Смяна на полюсите

10

Кошмарният шум бе най-лошата част от потъването. Двамата Траут можеха да стиснат очи, за да не се взират в бездната, но нямаше как да заглушат блъска­щия ги отвсякъде грохот. Всяка молекула на телата им сякаш вибрираше и трептеше, а адският шум им бе от­нел и последната малка утеха: говоренето. Общуваха си с жестове и докосвания.

Вълните в основата на водовъртежа сякаш пулсираха – тласък след тласък сред гръмовен тътен като от десетки бури, а формата на фунията само го усилваше. Още по ужасяващи бяха клокоченето и пръхтенето откъм дъното, все едно там ги чакаше отворената зурла на огромно прасе.

„Зодиак“-ът и двучленният му екипаж се бяха спуснали на около две трети надолу по фунията. Кол­кото повече се стесняваше конусът, толкова по-бързо се въртеше, а надуваемата лодка подскачаше лудешки в кръг като парченце маруля на път към канала.

Колкото по-надолу се озоваваха, толкова по-тъмно ставаше. Парата, издигаща се отдолу, се сгъстяваше и възпираше малкото светлина, идваща от повърхността.

И на двамата Траут вече неудържимо им се виеше свят. Влажният въздух и бездруго затрудняваше дишането, а в добавка ги давеха и изпаренията от дъното: гнусна комбинация от солена вода, мъртва риба, гнилоч и кал, все едно се намираха в ботуш на стар рибар.

Лодката не бе променила ъгъла си спрямо склонове­те на водовъртежа. Гамей и Пол така се бяха притис­нали един в друг, сякаш почти се бяха превърнали в едно тяло. Едновременно с това стискаха спасителното въже на лодката. Бяха изтръпнали от изтощение, полуседнали, полуправи, изкривени под ъгъл и забили крака в левия понтон. Влагата се бе проникнала през процепите на непромокаемата им екипировка и дрехи­те им бяха прогизнали. Студът само усилваше отчая­нието им.

Спускаха се все по-бързо, тъй че изтезанието им щеше да приключи скоро. След минути щяха да са в най-гъстата част от изпаренията. Гамей вдигна за пос­леден път глава към слънцето. И примигна невярващо.

Над „Зодиак“-а се носеше мъж. Бе в контражур на слабата слънчева светлина и лицето му не се виждаше, но фигурата му й бе до болка позната.

Кърт Остин!

Висеше от въже, спуснато от хеликоптер. Размахва­ше ръце и викаше колкото му глас държи, но грохотът на океана и роторите го заглушаваха.

Гамей сръчка Пол. Той проследи пръста на съпругата си и се усмихна мрачно при вида на Остин в ролята на Питър Пан над тях.

Хеликоптерът бе синхронизирал скоростта си с тази на „Зодиак“-а – невероятен пилотски подвиг на Джо Дзавала, който летеше под ъгъл, за да не докосват перките водния отвес на водовъртежа. Една малка грешка или поднасяне встрани щеше да запрати хеликоптера върху моторницата с изпотрошени ротори.

Спасителната операция бе измислена за секунди. Докато се спускаха във водовъртежа, Остин зърна жълтеникава сянка – по-близо до дъното, отколкото до повърхността. Веднага разпозна екипировката на семейство Траут и ги посочи на Дзавала.

Сетне хеликоптерът погна потъващата лодка като полицейска кола нарушител. Остин бързо успя да сплете няколко примки в спасителното въже, които щеше да използва като ръкохватки. Вкара крака си в една от тях, а ръката си – в друга, докато се люшкаше насред въздушната струя от роторите над себе си и водовъртежа отдолу.

Пол подкани Гамей да бъде първа. Тя махна на Остин, за да му покаже, че е готова. Хеликоптерът се спусна още малко, тъй че най-долната примка бе на половин ръка разстояние от Гамей.

Остин също се бе спуснал, с надеждата, че теглото му ще стабилизира въжето. Ала то се люлееше и плющеше като камшик.

Спасителната примка докосна пръстите на Гамей, но тя не успя да я хване. Опитаха още два пъти, ала все неуспешно. В отчаяна маневра, Гамей се изпъна с всичките си метър и седемдесет и пет и се качи на по-високия понтон.

Въжето пак се спусна, тя отново се протегна едва пазеща равновесие, а после отскочи като волейболист на блокада. Този път хвана примката и с двете си ръце.

Издигна се във въздуха. Вече с тежестта на двама души в края му въжето се стабилизира. Гамей се пусна с едната си ръка и сграбчи следващата примка. Въже­то я въртеше около оста си и все повече и повече й се виеше свят.

В някакъв момент тя залитна и насмалко да падне, но Остин се пресегна, хвана я за китката и я вдигна до следващата примка. Тя вдигна глава и зърна усмивка­та на Остин на метър от нея. Оформи едно беззвучно „благодаря“.

Най-долната примка бе свободна и сега беше ред на Пол. Той протегна ръце над главата си, за да покаже, че е готов. Въжето бе едва на сантиметри от пръстите му – само че внезапна турбуленция поде хеликоптера и го поднесе към стените на фунията. Пол замахна в празното и почти изгуби равновесие.

Дзавала се опитваше да компенсира допълнителната тежест от едната страна на хеликоптера. С хладнокръ­вен контрол над пулта, той върна машината в стабилна позиция. Пол се съсредоточи изцяло върху най-долната примка, прецени разстоянието и – използвайки еластич­ността на гумения понтон, подскочи нагоре и се улови. Така и остана, неспособен да се примъкне нагоре, дока­то въздушните струи го блъскаха от всички страни.

Хеликоптерът бавно и равномерно се заиздига под ъгъл, приблизително успореден на склона на водо­въртежа. Водните стени се отдалечаваха все повече и повече, докато машината набираше височина. Бяха преполовили пътя нагоре, когато лодката се завъртя за последно и изчезна във врящия воден котел. Скоро хе­ликоптерът излезе на повърхността, а секунди по-късно се вдигна над нея. Дзавала подкара хеликоптера по-далеч от бездната.

Пол така и не бе успял да се придърпа нагоре и още висеше на една ръка. Пръстите му пареха от усилието да държи въжето, а рамото му сякаш щеше да се измъкне всеки момент. Проклетото въже не спираше да се люлее и върти. Джо пък търсеше баланса между стремежа да отдалечи максимално бързо машината и приятелите си от водовъртежа и заедно с това да щади тримата души на въжето от ефектите на ускорението.

Хеликоптерът бе на около шейсет метра от ръба на водовъртежа, когато силите на Пол го напуснаха. Ръката му се изплъзна от примката и той падна в морето с мощен плясък.

За щастие се гмурна с краката напред и омекоти удара, ала коленете му подадоха и се забиха в гръдния му кош. Потъна на метър-два, преди спасителната му жилетка да го издигне на повърхността. Изплю во­дата, която беше нагълтал. Допреди малко си мислеше, че няма начин да му стане по-студено, но ледения Атлантик моментално го прониза до кости.

Джо пък усети лекия тласък и разбра, че е изгубил пасажер. Завъртя хеликоптера на сто и осемдесет гра­дуса и се сниши, за да може приятелят му отново да се залови за въжето. За втори път Пол размаха ръце наго­ре. Само че тъкмо преди вкочанените му, подпухнали пръсти да стигнат отново до примката, мощно течение започна да го отдалечава от нея. Пол бе силен плувец, а и животът му бе минал в океана, ала колкото по-усилено гребеше, толкова повече се отдалечаваше от хе­ликоптера.

Машината се опитваше да не изостава.

Течението бе толкова мощно, че Пол не можеше да остане неподвижен достатъчно дълго, за да се пресег­не. Опитваше отново и отново, но нещо все го дърпа­ше към ръба на водовъртежа, към пенестия вал, а след това и под него.

Напрегнал всички сили, едва успяваше да държи главата си над водата. Сякаш бездната се опитваше да прибере поне един от човеците, имали дързостта да й се измъкнат. Течението го върна досами ръба на въртопа.

Но Остин не възнамеряваше да изоставя приятеля си. Върна се нагоре по въжето, обратно в хеликоптера. После застопори крака, хвана въжето с две ръце и издърпа Гамей на борда.

Целуна я набързо по бузата, а после хвърли въжето обратно и заслиза по него.

Джо следваше Пол около ръба. Отново се сниши достатъчно, за да успее Пол да се хване. Той опита, ала силите не му стигнаха и не успя.

Остин се досети, че Пол е твърде уморен, за да се издърпа сам. Гамей се взираше надолу угрижена. Кърт и махна, пое дълбоко дъх и скочи от въжето.

Гмурна се на няколко метра от Пол и се добра до него. Пол изкряка като жаба с настинка:

— Какво… по дяв… какво правиш тук?

— Сякаш се забавляваш, та дойдох да ти правя ком­пания.

— Ненормалник!

Остин му се ухили. После се зае да закопчае спаси­телните им жилетки една за друга. Когато успя, вдигна глава към хеликоптера, който правеше кръгчета над тях.

Остин махна с ръка и Джо се сниши за поредния спасителен опит. Кърт замахна няколко пъти неуспеш­но, и осъзна, че ще му трябва скоростта на змия, за да улови въжето. Студената вода бе уморила и него и той знаеше, че шансът да измъкне и двама им от водата не е голям. Ала не преставаше да се опитва и затова не забеляза веднага, че край тях се случва нещо странно.

Движеха се все по-бавно. Склоновете на фунията слягаха. Отначало Кърт реши, че си въобразява или че го лъжат очите, но след няколко мига вече беше ясно, че долният край на водовъртежа се издига сега приличаше повече на вдлъбнатина, отколкото на шило.

Поясът от кипнали вълни също намаля. Водата се връщаше към обичайното си състояние.

Докато въртопът се успокояваше, теченията се заба­виха до скоростта на пешеходец.

Дзавала също бе забелязал промените и отново приближи Кърт и Пол.

Остин усети в себе си приток на адреналин. Този път успя да стисне примката в края на въжето. Гамей отпусна въжето, за да може Кърт да вкара примката под мишниците на Пол, а след това и около себе си. После даде сигнал на Джо да ги издърпа.

Вече над водата. Кърт видя двата кораба – „Фран­клин“ и „Трокмортън“, в далечината, устремени към тях.

После погледна право надолу и се ококори. Водо­въртежът на практика бе изчезнал, заменен от широка тъмна окръжност, пълна с всевъзможни морски остан­ки.

Насред набраздения от вълни кръг пък се ширеше клокочеща маса, сякаш чудовищен гмуркам се издигаше на повърхността. Водата се надигна – зелен, белезникав хълм, и от дълбините се показа нещо огромно.

В последните си мигове водовъртежът изплю цял корав.