Смяна на полюсите

19

Семейство Траут пристигнаха в АлбъКърти късно следобед и после караха до Санта Фе, където смятаха да пренощуват. Рано на следващата сутрин се упътиха към Лос Аламос и естествената му цитадела, кацнала върху трите възвишения, започващи от платото Панаретос.

Докато изминаваха последните четиридесет кило­метра до целта си. Пол забеляза, че поведението на съпругата му се промени. В началото тя не спираше да говори за околните пейзажи и постоянно го увещаваше да спрат в някое индианско селище, а сега седеше тиха и сякаш някак отсъстваща.

— Грош за мислите ти? – предложи той. – Съобразен с инфлацията, разбира се.

— Просто се загледах в хоризонта. Всичко изглежда толкова спокойно. И се сетих за проекта „Манхатън“, за ужасяващите сили, които е отприщил.

— Така или иначе, някой е щял да го стори. Радващ се, че ние сме били първи.

— Знам, но още ме потиска мисълта, че не сме се научили да контролираме духа от бутилката.

— Давай го по-весело, скъпа. Ядрената сила ще се окаже вехта работа в сравнение с тези водовъртежи и вълни на стероиди.

— Мерси, че ми посочи предимствата им – изгледа го кисело Гамей.

Лос Аламос се бе променил много от дните на Робърт Опенхаймер и екипът му гении, успели да поставят силата на атома в метален цилиндър. Сега бе оживен югозападен град с молове, училища, паркове, симфоничен оркестър и театър, но никога не бе успял, а може би и не искаше, да се отърве от тъмното си минало. Макар че Националната лаборатория в града се занимаваше с мирни научни изследвания, призракът на проекта „Манхатън“ още витаеше във въздуха.

Лабораторните здания, където се извършваха проучвания по поддръжката на ядрени оръжия, все още бяха недостъпни за обществеността, което подсказваше, че градът продължаваше да служи и на военната ядрена мощ. Туристите в музея на лабораторията можеха да докоснат копия от „Дебелака“ и „Малчугана“, първите атомни бомби, както и да разгледат бойни глави в различни размери и да се снимат със статуи в реален ръст на Робърт Опенхаймер и генерал Гроувс, двете звезди на свръхсекретното съглашение между военни и учени, в резултат на което се появяват атомните бомби, пуснати над Хирошима и Нагасаки.

Пол и Гамей се отбиха в библиотеката на Националната лаборатория и говориха с една асистентка, с която се бяха свързали преди това по телефона. Жената им беше приготвила папка с информация за Ласло Ковач – уви най-вече биографична информация и нищо, което вече да не знаеха. Ковач наглед бе просто бележка под линия в голямата наука. Подобно на Тесла, своя много по-известен предшественик, Ковач си спечелил култова слава, обясни асистентката, но теориите му били повече научна фантастика, отколкото наука.

— Може би ще научим повече при Научното общество на името на Ковач – вметна Гамей.

Асистентката изгледа двамата си посетители неразбиращо. После избухна в смях.

— Какво има? – попита я Гамей.

Асистентката се изчерви и рече:

— Съжалявам! Просто… Вие сами ще видите.

Жената не спря да се усмихва, докато ги изпращаше до вратата.

Връзката им с Научното общество на името на Ковач бе жизнерадостен мъж на име Ед Фробишър. Когато му се обадиха, той каза, че тича по задачи и им предложи да се срещнат в един магазин за преоценени стоки на име „Черната дупка“.

Магазинът се намираше в края на града, близо до някаква триъгълна сграда, на която имаше голяма табела с надпис:

Църквата и „Черната дупка“ бяха собственост на някакъв местен тип, Ед Гротъс, който се занимаваше с изкупуване на лабораторно оборудване. Притежаваше екземпляри на цели десетилетия, например такива от времето на проект „Манхатън“. Наричаше ги „ядрени отпадъци“ и ги рекламираше пред луди учени, творци и плюшкиновци.

Дворът край магазина бе задръстен с бомбени обшивки, кулички, офис мебели и електронно оборудване. В склада пък следваха рафт след рафт с остаряла електронна техника – гайгерови броячи, осцилоскопи и електрически табла. Пол и Гамей попитаха касиера дали познава Фробишър. Мъжът ги поведе към един стелаж, където друг мъж си говореше сам, докато тършуваше из купчина контролни пултове.

— Гледайте! – рече Фробишър, след като си стиснаха ръцете. – Този пулт сигурно е струвал месечната заплата на средния данъкоплатец през петдесетте. Сега е боклук. Не и за мен и за такива като мен, разбира се

Фробишър бе едър мъж, висок почти метър и деветдесет, с широк гръден кош и корем, увиснал върху широкия му войнишки колан. Носеше карирана жълта риза, от която чак очите боляха дори без яркочервените тиранти, крепящи панталоните му под напора на грандиозния му търбух. Крачолите му пък бяха натъпкани в рибарски ботуши до коляното, макар да се намираше насред градче в пустинята, а не насред блато. Гъстата му, чисто бяла коса бе подстригана с бретон, който падаше над четвъртити очила с дебели рамки.

Фробишър плати за пулта и поведе гостите си към един прашен и очукан „Крайслер“. Каза на Пол и Гамей да му викат „Фроби“ и предложи да го последват до дома му, където се помещавало Научното общество на името на Ковач. Докато излизаха от града, Гамей се обърна към Пол, който караше.

— Приятелят ни Фроби да ти напомня за някого?

— На шумен и висок капитан Кенгуру*.

[* Персонаж от американско детско телевизионно шоу. – Б.пр.]

— Кърт ще ни е длъжник – рече Гамей с въздишка. – По-добре беше да ме засмуче водовъртеж.

Пътят се изкачваше и се виеше през хълмовете над града. Къщите оредяха. Колата на Фробишър зави по къса, застлана с чакъл улица и заподскача като гумена топка. Накрая спря пред миниатюрна кирпичена къщичка. Дворът беше пълен с електронни боклуци, приличаше на умалена версия на „Черната дупка“.

Докато крачеха между купчините ръждясващи об­шивки и електронни корпуси, Фроби махна отривисто.

— Всеки месец лабораториите правят търг. Май няма защо да ви казвам, че не пропускам нито един.

— Май че не – рече Гамей със снизходителна усмивка.

Влязоха в къщата, учудващо спретната в сравнение с хаотичния градински декор отвън. Фробишър ги въ­веде в малка всекидневна – мебелите бяха от кожа и хромиран метал като в офис. Край едната стена се виж­даха метално бюро и два метални шкафа за папки.

— Всичко тук е от националната лаборатория – пох­вали се Фробишър. Забеляза, че Траут е зяпнал един знак на стената с надпис „РАДИОАКТИВНО“ и се озъ­би в усмивка. – Не се тревожи. Това скрива дупка в сте­ната. Като президент на Научното общество на името на Ковач, искам да ви приветствам в главния ни щаб. Запознайте се с основателя ни.

И той посочи една стара снимка до знака за радиоак­тивност: мъж на четирийсет и няколко години, с фини черти и пронизващ поглед.

— Колко членове имате? – попита Гамей.

— Един. Пред вас е. Както виждате, крайно придирчиви сме.

— Да, забелязвам – рече Гамей с мила усмивка.

Пол даде знак на жена си с очи при първа възмож­ност да си тръгнат. Тя му кимна, че е разбрала и заразглежда библиотечките покрай стените. Доста по-наблюдателна от съпруга си, тя бе забелязала нещо, което Пол пропускаше: съдейки по заглавията, книгите бяха на извънредно засукани технически теми. Ако Фроби схващаше и част от нещата, написани в тях, явно е извънредно интелигентен.

— Моля, седнете – покани ги той и сам седна зад бюрото.

Пол и Гамей също седнаха. Знаеха, че най-добрият начин да приключат разговора е по-бързо да го започнат.

— Благодарим, че се съгласихте да се видим – рече Пол като встъпление към сбогуването.

— За мен беше удоволствие – радостно отвърна Фроби. – Честно казано, към Научното общество в днешно време няма много голям интерес. Посещението ви е го­ляма работа. Откъде сте?

— От Вашингтон – отвърна Пол.

Сините очи на Фроби заблестяха.

— Още по-голяма работа! Трябва да подпишете кни­гата ми за гости. Кажете сега защо се интересувате от Ласло Ковач?

— И двамата работим в НАМПД – обясни Гамей. – Един наш колега ни спомена за работата на Ковач, как­то и че тук в Лос Аламос има общество и най-пълната документация по темата. В библиотеката на Националната лаборатория открихме много малко неща.

— Онези там мислят, че е бил измамник – рече с неп­риязън Фробишър.

— И ние останахме с такова впечатление – съгласи се Гамей.

— Нека ви разкажа за обществото. Едно време работех в Националната лаборатория, бях физик. С колегите, край масата за карти, постоянно захващахме разговор за Тесла. Някои от нас смятаха, че Тесла с екстравагантността си незаслужено засенчва Ковач и че Ковач заслужава повече признание, отколкото е получил. Кръстихме групичката си за покер “Научно общество на името на Ковач“.

Пол се усмихна, но вътрешно стенеше. Губеха време. Прокашля се.

— Ако се ориентирам правилно, Научното общество е група за игра на покер, така ли?

— Да. Мислехме да се кръстим „Дом на покера“, но някои от момчетата бяха женени и решихме, че група за интелектуални дискусии може да заблуди съпругите им.

— Значи никога всъщност не сте говорили за теоремите на Ковач? – попита Гамей.

— О, разбира се, че говорехме. Бяхме слаби покерджии, но добри учени.

Бръкна в едно от чекмеджетата на бюрото си и из­вади две тънки книжки, които подаде на Пол и Гамей.

— Това ни беше отправната точка, копия на оригиналната статия на Ковач, в която той говори за рево­люционните си теории. Това пък са материали от една конференция върху работата му. Беше си чисто оплюване. Продават се за четири и деветдесет и пет всяко. Имаме и биографии, малко по-скъпи са, за да покрия разходите по отпечатването.

Пол и Гамей разгледаха една от книжките, гъсто из­писана на унгарски, пълна с дълги, неразбираеми ма­тематически уравнения. Пол погледна жена си с вид на „стига ми толкова“ и се приведе напред, готов да се изстреля през вратата. Гамей долови нетърпението му и леко го докосна по лакътя.

— Книгите по рафтовете ви са много задълбочени, а твърдите и че сте бил физик в лабораторията, затова ценим мнението ви. Дано не ви прозвучи обидно, но знаете, че покрай Ковач и теориите му се вихрят много спорове. Дали не е бил просто гениален шарлатанин? Или е бил нещо повече?

— Без съмнение не е бил шарлатанин.

— Но никога не е доказал нищо експериментално и е отказал да сподели подробности с обществеността.

— Защото е знаел, че информацията е твърде опасна.

— Простете ми, но това звучи като извинение след провал – усмихна се Гамей.

— Изобщо не е това. Било е проява на уважение към човечеството.

Пол долови, че Гамей крои нещо, тъй че влезе в крачка.

— Ако го е било грижа за човечеството, защо е работил с нацистите? – попита той.

— Бил е принуден. Заплашили са семейството му.

— Доколкото разбрах, нацистите са ги убили – рече Гамей. – Ужасно е, не мислите ли? Съпругата и децата му са загинали заради изследванията му. – Тя плесна с брошурата по коляното си. – Недоказани теории за смъртоносни електромагнитни вълни.

Бледите страня на Фробишър почервеняха и той заприлича на варен омар. След миг лицето му се проясни и той им се усмихна широко.

— Добра работа! Успяхте да ме залъжете – после се вгледа в лицата им. – А сега, моля ви, кажете ми кои сте наистина.

Гамей погледна Пол, а той кимна.

— От екипа за специални операции на НАМПД сме – рече тя. – Искате ли да видите значките ни?

— Вярвам ви. А какво правят тук членове на най-голямата океанографска организация? Лос Аламос е доста далеч и от Тихия, и от Атлантическия океан.

— Мислим, че тук можем да открием ключа към някои загадъчни океански смущения.

Фробишър свъси вежди.

— Какви смущения?

— Водовъртежи и вълни-великани, достатъчно големи, за да потопят кораби.

— Извинете, но не разбирам за какво говорите.

— Един от учените ни от НАМПД предположи, че смущенията може да са вследствие от смущения в електромагнитното поле на Земята и спомена теоремите на Ковач.

— Продължавайте – загледа ги с любопитство Фробишър.

Двамата един след друг му разказаха всичко, което се беше случило, както и предположенията им, че проблемите са причинени от човешка ръка.

— Божичко! – рече Фробишър пресипнало. – Започва се!

— Какво се започва? – изгледа го подозрително Пол.

— Може и да сте от НАМПД, но сте се намесили в нещо много по-голямо, отколкото можете да си представите.

— Често ни се случва. Част от длъжностната ни характеристика е.

Фробишър се втренчи в Пол и Гамей. Спокойните им лица сякаш го отрезвиха. Той стана, отиде в кухнята и се върна с три студени бири.

— Казахме ти кои сме – с изкусителна усмивка рече Гамей. – Сега е твой ред.

— Звучи справедливо – той гаврътна наведнъж половината си бира. – Първо, малко история. Почти всички знаят за писмото на Айнщайн до Рузвелт.

Пол кимва.

— Естествено, писал му е, че контролираната атомна верижна реакция прави възможна атомната бомба. Предложил му САЩ да разработят оръжието, преди немците да успеят.

— Точно така – каза Фробишър. – Президентът е назначил комитет по въпроса и резултатът е работата тук, в Лос Аламос. Малцина обаче знаят за второто писмо на Айнщайн в края на войната. То е останало непубликувано. В него Айнщайн предупреждава за опасността от електромагнитна война. Но за разлика от Ковач, когото считали донякъде за шарлатанин, мнението на Айнщайн имало тежест. По това време президент бил Труман. Той назначил комитет и така се родил опит, подобен на проекта „Манхатън“.

— Чухме, че и руснаците се стремели към същото – подметна Гамей.

— Точно така. До средата на шейсетте сме били рано до рамо.

— И докъде са стигнали те?

— Далеч. Съсредоточили са се върху сушата и са предизвикали няколко земетресения. След голямото земетресение в Аляска сме отвърнали на удара. Причинили сме някои небезобидни наводнения и суши в Русия. Но това са били дребни работи.

— Наводнения, трусове… Не бих казала, че са дребна работа – прекъсна го Гамей.

— Било е само за загрявка. Учените и от двете страни са открили едновременно, че комбинираната мощ от експериментите им може да промени трайно земното електромагнитно поле. На отдалечен остров в Берингово море се състояла тайна среща между двете държави. Имало и учени, и официални лица. И от двете страни били представени доказателства за последствията от експериментите, базирани на теоремите на Ковач.

— А откъде знаеш всичко това, щом срещата е била тайна? – попита Гамей.

— Просто е. Бях там. Съгласихме се да прекратим изследванията и да се върнем към по-малкото зло, ядрената сила.

— Трудно ми е да повярвам, че има нещо по-лошо от ядрен Холокост – Гамей повдигна вежди.

— Повярвайте ми – Фробишър се приведе напред и сниши глас, все едно някой ги подслушваше, – тайната бе толкова важна, че във всяка страна бяха организирани охранителни структури. Всеки, полюбопитствал или поназнайващ нещо за Ковач и труда му, „губеше интерес“, или при нужда самият той се “изгубваше“.

— Значи Научното общество на името на Ковач не е било оправдание, за да се събирате на покер? – досети се Пол.

Фробишър се усмихна.

— Тази версия обикновено върши работа за пред повечето хора. Не, сформирахме обществото като част от цялата организация по безопасност. Смяташе се, че ще е първа спирка за всеки, заинтересуван от работата му. Ако бяхте дошли 5-6 години по-рано, за да ми задавате подобни въпроси, щях да се обадя по телефона, а вие щяхте да изчезнете. Имате късмет, че отрядът се разпадна преди няколко години.

— Какво се случи? – попита Пол.

— Отрязаха финансирането – и Фробишър се подсмихна. – Загуба на институционална памет. Неколцината, които знаеха за споразумението, умряха и отнесоха тайната в гроба. Никой не подкрепи това перо в бюджета, затова то отпадна. С времето Ковач и работата му потънаха в забвение. Подобно на Тесла, Ковач беше култова фигура за конспиративните теоретици. Повечето, които минават оттук, са откачалки, като онзи с татуирания паяк на главата. По-разумните пък ги отклонява „Фроби“.

— Добра роля – отбеляза Гамей.

— Благодаря. Започнах сам да си вярвам. В момента съм едноличен караул.

— Спомена последствия в световен мащаб от промяна в електромагнитното поле на Земята.

Фробишър кимва.

— Всички се уплашиха от възможността да се стигне до изместване на земните полюси.

— Това възможно ли е? – изненада се Гамей.

— О, да! Нека ви обясня. Земното електромагнитно поле се образува от земната кора при въртенето й около ядрото. Учени в университета в Лайпциг разработиха модел на Земята като огромно динамо. Тежките метали и магмата в ядрото са зъбецът. По-леките метали в кората са намотката. Полюсите се определят от електромагнитния заряд. Магнитните полюси са резултат от завихряния дълбоко в разтопеното ядро. Те са подвижни. Навигаторите взимат това предвид винаги. Ако зарядът на единия от полюсите отслабне, може дори да се разменят.

— И какво ще стане тогава? – попита Гамей.

— Разрушения, но не катастрофални. Електрическите мрежи ще угаснат. Сателитите ще са безполезни. Компасите също. Може да се оформят дупки в озона, а оттам и дълготрайни здравословни кризи, причинени от слънчевата радиация. Северното сияние ще се измести на юг. Мигриращи животни и птици ще се объркват.

— Определено си прав за разрушителните последствия – рече Гамей.

— Да, но те няма да са нищо, в сравнение с геоложкото изместване на полюсите.

Като дълбоководен геолог, Пол знаеше много добре за какво говори Фробишър.

— Това е реално изместване на земната кора над ядрото, вместо изместване само на магнитното поле.

— Точно така. Твърдата част се измества върху течната. Има доказателства, че се е случвало и преди, преминаване на комета.

— Аз съм геолог – рече Пол. – Трудно ми е да си представя, че нещо, сътворено от човека, може да причини толкова големи изменения.

— Затова трудът на Ковач бе толкова важен.

— Важен с какво?

Фробишър стана и кръстоса няколко пъти стаята, за да събере мислите си. После спря и заговори.

— Това е различно. Електромагнетизмът движи цялата Вселена. Земята е заредена като титаничен електромагнит. Промени в полето могат да предизвикат промени в полюсите, както споменахме. Но има и друг ефект, който изследва Ковач. Всичко около нас е постоянен баланс между материя и енергия.

Пол кимна.

— Да разбирам ли, че ти твърдиш, че смяната в електромагнитното поле може да промени разпределението на материята по земната повърхност.

— Това обяснява и океанските явления – добави Гамей.

Фробишър щракна с пръсти и се ухили победоносно.

— И двамата печелите по пура за награда. Ако имах.

— А какво би се случило след изместването на земите полюси? – продължи с въпросите Гамей.

Усмивката на Фробишър изчезна.

— Силите на инерция ще реагират на разместването в баланса на материята. Водите в световния океан, в реките и езерата, ще поемат в друга посока, ще заприиждат през бреговете и ще настъпят масивни наводнели. Всички електронни прибори ще откажат. Урагани и торнадо ще се развилнеят с нечувана сила. Земната кора ще се напука и това ще доведе до силни земетресения, изригвания на вулкани и изливи от лава. Радиационна болест в резултат на слънчевите лъчи, проникващи през електромагнитната обвивка, ще покоси милиони.

— Говориш за глобална катастрофа – промълви тихо Гамей.

— Не – отвърна Фробишър, още по-тихо. – Говорим за края на живота. За края на света.

Пътуваха обратно към АлбъКърти, откъдето щяха да летят към дома. Сега бе ред на Пол да мълчи.

— Грош за мислите ти? – обади се по едно време Гамей. – Съобразен с инфлацията, разбира се.

– Просто си мислех за Розуел в Ню Мексико, където ужким се разбило НЛО – наруши мълчанието си Пол.

— Ще отидем друг път. Мисля, че и без друго съм достатъчно замаяна от конспиративни теории, след всичко, което приятелят ни Фроби сподели.

— Как ти се стори той?

— Или е забавен ексцентрик, или е ужасяващо с всичкия си.

— И аз така реших, затова се замислих за Розуел. Според някои НЛО-маниаци президентът назначил комитет от високопоставени учени и официални лица, за да потулят всичко. Наричали се МЛ2.

— Звучи познато. Какво мислиш? Че паралелите са твърде много?

— Може би, но има само един начин да потвърдим думите му, или да ги оборим.

— Какъв?

Между двете предни седалки седеше една невзрачно подвързана книжка. Фробишър им я даде и обясни, че това е единственото копие, което Ковач отпечатал и в което били описани математическите принципи в основата на спорните му теореми. Пожълтелите страници бяха пълни с уравнения.

Пол взе книжката и рече:

— Ласло Ковач не е можел да изпробва теоремите си, но ние можем.