Смяна на полюсите

42

Времето им беше малко, затова контролният пулт в просторния товарен отсек на самолета бе изключител­но прост – плоско табло, сложено на около метър ви­сочина. Имаше една главна ръчка за електричеството към генератора. Разни циферблати и ръчки бяха свър­зани с различни части от системата.

Дзавала се обади по уредбата:

— Влизаме в облаците!

Остин усети как косата му настръхна, не от страх, а защото въздухът се насити с електричество. Русите кичури на Карла също щръкнаха. Тя се опита да позалиже косата си, но без особен успех. Барет нямаше този проблем, но усети как кожата му настръхва.

Светлинното шоу едва започваше. По всички предмети в товарния отсек заиграха синкави искрици, подобни на тези, които моряците някога виждали по такелажа по време на буря. Осветлението в самолета започна да просветва, сякаш някое дете си играеше с ключа. Накрая угасна напълно.

Отвън бясно засвятка и проблясъците осветиха редовете прозорци и изумените лица на хората в товарния отсек. Усещането беше, че се намират в дискотека. Самолетът сякаш се движеше насред гръмотевична буря, но гръм нямаше. Чуваше се само приглушения рев на двигателите. Относителната тишина правеше всичко още по-свръхестествено и зловещо.

Итеркомът явно бе на отделна система, защото по уредбата отново се чу Дзавала. Думите му бяха кратки и кратки

— Изгубихме приборите за наблюдение в пилотската кабина.

Секунда по-късно последва още по-ужасяващо съобщение:

— Мамка му! И контролните прибори отказаха!

— Остин знаеше, че самолет с тези размери няма да падне незабавно, но и не бе строен да се носи по въздушните течения. Когато машината останеше без захранване, щеше да се развърти, а крилете й да се отчупят. Кърт прегърна Карла през раменете закрилнически.

Нещо се случваше в товарния отсек. Електрическите светлини сякаш станаха по-приглушени. Студените пламъци по стените и тавана започнаха да гаснат. По светлинното шоу навън се появиха тъмни петна. След един последен ярък изблик осветлението се включи отново.

След миг се чу гласът на Джо:

— Приборите отново са на линия.

Остин отиде при контролния пулт. Боеше се статичното електричество, предизвикало драматичните сияния, да не е изгорило електрическата мрежа. За негово облекчение всичко бе наред.

Карла бе забелязала промяната в светлините през прозореца и се взря по-внимателно, притиснала нос и стъклото. Направи знак на останалите също да се приближат. Остин видя, че са преминали облачната покривка и през парцаливите облаци се вижда син оке­ан. Блясък над главите им привлече вниманието му. Вместо долната част на облаците, виждаше сияние вихри от бяло, синьо и мораво – ярък балдахин, опъ­нат над тях. Самият небосвод сякаш гореше, а стотици мълнии трещяха едновременно.

Самолетът бе оцелял, преминавайки електрическа­та бариера, но още не бяха в безопасност. Макар ано­малията да отслабваше, колкото повече слизаха под облаците, толкова повече ги блъскаше разтърсваща турбуленция. Отвсякъде ги люшкаха мощни ветрове. Въпреки огромните си размери, самолетът се клатуш­каше като хвърчило, подхванато от бриз.

Страничните ветрове бяха само прелюдия. Послед­ваха насрещни, които удряха самолета като боксьор на въжетата. Товарният отсек бумтеше, а самолетът се тресеше така, все едно минаваше през огромни дупки в асфалта. Точно когато им се струваше, че поредният удар ще разкъса обшивката, поривите отслабнаха и на­маляха, а накрая спряха.

— Добре ли сте? – надникна Джо от пилотската ка­бина,

— Добре сме, но ще ни трябват нови амортисьори.

— На мен пък нови зъби.

— Кажи на пилота, че добре се справи. Крилете на място ли са още?

— Каза „мерси“, а и на кого му трябват криле?

— Много успокояващо. Виждаш ли кораба?

— Още не. Все още има облаци.

След кратка пауза Джо пак се обади, а вълнението личеше в гласа му.

— Погледни отляво, Кърт, на около девет часа.

Лайнерът беше почти под тях. Приличаше на играчка сред океанската шир. Нямаше диря, което потвърждаваше подозрението на Остин, че електромагнитното нападение бе започнало.

Вълни на концентрични кръгове се отдалечаваха от кораба. Нямаше как да прецени колко са големи, но щом пенестите им гребени се виждаха от тази височина, значи бяха чудовищни.

По вътрешната уредба Остин помоли пилота да изравни самолета на три хиляди метра и да закръжи, слизайки с триста метра на всяко кръгче. После се обърна към Барет, който седеше пред контролния пулт, и го предупреди да се подготви. Ученият кимна и увеличи мощността на генераторите. Надигна се жужене като от хиляда кошера.

Нещо гореше. По-надолу в отсека от един генератор се вдигаше виолетов пушек и хвърчаха искри. Кърт извика на Барет да изключи мощността и се втурна натам заедно с Карла.

Барет вече беше видял предупреждението на пулта и дръпна ръчката. Причината за искрите бе единият от кабелите, свързан с генератора. Беше се охлабил по време на турбуленцията.

Кърт прегледа кабела и бързо го свърза отново. Извика на Барет да опита отново. Пчелите отново зажужаха толкова силно, че заглушиха рева на двигателите. Карла отиде при Барет, а Кърт застана до вътрешната уредба, за да поддържа връзка с пилотската кабина.

— Как ви се струва? – попита той.

Барет огледа пулта и се усмихна.

— Всичко е наред!

Остин вдигна палци и се обърна към Джо.

— На каква височина сме?

— Два километра и четиристотин метра.

— Добре. Слезте наполовина и минете директно над кораба. Кажи ми, като наближим целта.

— Разбрано, сър!

Като слизаха надолу, пилотът трябваше да се спра­ви с още турбуленция и майсторски върна самолета в хоризонтално положение. Дзавала даде знак, че приб­лижават.

Остин викна на Барет да включи предавателя. Спай­дър се поколеба с ръка на ръчката и за миг Остин реши, че не го е чул. Тогава Барет отстъпи мястото си на Кар­ла.

— Това е в чест на дядо ти.

Карла се усмихна широко и натисна ръчката. В ан­тената се вля мощност и се превърна в електромагнит­ни пулсации.

Остин нямаше опит в подобни операции, затова на­сищаше определен периметър с електромагнитни пул­сации така, както търсач на подводници насища океана с дълбоководни разряди.

Миг по-късно вече бяха преминали над кораба. Ос­тин нареди на пилота да повтори маневрата от другата страна. Боингът не бе строен за подобни заходи и ся­каш завиваше до безкрай, преди да се насочи отново към целта.

Дзавала отново предупреди, когато приближиха. Карла пак натисна ръчката.

Още една вълна електромагнитни импулси се насо­чи към океана край кораба.

— До кога ще го правим? – попита Джо.

— Докато не ни свърши горивото, а и след това – отговори Остин с непоколебима решителност.

В наблюдателницата на „Полярно приключение“ настроението бе приповдигнато.

Маргрейв и Гант се взираха през стъкления таван, а лицата им бяха окъпани в пулсираща разноцветна светлина, идваща от небето. Странното лице на Мар­грейв никога не бе изглеждало по-сатанинско.

— Колко зрелищно! – възкликна Гант. Гласът му бе пълен с емоция, съвсем непривична за него.

Маргрейв стоеше прав зад контролния пулт. Посте­пенно усилваше генераторите до крайната им степен. Пултът светеше като електронна игра.

— Сиянието показва, че сме достигнали критична точка – каза той. – Електромагнитните вълни са про­никнали през океанското дъно. Ще променят електро­магнитния поток и ще сменят полюсите. Наглеждай компаса.

Гант хвърли поглед натам, а после се обърна към един от големите прозорци.

— Нещо става с морето.

Океанът около тях, доскоро набразден, бе станал плосък като тепсия.

— В епицентъра на полярно изместване сме – обясни Маргрейв. – Обръч от огромни вълни ще се заотдалечава от нас. Ще има и водовъртежи.

— Радвам се, че не сме някъде там.

— Би било въпрос на случайност. Площта на смущенията е произволна. Затова потъна единият ни кораб-предавател. Но тук сме като в окото на ураган. Нищо ни няма, с изключение на неравномерно вълнение.

Гант се взираше в надигащите се води. Никога през живота си не се бе чувствал толкова могъщ.

Остин пък си мислеше тъкмо обратното. Имаше чувството, че е лекар, който се опитва да върне към живот пациент без пулс, само че държеше в ръцете си не един, а милиарди животи. При поредния заход на самолета той надникна през прозореца, но не можеше да прецени дали антидотът работи или не.

После забеляза край кораба водна окръжност, къ­дето водата бе спокойна и равна като тепсия. По по­върхността се виждаха бразди, като от силно течение. Миг по-късно водата се задвижи в спирала, в чийто център се намираше корабът. След секунди диаметъ­рът на смущението бе поне километър и половина, а по ръбовете се появи яка от пяна. Докато спиралата се ускоряваше, нивото на водата в центъра й започна да се снижава.

Остин наблюдаваше раждането на огромен водовър­теж.

„Полярно приключение“ се издигна едва на два мет­ра над морското ниво, преди отново да се върне в първоначалното си положение.

Гант забеляза оформянето на някаква вдлъбнатина около кораба.

— Това друг страничен ефект ли е? – попита той.

— Не…

Объркването на Маргрейв Премина в тревога, когато повърхността заприлича на купа. Пенести бързеи говореха, че има противостоящи течения. Той грабна микрофона за връзка с мостика.

— Пълна мощност на двигателите. Потъваме във водовъртеж.

Маргрейв изключи генераторите.

— Какво правиш? – изненада се Гант.

— Нещо не е наред! Не бива да реагира така.

— Вдлъбнатината се увеличаваше и се оформяха силни спираловидни течения, но корабът се движеше с пълна мощност встрани. Бе вдигнал леко нос и трябваше да се бори с косите течения, но бавно напредваше.

— Водовъртежът обаче не спираше да се разширява. Маргрейв изкрещя на мостика да подадат още мощност, но корабът изглеждаше обречен.

В този момент теченията отслабнаха и водата отново се заиздига до морското равнище. – Какво стана? – попита Гант.

— Леко отклонение.

Маргрейв избърса потта от челото си, отново се усмихна и включи генераторите.

Когато корабът се изравни с морското равнище, водата край него закипя. Лайнерът се издигна на шест метра, после на девет.

— Спри това! – кресна Гант.

Маргрейв изключи мощността, но въпреки това продължиха да се издигат.

Петнайсет метра.

— Глупак! Какво направи?!

— Компютърните модели…

— Майната им на моделите!

Маргрейв се втурна към една от остъклените стени и се втренчи ужасен в морето.

— Корабът бе на гребена на огромна, бързорастяща вълна.

Пред очите на Остин водовъртежът се разрасна до петнайсет километра в диаметър. След това, за негово удивление, се изравни и се превърна в кипнал котел с разпенена вода, а после се заиздига в циклон от вода.

Планинообразното възвишение, издигнало се от центъра на водовъртежа, не спираше да расте на шири­на и височина и се въртеше като дервиш.

Самолетът захождаше отново. Остин се втурна към пилотската кабина.

Вдигнете ни колкото можете по-бързо и по-нависоко. Махнете ни от морето.

Пилотът започна рязко изкачване.

Водният стълб напомняше на Кърт на снимките, които бе виждал от ядрените тестове в Тихия океан.

По радиото се чу паникьосан глас.

— Мейдей! Мейдей! Някой да се обади! Мейдей!

Остин каза:

— Сигналът приет!

— Тук е Гант от „Полярно приключение“ – викаше, за да надмогне рева край себе си.

— Май ви чака влакче на ужасите – каза Остин.

— Кой е? Къде сте?

— Кърт Остин. На седемстотин метра над вас сме. Вдигнете бързо глави, защото няма да се застоим. Док­тор Ковач ви праща поздрави.

След кратка пауза Гант каза:

— Какво по дяволите става, Остин?

— Облъчихме ви с антидота на полярното измества­не. Бих казал, че с приятелчето ти пресъхнахте откъм идеи.

Отговорът на Гант бе удавен от грохот.

Остин погледна надолу. Корабът се въртеше на вър­ха на водния стълб. Остин можеше само да си представи паниката на борда, но не изпитваше никакво съчувствие към Маргрейв и Гант, които сами бяха посели семената на гибелта си.

Докато самолетът сменяше курса и се отдалечаваше от целта тромаво като кит в плитчини, попадна на турбуленция, ала много по-слаба от предишната. Самолетът безпроблемно достигна осем хиляди метра и пилотът го изравни.

Карла бе залепила лице за прозореца, макар да ня­маше какво да види, освен безбрежните облаци. Нак­рая се обърна към Остин със стъписан вид.

— Какво стана там?

— Дядо ти си е направил изчисленията отлично.

— Но какво беше онова нещо, онзи невероятен гей­зер?

И Кърт не беше сигурен, но предполагаше, че раз­нопосочните електромагнитни импулси от кораба и самолета бяха предизвикали невъобразими феномени.

— Природата не обича да я закачат. Комбинацията от първите лъчения и антидота са я накарали да реагира

— Остин се усмихна. – Като да пиеш нещо за киселини. Винаги има едно-две последни изригвания, преди да се успокои.

— Значи най-после се свърши.

— Така се надявам.

Остин се обади в пилотската кабина и попита.

— Как е компасът?

— Нормален – отвърна Джо. – Още сочи на север.

Барет не бе помръднал иззад пулта. Когато чу за компаса, плесна с ръце прегърна Кърт и Карла.

— Успяхме! За Бога, успяхме!

Остин се усмихна уморено.

— Така, така… Успяхме…