Смяна на полюсите

11

Самолетът амфибия „ЛА-250“, пригоден за кацане както на суша и така и по море, следваше извивките на скалистия бряг на Мейн в посока Камдън. Там прелетя над няколко подобни на лебеди платноходки и се от­далечи от живописното пристанище. Сетне пое на из­ток над залива Пинъбскот към едно островче с форма на круша. То се познаваше отдалече по спираловидно нашарения в червено и бяло фар, който стърчеше на високия нос в тесния му край.

Самолетът се приземи във водата край фара и бавно се плъзна до шамандурата-котва. От самолета изля­зоха двама души, качиха се на малък скиф, вързан за шамандурата, и поеха към дървения кей, където има­ше още една лодка и двайсетметрова шхуна. Оставиха скифа на кея и поеха нагоре по стръмна стълба, прикрепена към стръмната скала, надвиснала над брега.

Бръснатото теме и колоритната татуировка на Спайдър Барет лъщяха под яркото мейнско слънце. Приличаше на човек, който няма проблем да предизвика рокерско сбиване – черни дънки и черна тениска, месести ръце, покрити с татуировки. Очите му бяха скрити зад огледалносини кръгли слънчеви очила. Имаше обица на носа и Железен кръст* на сребърна верижка на врата си.

[* Един от най-престижните германски военни ордени. – Б.авт.]

Видът му на „ангел от ада“ всъщност доста лъжеше. Макар Барет да притежаваше цяла колекция класически „Харли Дейвидсън“, той бе завършил квантова физика в Масачузетския технологичен институт и то като един от първенците на випуска.

Пилотът на самолета пък се казваше Мики Дойл. Беше набит мъжага с рамене като четирикрилен гардероб. Носеше тениска на „Бостън Селтикс“ и суетшърт на „Ню Инглънд Пейтриътс“, а върху рошавата си коса в цвят на морков беше нахлупил шапка на „Ред Сокс“*. Между устните му се мъдреше тлъста цигарена угарка. Бе отраснал в суровите работнически квартали на южен Бостън. Животът на улицата бе култивирал у него специфичен интелект и съобразителност, както и причудливо ирландско чувство за хумор. Притежаваше обезоръжаваща усмивка, ала и когато се смееше, сините му очи гледаха студено.

[* Бостънски спортни отбори. – Б.авт.]

Иззад един нисък храст се показа мъж с автоматична пушка. Носеше камуфлажни дрехи и бе накривил тежкарски черната си барета. Мъжът изгледа враждебно двамата новодошли, посочи с дулото към основата на канарата и закрачи малко зад тях, без да изпуска оръжието си.

В долния край на скалния отвес пазачът натисна бутона на едно дистанционно и замаскираната в скалата врата се отвори. Чакаше ги асансьор, който ги качи на носа, близо до фара.

Когато излязоха от асансьора, на поляната пред себе си видяха Тристан Маргрейв, който цепеше дърва и ги подреждаше на спретната купчина. Тристан остави брадвата, махна на въоръжения да си върви и протегна ръка за поздрав към двамата новодошли.

— Дотук със спокойствието и тишината – рече той с престорено свъсени вежди на слабоватото си, сатанинско на вид лице.

Бе по-висок от двамата и макар да имаше мазоли по дланите си, не бе нито работник във ферма, нито жур­налист от „Ню Йорк Таймс“, както се бе представил на детектив Франк Малой.

С Барет се бяха запознали в Технологичния инсти­тут, където той учеше компютърни науки. Резултат от съвместната им работа бе новаторски софтуер, който за нула време ги превърна в милионери.

Барет изпроводи с поглед отдалечаващия се пазач.

— Последния път нямаше куче-пазач – промърмори той.

— Просто някакъв от охранителната компания, коя­то наех – небрежно отвърна Маргрейв. – Има цял от­ряд от тях из острова. С Гант решихме, че ще е добре да ги наемем.

— А каквото поиска Гант, това и получава, нали?

— Знам, че не го харесваш, но Джордан е ключова фигура в нашия план. Фондацията му ни трябва за всички политически споразумения, които ще си издействаме, след като приключим.

— „Легионът на Луцифер“ не ти ли стига вече.

Маргрейв се подсмихна.

— Така нареченият ми легион се разпадна, още щом усетиха, че няма как да мине без дисциплина. Знаеш колко мразят авторитети анархистите. Трябват ми професионалисти. В наши дни се наричат „консултанти“ и струват майка си и баща си. Човекът просто си върши работата.

— И каква е тя?

— Неупълномощени посетители да не стъпват на острова.

— А очакваш ли такива?

Начинанието ни е твърде важно, за да рискуваме – ухили се Маргрейв. – По дяволите, ами ако някой види някакъв тип с татуировка на паяк на темето и започне да задава въпроси?

Барет сви рамене и хвърли поглед към купчината дърва.

–Радвам се, че го даваш старомодно, но тези дънери ще ги нарежеш много по-лесно с моторна резачка. Знам, че можеш да си я позволиш.

— Аз съм неоанархист, а не неолудит. Вярвам в технологиите, когато са за доброто на човечеството. Моторната ми резачка просто се счупи. – После се обърна към пилота. – Как беше полетът от Портланд, Мики?

— Нормален. Минах над Камдън, мислех, че шарените платноходки малко ще разведрят партньора ти.

— А защо трябва да го разведряваш? – попита Маргрейв. – На път е да влезе в пантеона на научните открития. Какво има, Спайдър?

— Проблеми.

— Така каза и по телефона. Мислех, че се шегуваш.

— Не и този път – усмихна се Барет с усмивка, която приличаше повече на озъбване.

— Явно имаме нужда от по едно питие.

Маргрейв ги поведе по калдъръмена пътечка към голямата двуетажна къща с бели кепенци, залепена за самия фар.

Когато Маргрейв купи острова преди три години, реши да запази непокътната къщата, в която бяха жи­вели сдържаните, обветрени пазачи на фара. По стени­те от чамови трупи стояха старомодните ламперии, а по пода се виждаше износения линолеум. Дори огромната тежка мивка и ръчна помпа за вода в кухнята бяха останали непокътнати.

Маргрейв тупна Дойл по рамото.

— Хей, Мики, със Спайдър трябва да обсъдим някои неща. В килера има джин „Бомбай Сапфир“ Направи ни по едно питие, а в хладилника има бира за теб.

— Разбрано, капитане! – пилотът се ухили и отдаде закачливо чест.

Маргрейв и Барет се качиха на втория етаж по спираловидното стълбище от ковано желязо. Някога тук били спалните на пазача и семейството му, но сега всички стени бяха избити и бе оформено едно голямо помещение.

Минималистичното обзавеждане ярко контрасти­раше с почти непокътнатия приземен етаж. В единия край на черната тикова маса стоеше лаптоп. В отсрещ­ния край имаше хромиран диван с кожена тапицерия и няколко кресла. Това бяха всички мебели в просторното помещение. Прозорците на три от стените разкриваха невероятна гледка към острова – високите борове се открояваха върху искрящите води на залива. През открехнатите прозорци нахлуваше аромат на море.

Маргрейв покани Барет на дивана, а самият той седна на един от столовете. Дойл пристигна след няколко минути с питиетата. Отвори си кен „Будвайзер“ и седна край масата.

Маргрейв вдигна чашата си за наздравица.

— За теб, Спайдър! Ярките светлини на Ню Йорк никога няма да са същите. Жалко, че геният ти ще остане анонимен.

— Нямаше нищо общо с гения ми. Електромагнетизмът управлява почти всичко в живота ни. Ако си играеш с магнитните полета, лесно можеш да окепазиш много неща.

— Това беше скромниченето на века – прихна Маргрейв. – Трябваше да видиш физиономията на онова ченге, когато името му блесна навсякъде из Таймс скуеър и Бродуей.

— Ще ми се да бях там, но лесно можех да го направя и от вкъщи. Локаторът в магнетофона ти си свърши работата. Големият въпрос е дали тази демонстрация ни приближава към целта.

По лицето на Маргрейв сякаш премина сянка.

— Следя медиите – кимна той. – Машината за изопачаване на фактите работи с пълна пара. „Елитът“ повтаря как смущенията и световната икономическа среща били просто съвпадение. Разтревожени са, но глупаците не са взели сериозно предупреждението ни.

— Време ли е за още един залп по корпуса?

Маргрейв отиде да вземе лаптопа от масата и мълчаливо седна отново на мястото си. Натисна няколко бутона и на единствената стена без прозорци се появи карта на света.

Тя съдържаше информация от сателити, океански маркировъчни шамандури и десетки наземни изследователски станции. Континентите бяха черни силуети на фона на синкаво-зеленикавото море. Числата от 1 до 4 примигваха в Атлантическия океан – две от тях над Екватора, две под него. Подобни числа блещукаха и в Тихия океан.

— Числата показват къде сме правили експерименти на океанското дъно. Компютърните ми модели показват, че ако вложим всичките си ресурси в този регион на Южния Атлантик, ще постигнем желания ефект. Отмина времето за предупреждения. „Елитът“ е или твърде глупав, или твърде самонадеян. Във всеки случай, време е да захапем по-силно.

— Колко скоро е възможно да го направим?

— Щом успеем да организираме нещата. Елитът разбира само езика на парите. Трябва да ги улучим право в чековите книжки.

Барет свали слънчевите си очила и погледът му се зарея през прозореца.

— Какво става, Спайдър?

— Мисля, че трябва да отменим всичко…

За миг лицето на Маргрейв се преобрази. Сключените му вежди се откроиха, игривата дяволитост изчезна и я замени чиста злоба.

— Явно имаш някакви проблеми!

— Това не е колежански бъзик, Трис! Знаеш какви щети може да нанесе това, ако го изпуснем. Ще загинат милиони. Ще причиним огромни икономически и природни щети, светът може да не се възстанови с десетилетия.

— И как ще го „изпуснем“? Каза ми, че си му хванал цаката.

Барет сякаш се опита да се скрие в себе си.

- Заблуждавах се. Винаги е било стрелба напосоки. След онази случка с товарния кораб в Зона 2 се върнах към чертожната дъска. Изпробвах миниатюрна версия на оборудването в Пюджет и косатките полудяха. Нападнаха някакви деца. Щяха да изядат един човек, ако не го бях издърпал от водата.

— Някой е видял конструкцията?

— Да, някой си Кърт Остин. Чел съм по вестниците за него. Работи за НАМПД. Водеше състезанието с каяци, което отиде по дяволите. Видя оборудването само за секунда. Не би могъл да предположи за какво е.

Маргрейв стана мрачен

— Дано си прав иначе ще трябва да го премахнем.

— Шегуваш се! – възкликна Барет.

Маргрейв се усмихна.

— Стига, приятел! Видях репортажа от нападението на косатките. Какво се опитваш да ми кажеш, Спайдър. Че косатките са хищници? Това нещо ново ли е?

— Не просто експериментът ми обърка сетивните им възприятия, защото не успях да овладея електромагнитното поле.

— Е, и? Никой не е пострадал.

— Забрави ли, че изгубихме един от собствените си кораби?

— Почти нямаше екипаж, тези, които бяха на борда знаеха рисковете, а и добре им платихме за тях.

— Ами „Южна красавица“? На онези хора никой не им е плащал да участват в експериментите ни.

— Минало-заминало. Беше случайност.

— По дяволите, знам, че беше случайност, но въпре­ки това отговорността е наша.

Маргрейв се приведе напред. Очите му горяха като въглени.

— Знаеш защо влагам толкова много в начинанието ни, нали?

— От чувство за вина. Искаш да изкупиш вината на рода ти за спечеленото семейно богатство на гърба на роби и опиумни наркомани.

Маргрейв поклати глава.

— Предшествениците ми са дребна риба в сравнение враговете ни сега. Водим битка с концентрация на власт, каквато светът не познава. Нищо не може да се сравни с международните корпорации, които превзе­мат света с помоща на световната търговска органи­зация, Световната банка и Международния валутен фонд. Никой не избира началниците им, принципите на демокрацията за тях са празни думи, пренебрегват всякакви закони и вършат каквото им скимне, а всички други да вървят по дяволите. Искам да върна властта над земята обратно у тези, които живеят на нея.

— Думи на класически анархист – погледна го Ба­рет. – Съгласен съм, но не ми се струва, че смъртта на невинни е пътят към тази цел.

— Искрено съжалявам за изгубените кораби и екипа­жите им. Нещастие е, но е неизбежно. Не сме нито кръ­вожадни, нито луди. Ако успеем да постигнем целта си обаче, онзи кораб ще е бил малка цена. Общото благо изисква жертви.

— Целта оправдава средствата, това ли ми казваш?

— При нужда.

— Благодаря ви, господин Маркс.

— Маркс е бил шарлатанин, празен теоретизатор.

— Ще се съгласиш, че този проект почива върху ня­кои доста нетипични идеи. Марксизмът е бил просто недоизпипана постановка, преди Ленин да прочете „Капиталът“ и да превърне Русия в рай за пролетари­ата.

Маргрейв вдигна ръка.

— Пленителна дискусия, но да се върнем на нещо, за което сме съгласни. Технологията. Когато започнахме, каза, че можеш да държиш под контрол мощта, която освобождаваме.

— Казах ти също, че системата е несъвършена без правилните честоти – прекъсна го Барет. – Правя възможно най-доброто без тях, но има голяма разлика между изстрел от снайпер и от пушка-помпа. Вълните и водовъртежите ни рязко надминават всичко от компютърните модели – Барет спря, за да поеме дъх. – Мисля да се откажа Трис. Твърде много рискуваме

— Не можеш да се откажеш. Целият проект ще отиде по дяволите!

— Не е така би могъл да продължиш оттам, докъде стигнах. Но като приятел те моля да не го правиш.

Вместо с гняв, Маргрейв реагира със смях.

— Спайдър, ти беше човекът, който откри теоремите на Ковач и ми ги показа!

— Ще ми се да не бях. Мъжът е бил гениален, но те­ориите му – опасни. Ако бяха умрели с него, може би щеше да е по-добре.

— Ако ти кажа, че Ковач е успял да измисли как да неутрализира ефектите от теоремите си, би ли размис­лил?

— Подсигуряването би променило нещата, да. Но това не е възможно. Познанието е умряло с Ковач в края на Втората световна война.

— Представи си, теоретично, че не е умрял – поглед­на го лукаво Маргрейв.

— Няма как. Руснаците са нахлули в лабораторията. Или са го заловили, или са го убили.

— Ако са го заловили, защо руснаците не са продъл­жили работата му, за да се сдобият със супер-оръжие?

— Опитали са – каза Барет. – Предизвикали са земетресението в Анкъридж и са прецакали климата. – Той се спря. Осени го идея: – Ако е бил с руснаците, щели са да се справят по-добре. Така че трябва да е умрял през 1944 г.

— Така се смята.

— Свали си самодоволната усмивка от лицето. Знаеш нещо, нали?

— Версията е вярна, макар и да е непълна – отвърна Маргрейв – Ковач публикува статията си за война чрез електромагнетизъм. Германците го отвличат, за да разработят оръжие, което ще спаси Третия райх. Руснаците превземат лабораторията и връщат учените в СССР. Но един от тях напуска Русия след Студената война. Открих го. Струваше ми състояние от подкупи и пари за наемници.

— Казваш ми, че имаме нужните данни?

— Ще ми се да беше толкова просто. Проектът бил стриктно разпределен между различни учени. Герман­ците държали семейството на Ковач за заложници. Той пък укривал ключова информация, за да не ги убият германците.

— Има логика – сви рамене Барет. – Ако са знаели, че може да неутрализира собствения си труд, са щели да го елиминират.

— И аз така мисля. Само че не е знаел, че семейството му е било елиминирано почти незабавно, а после фал­шифицирали писма от съпругата му, за да им сътруд­ничи в името на децата им. Часове преди руснаците да пристигнат в лабораторията, се появил един мъж и отвел Ковач. Мъжът бил висок и рус и карал мерцедес.

Барет завъртя очи.

— Това описание пасва на половин Германия.

— Извадихме късмет. Няколко години след като си заминал от Русия, немският ни информатор се натък­нал на снимка на русия тип в едно ски-списание. По някое време през шейсетте бил спечелил аматьорско състезание. Имал брада и бил по-възрастен, но според нашия човек нямало съмнение, че е същият човек.

— Издири ли го?

— Изпратих някои от охранителите ни да го поканят на разговор. От същата компания, която ни прати и пазачите на острова.

— Коя компания – „Убийци и приятели“?

Маргрейв се ухили.

— Гант ни ги предложи. Признавам, че пипат грубичко, но ни трябваха професионалисти, които не биха се посвенили да престъпят закона.

— Дано си струват инвестицията тези престъпници на закона.

— Засега не е ясно. Пропуснали са възможността да говорят с русия. Той ги надушил и изчезнал.

— Горе главата. И да го откриеш, не е сигурно, че знае каквото и да било за тайните на Ковач.

— И аз така реших и затова се върнах на самия Ковач. Програмирах огромен алгоритъм-търсачка за всичко писано и казано за него. Започнах с предположението, че ако е оживял, навярно е продължил проучванията си.

— Ама че смело предположение. Работата е убила се­мейството му.

— Би внимавал, да, но трудно би укрил следите си. Алгоритъмът ми покри всяка научна публикация от войната насам. Откри няколко статии, споменаващи специфични търговски приложения на електромагнит­ни полета.

Барет се приведе напред.

— Слушам те.

— Един от първопроходниците била компания със седалище в Детройт, основана от европейски имигрант. Виктор Януш.

— Янус е двуликият римски бог, който гледа и към миналото, и към бъдещето. Интересно!

— И на мен така ми се стори. Приликите с работата на Ковач бяха твърде големи, за да са случайни. Все едно Ван Гог да имитира Сезан. Би овладял импресио­нистичната работа със светлосенките, но все ще го из­кушат ярките, фундаментални цветове.

— Какво знаеш за Януш?

— Не много. С пари можеш да си купиш анонимност, уж бил румънец.

— Един от шестте езика, които Ковач владеел. Про­дължавай!

— Лабораторията му била в Детройт, живеел в „Грос пойнт“. Сигурно е тичал да се скрие при вида на фо­тоапарат, но не криел, че е щедър филантроп. Пишели за жена му в хайлайф списанията. Има и известие за раждането на дъщеря им, която загинала със съпруга си в катастрофа.

— Задънена улица, така ли?

— И аз така си помислих в началото, но Януш имал внучка. Потърсих името й и открих златна жилка. Има магистърска теза за вълнистите мамути.

— Древни слонове? Това какво общо има с Ковач?

— Прояви още малко търпение. Тя смята, че мамути­те са измрели от естествен катаклизъм, по-опустошителна разновидност на това, което ние се опитваме да правим. Ето и любопитния момент. Споменава, че ако това се случи сега, науката ще успее да неутрализира катастрофата.

— Говори за антидот? – изпръхтя Барет. – Шегуваш се! Маргрейв взе една папка от масата и я хвърли на коленете на Барет.

— Когато прочетеш това, мисля, че ще промениш решението си за проекта.

— Ами внучката?

— Палеонтолог е в Университета в Аляска. Гант и аз решихме да пратим някого да говори с нея.

— А защо не отложим проекта, докато не видим какво знае?

— Ще почакаме, но искам да подредя всички фигури на дъската, за да не губим време. – Маргрейв се обърна към Дойл, който следеше мълчаливо разговора им. – А ти какво мислиш?

— Какво, какво? Аз съм тъп летец от Южен Бостън Каквото – такова!

Маргрейв смигна на Барет.

— Аз и Спайдър ще сме заети известно време.

— Разбрано! Взимам си още една бира и отивам да се поразходя.

Дойл излезе, а двамата мъже седнаха пред компютъра. След като уточниха детайлите по плана си, се уговориха кога ще се срещнат отново. Дойл се шляеше край пристана, когато Спайдър и Маргрейв се зададоха.

— Радвам се, че промени решението си за проекта – каза Маргрейв на Барет. – Отдавна сме приятели.

— Това е нещо повече от приятелство.

Ръкуваха се и след броени минути самолетът вече пореше водата в залива. Маргрейв проследи с очи машината, докато не се превърна в точица в небето, и се върна в къщата при фара. Известно време се взира през прозореца на втория етаж с усмивка на странното си лице. Барет беше гений, но и невероятно наивен, когато нещата опрат до политика.

Въпреки уверенията си, Маргрейв не възнамеряваше да отлага проекта. Ако имаше момент, в който целта оправдава средствата, той бе точно този.