­нили британците. Споразумението бе формалност, за­щото британците смятаха, че е твърде възрастен, за да служи. Беше на шейсет и седем години и знаеше, че с кариерата му е свършено, независимо от изхода на войната. Той беше „капитанът в сянка“ на „Густлоф“. Ала се утешаваше с мисълта, че по-младият мъж е бил свален от активна служба, след като се провалил при потапянето на британския „Нелсън“.

— Да не забравяме, командире, че под ваше команд­ване „Густлоф“ никога не е напускал пристанището – рече той. – Плаваща класна стая и казармено поме­щение, закотвени край брега, по нищо не приличат на кораб в морето. Питая голямо уважение към службата ви, но не можете да оспорите, че само аз съм квалифи­циран да изведа кораба в открито море.

Петерсен бе командвал лайнера само веднъж, на един преход в мирно време, и при обичайни обстоятелства ни­кога не би получил разрешение да командва кораба. Зан настръхна при мисълта да предаде командването на ци­вилен. Немските подводничари смятаха себе си за елит.

— Но аз съм по-висшестоящият офицер! Навярно сте забелязал, че имаме противовъздушни оръдия на палу­бата – отвърна Зан. – Този съд на практика е боен кораб.

Капитанът се усмихна снизходително.

— Доста причудлив боен кораб. Навярно сте забелязал, че превозваме хиляди бежанци и мисията ни наподобява повече на тази на цивилен кораб.

— Пропуснахте да споменете хиляда и петстотинте подводничари, които евакуираме, за да продължат да бранят Райха.

— С радост ще отстъпя пред желанието ви, ако ми покажете писмена заповед.

Петерсен знаеше, че в хаоса покрай евакуацията, писмени заповеди няма.

Лицето на Зан заприлича на варено цвекло. Неотстъпчивостта му се дължеше не просто на лична неприязън. Зан сериозно се съмняваше в способностите на Петерсен да управлява кораба с разноезичния екипаж, който щеше да му се наложи да ръководи. Прищя му се да нарече капитана глупава вкаменелост, но самодисциплината му отново взе връх. Обърна се към офицерите, които наблюдаваха смущаващата препирня.

— Това не е екскурзия на „Сила чрез радост“* – рече Зан. – Пред всички нас, и цивилни капитани, и военни офицери, стои трудна задача и тежка отговорност. Наш дълг е да направим всичко възможно да облекчим живота на бежанците и очаквам екипажът да положи нужното старание в това отношение.

[* Организация за организиране на свободното време в съответствие с идеалите на нацизма. Идеята е да се организират дейности за укрепване на здравето на гражданите от Третия райх, което ще укрепи и силата на Райка. – Б.пр.]

След което тропна с токове, вдигна ръка за поздрав към Петерсен и излезе от каюткомпанията, следван от вярната си овчарка.

Пазачът в горния край на подвижната стълба погледна документа на високия мъж и го подаде на офицера, който наглеждаше прииждащите ранени.

Офицерът бавно прочете писмото и накрая заключи:

— Хер Кох има високо мнение за вас.

Ерих Кох бе коварният гаулайтер, управител на Из­точна Прусия, който бе отказал да евакуира населе­нието на провинцията, макар самият той да се готвеше да отплава с кораб, натоварен с откраднати богатства.

— Ще ми се да вярвам, че съм го заслужил.

Офицерът повика един от стюардите на кораба и му обясни ситуацията. Стюардът сви рамене и пове­де мъжа и професора през претъпканата горна палуба, а после ги свали три нива по-надолу. Отвори вратата към една каюта с две легла и мивка. Помещението бе твърде малко, за да влязат и тримата.

— Не е точно апартамент като за Фюрера – оправда се стюардът. – Но имате късмет, че разполагате и с това. Тоалетната е през четири врати.

Високият мъж се огледа.

— Ще ни свърши работа. Вижте можете ли да ни на­мерите храна.

Стюардът поморавя. Беше му писнало да му нареж­дат някакви важни особи, които пътуваха несравнимо по-удобно от обикновените страдащи пасажери. Ала нещо в студените сини очи на високия мъж го накара да замълчи. След петнайсет минути стюардът се вър­на с две купи гореща зеленчукова супа и две парчета твърд хляб.

Двамата мъже се нахраниха мълчаливо. Пръв при­върши професорът и остави купата настрана. Погледът му бе премрежен от изтощение, ала умът му още бе нащрек.

— Какъв е този кораб? – попита той.

Високият мъж сдъвка последната си хапка и запали цигара.

— Добре дошъл на „Вилхелм Густлоф“, гордостта на „Сила чрез радост“.

Организацията „Сила чрез радост“ беше пропаганден инструмент, който трябваше да покаже на работническата класа силата на националсоциализма. Ковач огледа спартанската обстановка.

— Не виждам нито сила, нито радост.

— При все това „Густлоф“ някой ден отново ще превозва щастливи немски работници и верни партийци до слънчева Италия.

— Нямам търпение да го видя. Не ми казваш накъде сме тръгнали.

— Далеч от лапите на Червената армия. Работата ти е твърде важна, за да попадне в ръцете на руснаците. Райхът ще се грижи добре за теб.

— Струва ми се, че Райхът среща достатъчно трудности в опита да се грижи за собствените си хора.

— Това е само временно. Твоето добруване е мой пръв приоритет.

— Не ме интересува добруването ми! – Ковач не бе виждал съпругата и сина си от месеци. Само спорадичните им писма крепяха надеждите му живи.

— Това на семейството ти, тогава? – високият впери студен поглед в него. – Не се бой. Скоро всичко това ще приключи. Предлагам ти да поспиш. Всъщност ти заповядвам да го направиш.

Самият той се изтегна на леглото, сплете пръсти под главата си и затвори очи. Ковач не се заблуждаваше – спътникът му рядко спеше и можеше моментално да скочи и при най-малък знак за нередност.

Ковач разгледа лицето на мъжа. Можеше да е двайсет и няколкогодишен, макар да изглеждаше по-възрастен. Имаше дълго лице и изсечен профил като от пропагандните плакати за съвършения ариец.

Ковач потрепери, когато се сети за хладнокръвния начин, по който спътникът му се бе разправил с руския войник. Последните няколко дни му бяха като в мъгла. Високият бе пристигнал в лабораторията на Ковач нас­ред жестока виелица с документи, упълномощаващи го да вземе със себе си доктор Ковач. Представи се като Карл и му каза да си събере нещата. Последва диво ка­ране през замръзнали равнини и дръзки измъквания от руските патрули. А сега и този окаян кораб.

Ковач беше уморен. Затвори клепачи и се унесе.

Докато професорът спеше, отряд на военната поли­ция претърсваше „Густлоф“ за дезертьори. Най-накрая разрешиха отплаването, а на борда се качи пристани­щен лоцман. Около един часа следобед екипажът раз­върза въжетата. До кораба застанаха четири влекача и го задърпаха навътре в морето.

Флотилия от малки лодки, натоварени най-вече с жени и деца, блокира пътя на кораба. Той спря и качи и тях. „Густлоф“ обикновено превозваше около хиляда и петстотин пасажери и четиристотин души екипаж. В началото на това плаване, някога елегантният лайнер бе натоварен с осем хиляди души.

Корабът излезе в открито море и късно следобед пусна котва, за да се срещне с друг лайнер, „Хапза, за да изчакат заедно ескорта си. „Ханза обаче имаше проблеми с двигателите и така и не се появи. Воен­номорското командване се бе обезпокоило, че дългото оставане на рейд излага „Густлоф“ на опасност и наре­ди на кораба да продължи сам.

Лайнерът пореше пенестите вълни на Балтийско море сред силен насрещен вятър. По мостика трополе­ше град, а вътре командир Зан клокочеше от гняв, вперил поглед към двата така наречени ескорта, изпратени да бранят лайнера.

Корабът бе строен за топъл климат, но с малко повече късмет можеше да оцелее и в това време. Ала не можеше да се справи с глупостта. Военноморското командване бе изпратило за техни закрилници една стара торпедна лодка на име „Лъв“, както и Т19 – стар съд за търсене на торпеда. Зан тъкмо реши, че по-зле няма как да стане, когато капитанът на Т19 се обади по радиото, че имат пробойна и трябва да се върнат в базата.

Зан отиде при капитан Петерсен и останалите офицери на мостика.

— Предвид ситуацията с ескорта ни, предлагам да се движим на зигзаг с висока скорост – рече той.

Петерсен изпръхтя с пренебрежение.

— Невъзможно! Това е двайсет и четири хиляди тонен лайнер. Не може да лъкатуши като пиян моряк.

— Тогава трябва да се постараем да изпреварим подводниците с по-висока скорост. Можем да хванем директен курс през дълбоките води на пълна скорост от шестнайсет възела.

— Познавам този кораб. Дори и да нямахме повреди от бомби по витлата няма как да достигнем и да поддържаме шестнайсет възела, без да ни гръмнат лагерите – рече Петерсен.

По врата на възрастния капитан туптяха изпъкнали вени. Зан се взря през прозорците, в старата торпедна лодка, която ги водеше.

— В такъв случай – рече той с глас, който сякаш отекна в гробница, – Бог да ни е на помощ.

— Професоре, събудете се!

Гласът бе напрегнат и рязък.

Ковач отвори очи. Карл се бе надвесил над него. Професорът се надигна и потърка бузи, сякаш можеше така да се освободи от сънливостта си.

— Какво има?

— Говорих с няколко души. Боже, що за каша! Капи­таните са двама и постоянно се карат. Няма достатъчно спасителни лодки. Двигателите на кораба едва поддър­жат скоростта. Малоумниците от торпедната дивизия са наредили на някаква стара лодка да ни ескортира, прилича на останка от предишната война. Глупаците са включили дори фаровете.

По изсечените черти на Карл се виждаше нехарактерно за него притеснение.

— Колко спах?

— Нощ е. В открито море сме.

Карл подаде тъмносиня спасителна жилетка на Ко­вач и сам облече подобна.

— А сега какво ще правим?

— Стой тук. Искам да проверя спасителните лодки – и подхвърли на Ковач пакет цигари. – Възползвай се.

— Не пуша.

Карл спря на прага.

— Може би е добре да започнеш.

След това излезе.

Ковач извади една цигара и запали. Още преди го­дини. когато се ожени, ги бе спрял. Закашля се от сил­ния тютюн и му се зави свят, но заедно с това ароматът му припомни удоволствията от невинния разгул в сту­дентските години.

Допуши цигарата и му се прииска втора, но размис­ли. Не се бе къпал от дни и тялото го сърбеше къде ли не. Изми лице си и тъкмо подсушаваше ръце с изтъня­лата кърпа, когато на вратата се почука.

— Професор Ковач? – чу се приглушен глас.

— Да.

Вратата се отвори, а професорът занемя от изненада.

На прага стоеше най-грозната жена, която беше виждал някога. Беше висока почти метър и деветдесет. Палтото й от козя кожа беше така опънато върху широките рамене, че сякаш всеки момент щеше да се пръсне, а червилото й бе толкова ярко, че приличаше повече на клоун, отколкото на жена.

— Простете вида ми – рече тя с непогрешимо мъжки глас. – Трудно е човек да се качи на този кораб. Трябваше да прибягна до тази глупава дегизировка и няколко подкупа.

— Кой сте вие?

— Не е важно. Важно е кой сте вие – доктор Ласло Ковач, немско-унгарския електротехнически гений.

Ковач присви очи.

— Така е, казвам се Ласло Ковач и смятам себе си за унгарец.

— Отлично! Вие сте автор на онова изследване върху електромагнетизма, което така наелектризира научните среди.

Интуитивната предпазливост на Ковач се включи. Именно публикуването на онова изследване в едно почти неизвестно научно списание бе привлякло вниманието на германците, които след това отвлякоха и него, и семейството му. Професорът стисна устни и не отвърна.

— Няма значение – добродушно рече непознатият, а клоунската му уста се разтегна още по-широко. – Виждам, че съм открил правилния човек. – Извади изпод палтото си пистолет. – Съжалявам за грубостта, доктор Ковач, но се боя, че ще трябва да ви убия.

— Да ме убиете ли? Защо? Дори не ви познавам.

— Аз обаче ви познавам. По-скоро, началниците ми от НКВД. Още щом великата ни Червена армия прекоси границата, изпратихме специален отряд да ви открие, ала вече бяхте изчезнал от лабораторията.

— Руснак ли сте?

— Разбира се. Много бихме искали да работите за нас. Ако бяхме успели да стигнем до вас, преди да се качите на кораба, щяхте да се радвате на съветско гос­топриемство, но сега няма как да ви изведа, а не можем да позволим вие и работата ви да сте в ръцете на гер­манците. Няма как да стане!

Усмивката от лицето на руснака изчезна.

Ковач бе твърде стъписан, за да се уплаши, дори ко­гато дулото на пистолета се насочи към сърцето му.

Маринеско не вярваше на късмета си. Стоеше в бой­ната рубка на подводницата си, малко над повърхност­та на водата. Не усещаше нито вледеняващия вятър, нито студените пръски по лицето си. Когато един по­рив на вятър отдръпна снежната пелена, пред очите му се откри огромният силует на океански лайнер, ескор­тиран от малко корабче.

Подводницата пореше повърхността на развилнялото се море. Екипажът бе в бойна готовност, още щом зърнаха светлините на кораби. Капитанът беше запо­вядал да се покажат едва-едва над водата, за да не ги засече радарът.

Беше сигурен, че никой няма да очаква нападение от­към брега, затова издаде заповед подводницата да се вър­не в края на конвоя и да се движи успоредно с него. Два часа по-късно Маринеско обърна своята С-13 към целта. Наближиха отляво на конвоя и той заповяда стрелба.

От носа на подводницата се отделиха три торпеда и се устремиха към незащитения корпус на лайнера.

Вратата се отвори и Карл застана на прага на каютата. Досега беше стоял отвън и бе слушал внимателно мъжките гласове. Първоначално се обърка при вида на женския гръб пред очите си, но бързо се окопити. Хвърли поглед към Ковач и вида страха по лицето на професора.

Руснакът на свой ред усети студения повей от отворената врата, обърна се и стреля, без да се прицелва. Карл обаче го изпревари с милисекунда. Приведе глава и го блъсна право в гърдите.

Ударът беше толкова силен, че би могъл да строши ребрата на руснака, ако те не бяха защитени от дебелото кожено палто и женския корсет. Карл успя само да му изкара въздуха и да го събори на земята. Перуката на руснака падна и отдолу се показа късата му черна коса. Той вдигна ръка и успя да натисне спусъкът. Този път куршумът одраска Карл в сгъвката между врата и рамото.

Карл се хвърли към руснака и с лявата си ръка посегна към врата му. Кръв от раната пръсна и върху двамата. Мъжът успя да вдигне крак, ритна Карл в гърдите и го отблъсна назад. Той се препъна и падна по гръб.

Ковач грабна една от празните купи от мивката и я запрати към лицето на похитителя. Обаче не успя да го улучи. Купата ожули леко скулата му. Мъжът погледна Ковач и се засмя.

— После ще се погрижа за вас – и насочи пистолета си към Карл.

Буууум!

Глуха експлозия проехтя през стените. Палубата рязко се килна вдясно и Ковач падна на колене. Похитителят изгуби равновесие, непривикнал на високи токчета и се стовари върху Карл, който го сграбчи за ръката и заби зъби в китката му. Пистолетът изтрополи на пода.

Бууум! Бууум!

Корабът потръпна. Руснакът се опита да се надигне, но изгуби равновесие, когато корабът се килна отново, но този път наляво. Заизправя се по стената и аха да стъпи на краката си, когато Карл го ритна в глезена, руснакът изрева съвсем по мъжки и отново се стропо­ли на пода, като халоса глава си в металната рамка на леглото.

Карл се подпря на тръбите под мивката и заби подко­вания си ботуш в гърлото му. Мъжът заразмахва ръце към крака на Карл, очите му се изцъклиха, а лицето му почервеня, поморавя и накрая тялото му застина.

Карл се изправи с мъка на краката си.

— Трябва да се махаме. Торпилираха кораба.

Хвана Ковач и го издърпа в коридора, където цареше пълен хаос. Навсякъде край тях се щураха паникьосани пътници. Виковете и воплите им се смесваха с тре­вожните звънци, идващи някъде от далеч. Аварийните светлини премигваха тревожно и навред се кълбеше дим от експлозиите и почти нищо не се виждаше.

Главното стълбище бе задръстено от ужасени хора.

Тълпата се мъчеше да се пребори с мощната река от вода, която се лееше надолу по стълбите. Карл отвори една стоманена врата, бутна Ковач в някакво тъмно по­мещение и влезе след него. Професорът усети, че неме­цът насочва ръката му към степенка на стълба.

— Нагоре! – нареди Карл.

Ковач мълчаливо се подчини и се закатери, докато главата му не опря в един шлюз. Карл му викна да го отвори и да продължи да се катери. Продължиха по втора стълба, а не след дълго Ковач отвори и втори шлюз. Студен порив и подхванати от вятъра снежинки го шибнаха в лицето. Той излезе и помогна на Карл да застане до него.

Ковач се огледа озадачен.

— Къде сме?

— На палубата. Насам!

Вледенената, наклонена на една страна палуба бе зловещо тиха в сравнение с кошмара в трета класа. Малцината, които зърнаха, бяха привилегировани пасажери с каюти в първа класа. Няколко от тях се бяха скупчили край малък катер, с който туристите правеха обиколки на норвежките фиорди. Членовете на екипажа дялкаха с чукове и брадви леда, сковал висилките й.

Когато най-после освободиха катера, мъжете от екипажа се втурнаха на борда му, като изблъскаха дори няколко бременни жени. Децата и ранените войници нямаха шанс. Карл извади пистолета си и стреля във въздуха. Моряците се поколебаха, ала след миг подновиха щурма към спасителната лодка. Карл стреля отново. Този път в главата на първия моряк, покачил се на катера. Останалите се разбягаха.

Карл вдигна на ръце една жена с бебе и я пренесе на борда, след което подаде ръка и на професора. Позволи на неколцина моряци да се покачат, за да изхвърлят мъртвия във водата и да спуснат катера. После въжетата бяха откачени и двигателят заръмжа.

Тежко натоварената лодка се клатушкаше по вълните, упътена към далечните светлини на един товарен кораб, който идваше към тях. Карл нареди да спрат катера, за да вземат още няколко души, които се носеха по водата. Скоро катерът едва се крепеше над водата и един от моряците възнегодува.

— Няма повече място! – извика той.

Карл вдигна пистолета и го застреля между очите.

— Вече има! – каза той и нареди на останалите моряци да изхвърлят трупа. Доволен, че се е разправил с мимолетния бунт, той се намести до Ковач.

— Добре ли си, професоре?

— Да. – Ковач се взря в Карл. – А ти си пълен с изне­нади.

— Опитвам се. Никога не предлагай на врага това, което очаква.

— Не говоря за това. Видях те да помагаш на ранени и жени, носеше бебето като свое…

— Не всичко е каквото изглежда, друже – отвърна Карл и извади от палтото си пакет във водоустойчива гумена торбичка. – Вземи тези документи. Вече не си Ласло Ковач, а германец, живял в Унгария. Акцентът ги е слаб и няма да усъмни никого. Превърни се в по­редния бежанец. Намери път към британските и амери­канските морски маршрути.

— Кой си ти?

— Приятел.

— И защо да ти вярвам?

— Както казах, не всичко е каквото изглежда. Част съм от група, която се бори с нацистките животни дъл­го преди руснаците.

Лицето на професора светна.

— „Кройзау“? – бе чувал за тайната опозиционна групировка.

Карл сложи пръст на устните си.

— Още сме на вражеска територия – промълви той.

Ковач го сграбчи за лакътя.

Можеш ли да изведеш и семейството ми?

— Боя се, че е твърде късно. Семейството ти вече го няма.

— Но… писмата…

— Фалшификати. За да не изгубиш надежда и да не се откажеш от работата си.

Ковач се втренчи зашеметен в мрака пред себе си.

Карл го хвана за ревера и прошепна в ухото му:

— Забрави за работата си. За твое добро и за доброто на човечеството не можем да позволим да попадне в ничии ръце.

Професорът кимна с безразличие. Скоро лодката допря корпуса на товарния кораб. Спуснаха им стълба и започнаха да прехвърлят спасилите се хора на борда. Карл нареди на моряците да се върнат заедно с него за още пътници от потъващия кораб. После махна за последно на професора и катерът се скри зад булото на снега.

В далечината се открояваха светлините на лайнера. Толкова се беше наклонил, че коминът му бе почти ус­пореден на водата. Когато около час по-късно корабът потъна, котлите му се взривиха. Пет пъти повече хора загинаха на „Густлоф“ отколкото на „Титаник“.