Смяна на полюсите

35

Трийсететажната цилиндрична сграда на Национална агенция за морско и подводно дело се издигаше на хълм над река Потомак. Зад зелените й огледални прозорци се криеха стотици лаборатории, скъпо обо­рудване и компютри, с които работеха хиляди океанографи и морски инженери.

Спартанският кабинет на Остин се намираше на четвъртия етаж и в него нямаше нищо друго, освен за­дължителното бюро, компютър и шкаф за папки. Сте­ните бяха покрити със снимки на плавателни съдове на НАМПД, морски карти и дъска, по която висяха изря­дни статии. На бюрото се мъдреше любимата снимка На Остин – майка му и баща му, на яхта в протока Пюджит. Беше отдавна, в щастливите дни, преди майка му да почине от коварна болест.

Нарочно кабинетът не се отличаваше с нищо. Заради естеството на работата си като ръководител на екип за специални операции, Остин искаше да искаше да не се различава от останалите в НАМПД. Другата причина бе, че той често пътуваше и всъщност работното му място беше океанът, а не бюрото.

На същия етаж се намираше и впечатляващата конферентна зала на НАМПД. В средата й имаше тримет­рова заседателна маса, изработена от дървения корпус на потънала шхуна. Остин обаче бе избрал не толкова внушително място за обсъждане на плановете им за действие. Малката тиха зала бе пълна с книги за мо­рето и в нея често се отбиваха хора, които искаха на спокойствие да се приготвят за някоя презентация.

Докато Остин се настаняваше зад дъбовата маса в средата на залата, се сети за командния център на Чър­чил и за Овалния кабинет, където са се вземали ре­шения, определящи съдбата на света. Само че Кърт не разполагаше нито със сухопътна войска, нито с могъ­ща флотилия. Имаше на разположение Джо Дзавала, който предпочиташе да кара корвета си с някоя знойна красавица, седнала до него, Барет, странният компю­търен гений с татуиран паяк на темето, и красивата и интелигентна Карла Януш, с която Остин с удоволст­вие би пил коктейл, докато някоя банда забива джаз.

— Пол и Гамей пътуват насам след срещата си с Мар­грейв – започна той. – Ударили са на камък.

Значи ни остава само едно. Трябва да спрем това безумие – каза Карла.

Остин си взря в нея и се замисли колко е нечестно, дългът да спаси света да пречи на възможността му да изживее един красив роман с Карла. Тя забеляза, че Остин я гледа втренчено и вдигна въпросително вежди.

— Да Кърт?

Хванат натясно той се прокашля.

— Чудех се как е чичо ти…

— Всъщност той ми с кръстник, а не чичо. Добре е. Просто е изтощен. От болницата искат да го задържат няколко дни. Не трябва да натоварва глезена си. Но доколкото го познавам, сигурно ще избяга, щом си поотпочине.

— Радвам се, че е добре. Ще те оставим в болницата след срещата, а аз ще продължа към Манасас парк*, за да осведомя Дърк Пит, директора на НАМПД, за случващото се.

[* Атракцион, в който се показват обстоятелствата и провеждането, а също така се правят и възстановки, на две изключително важни битки в Гражданската война – първата е битката при Бул Рън (1861 г.) и втората – битката при Бул Рън (1862 г.). – Б.авт.]

— Пит да не разиграва отново Гражданската война? – изненада се Дзавала.

— Доколкото знам, е доволен е от резултата на войната, та не ми се вярва да я разиграва отново, но го насилиха да присъства на някакво благотворително събитие до Бул Рън. Иска да му докладвам, преди да отиде на съвещание в Белия дом. Твой ред е, Джо?

— Имам добри новини. Помолих Йейгър да провери документацията на корабостроителниците. Реших, че ако разберем къде са били построени корабите-предаватели, ще успеем до ги проследим. Но дори Макс не откри нищо. После се разтърсих за генераторите. Реших, че може да са стандартно производство.

— Генераторите, които видяхме, трудно ще намерим в местната железария.

— Само няколко компании произвеждат толкова големи генератори – кимна Дзавала. – Поразрових се и проверих продажбите им за последните три години. Всички генератори са поръчани от електрически компании, с изключение на една поръчка за фабрика в Южна Америка, собственост на фондацията на Гант. Същата компания притежава и корабостроителница в Мисисипи. Изглежда странен тип собственост за неправителствена организация.

— Сигурен ли си, че са собственост на фондацията?

— Напълно! Проверих информацията. Притежават корабостроителницата чрез подставена компания в Делауеър. Пратих и един човек от НАМПД с някаква измислица, че ще обновяваме единия от корабите си. Самата компания изглежда наистина работи. Мениджърите казаха, че току-що са приключили подобна поръчка, но не искаха да влизат в подробности и бяха готови да подготвят оферта и за нас.

— Значи корабите още са там?

— Тръгнали са преди няколко дни. Влязох в сателитните архиви на НАМПД. Миналата седмица четири кораба са излезли от корабостроителницата.

— Четири?

— Три предавателя и нещо, което прилича на пътнически лайнер. Тръгнали са към Южна Америка.

Досега Барет не бе обелил и дума, но сега се обърна притеснено към Дзавала:

— Благодаря ти за цялата работа, Джо! Чувствам се виновен до небето за всичко това. Не мога да спра да си мисля, че всичко е заради мен.

— Нищо подобно – успокои го Карла. – Нямало е как да знаеш, че ще използват труда ти за унищожение. Същото е като с дядо ми. Интересувала го е науката – Карла поклати тъжно глава, но изведнъж се усмихна и каза: – Нагоре с краката.

Събеседниците й зяпнаха озадачено. Карла звънко се разсмя на изненаданите им физиономии.

— Така се казваше стихчето на дядо, с което ме приспиваше. Не беше много добра поезия, но ми каза, че винаги ще е с мен, ако ми потрябва.

Тя смръщи вежди и се опита да си спомни думите.

Внезапно всички замълчаха. Карла се обади първа:

— Божичко! Току-що описах полярни сияния, земетресения и цунами!

— Полярно изместване – каза Остин. – Продължавай!

— Ще опитам. Беше отдавна… – Карла се втренчи в тавана. – Всяка строфа започваше с онова „нагоре с краката“, но после се променяше. Следващият е:

Продължава още няколко строфи и завършва с любимия ми:

Барет извади тефтер и химикалка и ги подаде на Карла.

— Би ли записала цялото стихотворение, строфа след строфа?

— Да, но… – тя сякаш се смути. – Нима тези безсмислици ви говорят нещо?

— Просто ми е любопитно – сви рамене Барет.

— Трябва да проверим всяка улица, без значение колко е тясна – каза Остин и хвърли поглед към часовника на стената. – Трябва да тръгвам. Ще се срещнем пак тук след няколко часа.

Помоли Дзавала да говори с двамата Траут и да ги накара да продължат по следата с корабите-предаватели, а после се обърна към Карла.

— Мога да те откарам до болницата.

— По-късно ще се видя с чичо Карл. Ако отида сега, ще поиска да му помогна да избяга. Предпочитам да дойда с теб и да се видя с господин Пит.

— Не знам – каза Остин. – Може да е по-безопасно да мируваш някъде.

— Може би, но не ми се ще да кисна в някакво убежище. А и има вероятност този, който е поръчал убийството ми, да не знае, че съм жива.

— И най-добре никога да не разбира.

— Задължена съм пред дядо си да спра онези, които изопачават труда му.

Остин разбра, че няма довод, който би я убедил в обратното.

Петнайсетина минути по-късно се качиха в една от колите от огромния автопарк на НАМПД и се вляха във вашингтонския трафик. Излизането им от гаража бе регистрирано през матираните стъкла на микробус, претъпкан с оборудване за подслушване и наблюдение, спрял срещу сградата на НАМПД. Според инициалите на вратата микробусът принадлежеше на Градската транспортна дирекция.

Вътре обаче седеше Дойл, пушеше и заедно с помощника си наблюдаваше няколко монитора, показващи улиците край сградата на НАМПД. Скрити камери в микробуса и в още един автомобил пред главния вход на НАМПД пък снимаха лицата на всички излизащи и ги сравняваха с огромна база данни. Системата можеше да проверява над хиляда лица в секунда.

Алармата се включи. Съвпадение! Показа се снимка на Остин зад кормилото на тюркоазен джип „Чероки“, който излизаше от гаража на НАМПД. Под снимката течеше информация от досието му. Студените очи на Дойл блеснаха от вълнение. Бинго! Тъкмо нареждаше на помощника си да мине отпред и да седне зад волана на микробуса, за да проследят джипа, когато се вклю­чи втори сигнал. Показа се снимка на жената до Остин. Карла Януш!

Двойно бинго!

Дойл се усмихна. Нямаше търпение да види из­ражението на Гант, като му съобщи, че Карла Януш е добре и се е сдушила с врага му. Щом микробусът слезе от тротоара и пое след джипа, Дойл се свърза с един мотел в Александрия, пред който бяха паркирани шест харли дейвидсъна. След няколко минути шестима мъже скочиха на мотоциклетите и машините с рев тръгнаха към срещата с Дойл.