Смяна на полюсите

23

От възвишението, където беше застанала. Карла видя, че островът не е арктическа пустиня, както си мислеше. Нямаше дървета, но тундрата гъмжеше от рзстения-джуджета, треви, мъхове и острици, които покриваха острова като с меко одеяло. Тук-там избух­ваха цветове – глухарчета, лютичета и върбовки. Сут­решното слънце беше стопило мъглата и искреше по няколко поточета и езерца. А в небето шумно кръжаха морски птици.

Представи си как е изглеждал този суров пейзаж преди хиляди години, когато вятърът е рошел буйните треви, а степите са били пълни с огромни стада маму­ти. Навярно е имало и бизони, и вълнисти носорози, и гигантски земни ленивци, и спотайващи се хищници, като саблезъби тигри. Почти подушваше животинския мускус, който е изпълвал въздуха, и почти усещаше треперещата под краката на гигантските животни земя.

И изведнъж, сякаш зъл магьосник бе размахал жезъл, мамутите и всички останали създания бяха измрели. Този въпрос я тормозеше, откакто се помнеше. Като много други деца и тя бе запленена от динозаврите и огромните бозайници, наследили планетата след тях.

Дядо й бе единственият учен, когото познаваше, затова естествено го бе попитала защо са изчезнали тези величествени създания. Ококорена го слушаше, докато й разказваше как светът се е изместил, а после го попита може ли да се случи отново. Той каза „да“ и тя и досега си спомняше как не успя да заспи онази нощ. Разбрал за страха й, няколко вечери по-късно той я научи на една детска песничка, която отново щяла да върне света в руслото му. Опитваше се да се сети за нея, когато чу, че някой я вика.

— Карла!

Мария Арбатова й махаше с ръка. Време беше да продължат и Карла се отправи към групата, която я чакаше. Време бе да се заемат със задачата си. Знаеше, че няма да е лесно. Откритието на бебето-мамут бе изключителен късмет. Но заедно с това островът бе богато находище на останки от древното минало. Ако тук не може да открие каквото търси, щеше да зареже завинаги експедициите и да се захване с музейни каталози.

След обилна закуска, учените бяха поели на път рано-рано сутринта. Ито и Сато се бяха подготвили първи. Носеха напълно еднакви дебели екипи. Всичко по тях – от ботушите до шапките, беше напълно еднакво, сякаш клонирано. Сергей бе по-навъсен от обикновено и дори чаровната усмивка на Мария не можеше да оправи настроението му, тъй че накрая тя просто спря да му обръща внимание.

След като закусиха, метнаха раниците на рамо и се упътиха към вътрешността на острова, като следваха реката. Движеха се бързо през тундра. Изминаха десетина километра и спряха да починат до възвишението, на което Карла се беше качила. Докато наместваше раницата на гърба си, тя рече:

— Питах се как сте пренесли екземпляра чак до бивака? Сигурно тежи поне сто килограма.

Ито се усмихна и посочи раницата си и тази на Сато.

— Надуваеми салове. Отнесохме бебето до реката, а оттам плавахме.

Ито се усмихна и се поклони вежливо, когато Карла ги похвали за находчивостта.

Сергей тръгна напред, последваха го Карла и Мария, а японците останаха накрая. Поеха в посока, която ги отдалечи от реката. Теренът се промени – появиха се леки възвишения и долини, а над тях се извисяваше вулканът. Колкото повече го приближаваха, толкова по-високо се издигаше той, като олтар на Вулкан, бога-ковач.

Минаха покрай няколко езерца, като си проправяха път през туфи трева, от които излитаха орляци мигриращи птици. Температурата се покачи до около минус един, но вятърът откъм океана подсилваше студа и Карла беше доволна, че си сложи пухения анорак.

Слязоха в широк около десет метра пролом и вятърът спря да ги мъчи. От двете им страни се извисяваха близо шестметрови стени. Насред пролома течеше тясно поточе, дълбоко не повече от метър. След около два часа монотонно ходене скалните стени се промениха. Карла с изненада установи, че всъщност проломът е древно гробище. Наоколо се въргаляха стотици кости, разкопани от дълбаещата река.

Карла се спря и вдигна една кост от крака на бизон, която пасваше идеално в ставата на друга кост на няколко метра по-нататък. Спътниците й обаче изобщо не бяха впечатлени. Те не обръщаха никакво внимание върху какво стъпват, тъй че Карла трябваше да захвърли костите и да побърза да ги настигне.

Ядоса се на нехайството им, но скоро разбра защо колегите й реагират така. След поредния завой, забеляза, че ниските скални образувания са всъщност от кости – с всякакви размери и от всякакви животни, пресовани от ледовете. Тя бързо разпозна вкаменелости от коне пигмеи и древни елени, ребра, бедрени кости, както и огромни бивни от мамути. Гробището се ширеше поне на двеста метра напред.

Сергей тържествено заяви, че са стигнали целта си и пусна раницата си до сивия пепелен кръг на едно огнище.

— Това е базовият ни лагер – обясни той.

Останалите от групата също оставиха багажа си и продължиха само с фотоапаратите и няколко инструмента. Карла се замисли за бебето-мамут. Умираше от нетърпение да го изследва. От тъканите и хрущялите можеха да разберат кога е живяло и кога е загинало. По бивните имаше годишни кръгове, също като кръговете по дървесен ствол, по които щяха да научат много неща за промените в сезоните, за метаболитните процеси и за миграционните цикли. Семената и прашецът в стомаха му пък щяха да им разкажат за флората отпреди хиляди години.

След десетина минути стигнаха до плитка пещера в една от стените.

— Тук намерихме бебето – посочи Сергей.

Нащърбената кухина бе широка метър и половина и дълбока около метър.

— Как го измъкнахте от леда? – полюбопитства Карла.

— За жалост, нямахме маркуч, за да го стопим – отвърна Мария. – Трябваше да работим с чукове и длета.

— Значи трупът е бил отчасти разкопан?

— Да. Трябваше само да го освободим малко по краищата.

Е После обясни, че са скалъпили груба шейна от бивни и го извлекли до реката. Оттам стигнали до бивака и го преместили в бараката, където температурите дори денем били под нулата.

Карла огледа внимателно дупката.

— Тук има нещо необичайно – каза накрая тя.

Четиримата се скупчиха край нея.

— Нищо не виждам – сви рамене Сергей.

— Виж! Още по-дълбоко има и други кости. Очевидно са на няколко хиляди години – тя разчисти малко изгнилата растителност в дъното и им показа. – Явно вашето мамутче се е наместило тук по-скоро.

— Навярно е от лошия ми английски, но не съм сигурен, че ви разбирам – погледна я изпитателно и леко ядосано Сато.

— Да, какво искаш да кажеш? – Сергей не се преструваше, че крие нетърпението си.

— Не знам какво искам да кажа. Казвам само, че е странно, че плътта му не е изгнила.

— Сергей кръстоса ръце и огледа останалите с победоносна усмивка.

— Разбирам – кимна Мария. – Изненадана съм, че не сме го забелязали. Проломът още се наводнява от време на време, когато реката си вдигне нивото. Възможно е внезапно наводнение да е отмило екземпляра от някоя скална стена и да го довлякло дотук, където отново е замръзвал.

Сергей усети, че започва да губи почва в този разговор и ги прекъсна рязко:

— Не сме дошли да оглеждаме дупки!

И продължи ядосано нататък.

На трийсетина метра от находката проломът се разклоняваше.

— Ти и Мария тръгнете натам – посочи той вляво на Карла, – а ние ще огледаме другия ръкав.

— Вече сме минавали оттук! – възпротиви се Мария.

— Потърсете пак! Може да намерите и други плаващи мамути.

Нещо проблесна в очите на Мария. Сато предусети надвисващата буря и се намеси:

— Нека да проверим дали радиостанциите ни са на една и съща честота.

Словесното спречкване се размина, провериха радиостанциите и батериите, а после се разделиха.

— Какво му е на Сергей днес? – попита Карла.

— Скарахме се за теорията ти снощи. Той твърди, че изобщо не е вярна. Отвърнах, че не иска да ти признае нищо, защото си жена. Този мой мъж е такъв мачо.

— Може би му е нужно малко време, за да обмисли твърденията ми.

— Старият козел ще спи с айсберг довечера. Това със сигурност ще поохлади страстите му.

Двете избухнаха в смях, който се понесе из пролома. След няколко минути Карла разбра защо Мария така се ядоса, задето им бе отредено лявото разклонение. Нямаше почти никакви кости. Мария обясни, че са оглеждали и дясното донякъде и било много по-богато на кости, отколкото това.

Докато оглеждаха стените, радиостанцията на Мария припука. Обади се Ито:

— Мария и Карла! Моля, върнете се незабавно там където се разделихме.

Така и сториха. Ито ги чакаше. Каза, че трябва да им покажат нещо и ги поведе към пресъхналия при­ток. Другите двама ги чакаха край един насип, който изглеждаше като взривен с динамит.

— Някой е копал тук – посочи Сергей.

— Кой би го сторил? – недоумяваше Сато.

— Има ли други хора на острова? – попита Карла.

— Мислехме, че няма – отвърна Ито. – Преди някол­ко вечери ми се привидя светлина, но не бях съвсем сигурен.

— Изглежда, че зрението ви е отлично – каза Сато. – Не сме сами!

— Ловци на слонова кост – досети се Сергей. – Взе една строшена кост сред стотиците, пръснати по земя­та. – Нямах представа, че са стигнали дотук. Грехота е! Никаква наука няма в това. Все едно някой е блъс­кал с чук.

— Всъщност с преносим пневматичен чук.

Каза някой на руски. Гласът принадлежеше на едър мъж, който стоеше на края на една от скалните сте­ни. Бе широколик, с дръпнати очи и високи скули. Явно с монголоидна кръв. Над горната му уста бе провиснал тънък, дълъг мустак. Мъжът се усмихваше широко. Карла бе учила руски във Феърбанкс, тъй че разбра какво говори. Но автоматът в ръцете му бе още по-красноречив.

Той подсвирна и след миг се появиха още четирима мъже. Двама застанаха от едната страна на групата учени, а другите двама – от другата им страна.

Всички бяха въоръжени, с обветрени и небръснати лица, хладни погледи и устни, изкривени в подигравателни усмивки.

Сергей, макар и суетен темерут, показа неочаквана смелост, породена от научно възмущение.

— Вие ли сте го направили? – посочи той изпочупeните кости.

Мъжът сви рамене и не благоволи да отговори.

— Кои сте вие? – продължи Сергей.

Мъжът пренебрегна въпроса и погледна право в Карла.

— Търсим Карла Януш.

Собственото й име от устата на непознатия я стресна. Сергей инстинктивно я погледна, но после размисля и заяви:

— Не познаваме такава!

Мъжът с монголоидните черти даде рязка заповед и мъжът, който стоеше най-близко до Карла, я сграбчи грубо за лакътя с покритата си с пръст длан и я дръпна към себе си.

Тя се възпротиви, но той я стисна толкова здраво, че Карла видя звезди пред очите си. Мъжът видя болката, изписана на лицето й, и се усмихна злобно. Притисна я до себе си и смрадта от дъха и тялото му почти я задави.

Карла погледна през рамо. Отвеждаха останалите учени към другата част на пролома. Предводителят на ловците не се виждаше горе на скалата. Когато всички се скриха от погледа й, Карла чу писъка на Мария и виковете на мъжете.

Из пролома се понесе ехо от изстрели. Карла се опита да изтича при колегите си, но похитителят й я дръпна безмилостно за косата. След острата болка дойде яростта. Тя се завъртя и се опита да му издере очите. Той отново я дръпна за косата, но този път по-далеч от себе си и пръстите й одраскаха само четината по бузите му.

Мъжът замахна с опакото на дланта си и я удари. Зашеметена Карла Не успя да стори нищо и се просна на земята. Главата и изкънтя върху леда, а пред очите й избухнаха звезди. След минута погледът й се проясни – онзи я зяпаше, развеселен, а сетне с похот в свински­те си очички.

Остави оръжието си по-далеч от Карла и започна да се разкопчава. Явно беше решил да се позабавлява с пленницата си. Карла се опита да пролази назад, но той се засмя и стъпи с ботуша си върху врата й. В без­силието си тя заудря по глезена му и се замята – едва дишаше.

Изведнъж мъжът се изкашля, а усмивката му преми­на в маска на изумление. От крайчеца на устата му се процеди струйка кръв. Мъжът се завъртя сякаш на заба­вен каданс, ботушът му се плъзна от врата на Карла, а тя видя между лопатките му да стърчи дръжката на лов­джийски нож. Коленете му омекнаха и той се строполи.

Карла се претърколи, за да не се окаже под мъртвото тяло. Радостта й обаче се стопи бързо – към нея куцу­каше друг мъж.

Беше висок, но беше в контражур и Карла не може­ше да види лицето му. Тя се помъчи да се изправи, но отново се строполи безсилна на земята.

Мъжът я повика по име. Господи, колко отдавна не бе чувала този глас!

После черна пелена се спусна пред очите й.

Когато се свести, мъжът бе клекнал до нея, държеше нежно главата й и квасеше наранените и устни с вода от манерка. Тя позна издълженото лице и светлосивите очи пълни с грижа. Карла се усмихна, въпреки болката.

— Чичо Карл! – промълви като насън.

Шрьодер сложи шапката си от лисича кожа под главата й като възглавница и стана да си прибере ножа, като го обърса в кожуха на мъртвия. После взе автомата му и го нарами. Взе си шапката, подхвана Карла и, метна на рамо като пожарникар. Из пролома се понесоха гласове.

Шрьодер усети силна болка в глезена, но не и обърна внимание. Като пристъпваше внимателно, той поне­се Карла в посока, обратна на гласовете. Скриха се зад един завой секунди преди монголецът и останалите от шайката да открият човека си. Нужни им бяха няколко секунди, за да установят, че е мъртъв. Мъжете извади­ха оръжията си и се заоглеждаха подозрително наоколо. После тръгнаха напред.

Шрьодер побягна, за да спаси живота си, както и животът на Карла.