Смяна на полюсите

2

СИАТЪЛ, ВАШИНГТОН

Каякът летеше по сапфирените води на пролива Пюджит като пусната от лък стрела. Широкоплещестият мъж, който го управляваше, сякаш се бе слял с него и движеше веслото с удивителна лекота и плавност. От­мерените движения на мускулестите му ръце съвърше­но контролираха скоростта на лодката.

По обветреното и загоряло от слънцето лице на мъжа блещукаха капчици пот. Пронизващите му светлосини очи с цвят на спокойно тропическо море се плъзнаха по широкия пролив, по скритите от мъгла острови Сан Хуан и по заснежените върхове на Олимпийските пла­нини в далечината. Кърт Остин вдиша дълбоко соления въздух и се усмихна широко. Хубаво беше у дома!

Работата на Остин като ръководител на екипа за спе­циални операции към Националната агенция за морско и подводно дело непрестанно го водеше из най-отдалечените кътчета на света. Ала с каквито и красоти да се срещаше, най му допадаха морето и сладководните води край Сиатъл, където бе роден. Проливът Пюджит му бе познат и привичен като дългогодишно гадже. Бе започнал да плава по него кажи-речи откакто проходи, а от десетгодишен участваше в състезания. Голямата му любов бяха състезателните лодки. Притежаваше четири подобни красавици – осемтонен катамаран, способен да развие над сто километра в час, малък хидроплан, седем метрова яхта и скул, с който обичаше да гребе рано сутрин по река Потомак.

А правеният по поръчка каяк „Гилмо“ бе последната добавка към малката му флотилия. Купи го от Сиатъл при едно от посещенията си там. Харесваше конструк­цията му от естествено дърво и елегантната линия, за­имствана от лодките на алеутите*.

[* Местното население на Алеутските острови край Аляска и Камчатка. Б.авт.]

Остин така бе завладян от любимите гледки и аро­мати, че почти забрави, че не е сам. Хвърли бърз пог­лед през рамо. Флотилия от петдесет каяка го следва­ше зад опънатата дантела на дирята му. В тежките дву­местни каяци от стъклопласт имаше по един родител и едно дете. Каяците бяха безопасни и стабилни, но не можеха да се сравняват с този на Остин по бързина и маневреност. Той свали бейзболната шапка с надпис „НАМПД“ и я размаха, за да насърчи останалите. Ле­кият бриз разроши преждевременно посивяващият му платиненорус перчем.

Остин с радост прие предложението на баща си, заможен собственик на международна компания за издирване и изваждане на потънали съдове, да поведе ежегодното благотворително състезание с каяци. Шест години Остин бе работил в компанията на си. После го привлякоха в един почти неизвестен проект на ЦРУ, специализиращ в подводно наблюдение. След края на Студената война ЦРУ закри отдела. Тогава адмирал Джеймс Сандекър, който все още не беше станал вицепрезидент на САЩ, а ръководеше НАМПД радост взе Остин в агенцията.

Кърт загреба към две лодки на около половин километър напред, закотвени на трийсетина метра една от друга. Там се намираха официалните лица и журналис­тите. Между лодките бе опънат огромен червено-бял транспарант, на който пишеше „ФИНАЛ“. Зад финалната лента ги чакаха шлеп и ферибот. На шлепа щяха да натоварят каяците, а участниците щяха да обядват на ферибота. Бащата на Остин наблюдаваше надпреварата от петнайсетметровата си ослепително бяла моторница „Бяла светкавица“.

Остин вече беше готов за спринт на финалните мет­ри, когато с крайчеца на окото си регистрира някакво проблясване. Обърна се надясно и видя дълга, закри­вена перка, устремена към него. След нея се подадоха поне още двайсет.

Люджит бе дом на няколко стада косатки, които се хранеха със сьомгата в пролива. Косатките бяха нещо като местни талисмани и определено бяха дали сери­озен тласък на туризма в района. Благодарение на тях тук идваха хора от цял свят, за да ги наблюдават и да карат каяците си. Косатките често приближаваха до хората и се забавляваха, като изскачаха наполовина, а понякога и изцяло, от водата. Обикновено плуваха спокойно край каяците, като се доближаваха понякога само на метър-два, но без да пречат.

Когато първата перка дойде на около двайсетина метра от каяка на Остин, косатката се изправи на опашката си. Почти половината от седемметровото й туловище се подаде навън. Той отпусна веслото, за да погледа. И преди бе виждал това, но всеки път се възхищаваше от гледката. Косатката всъщност беше голям мъжкар, на­вярно водач на стадото, и тежеше поне седем тона. По гладкия му черно-бял гръб лъщеше стичащата се вода.

Китът се върна във водата с плясък, а перката от­ново се устреми към каяка на Остин. Кърт очакваше в последния момент косатката да се гмурне под каяка, ала само на метър от него китът отново се надигна и отвори паст. Редиците остри като игли зъби бяха тол­кова близо, че Остин можеше да ги докосне, ако иска. Кърт се вцепени. Сякаш внезапно забавен клоун се бе превърнал в чудовище. Остин бързо се окопити и вка­ра в устата на звяра дървеното весло. Китът щракна челюсти и го прекърши.

Масивното туловище на косатката се стовари вър­ху носа на петнайсеткилограмовия каяк и го строши, а Остин се озова в студената вода. За миг се оказа под вълните, но бързо изплува на повърхността. Изплю вода и се огледа. За негово облекчение перката се от­далечаваше.

Стадото беше между Остин и един от близките острови. Ето защо Кърт нямаше друг избор, освен да се отправи в обратната посока, навътре към залива. След няколко секунди той спря и се обърна по гръб. Тръпката по гърба му не беше предизвикана само от студената вода.

Преследваше го цяла флотилия от перки. Остин бързо изу обувките си и махна неудобната грейка, ма­кар да знаеше, че това няма да му помогне. Дори без грейката щеше да му трябва мотор, вързан за гърба, за да избяга от косатка, която можеше да развие скорост до петдесет километра в час.

Остин бе премервал сили с немалко злодеи, ала сега бе различно. Усети как го обзема първичният страх на предните му от каменната ера – страхът, че ще бъде изяден. Животните бързо скъсяваха разстоянието помежду им и той вече чуваше дори тихото пърпорене на въздуха през дихателните им отвори.

Остин вече усещаше как острите зъби се впиват в плътта му, но в този момент пърпорещото многогласие бе удавено от шума на мощни двигатели. През замъглените от водата очи Кърт видя отблясъци от слънчеви лъчи по корпуса на лодка. Някой го сграбчи и го метна на палубата като извадена от водата риба.

Над него се бе надвесил непознат мъж.

— Добре ли си?

Остин си пое дъх и благодари на внезапно появилия се самарянин.

— Какво стана? – попита мъжът.

— Нападна ме косатка.

— Невъзможно! Та те са като големи питомни кучета.

— Да, кажи им го на тях.

Остин се изправи на крака и се огледа. Намираше се на спретната десетметрова моторница. Спасителят му бе плешив мъж, с татуировка на паяк на главата. Очите му бяха скрити зад слънчеви очила със сини огледални стъкла, които чудесно се връзваха с черните му дънки и черното кожено яке.

На около два метра зад мъжа се извисяваше странна конусовидна метална рамка. От нея стърчаха като лиани дебели електрически кабели. Остин позагледа причудливото съоръжение, но повече го вълнуваше случващото се във водата.

Стадото, което го бе преследвало като гладни морски вълци, сега се насочваше към другите каяци. Неколцина бяха видели как Остин пада във водата, но не бяха достатъчно близо, за да разберат, че е било нападение. Без Остин състезателите се объркаха. Някои продължаваха да гребат бавно. Повечето просто бяха спрели и се поклащаха като гумени патета във вана.

Китовете приближаваха обърканите хора. И още по-страшно към флотилията от каяци се приближаваха още стада китове. Хората дори не подозираха за смъртната опасност, в която се намираха. Мнозина бяха минавали по маршрута и знаеха, че косатките са безобидни.

Остин сграбчи руля на моторницата.

— Дано нямаш нищо против – рече той и даде газ.

Отговорът на мъже бе удавен в рева на двата външни двигателя. Моторницата навири нос и Остин я насочи към стесняващата се ивица вода между каяците и перките. Надяваше се шумът от машината да стресне косатките – ала сърцето му се сви, когато животните се разделиха на две и го заобиколиха, без да спират движението към целите си. Знаеше, че косатките могат да общуват помежду си, за да координират нападенията си. Секунди по-късно стадото се вряза като торпеда сред каяците и заблъскаха с туловищата си леките лодки. Няколко от тях се преобърнаха, а хората се озоваха в студената вода.

Остин намали скоростта на лодката и се насочи към подаващите се над повърхността глави на деца и възрастни, пръснати между сърповидните перки на косатките. „Бялата светкавица“ също бе стигнала до няколко от преобърнатите каяци. Хаосът бе станал толкова неуправляем, че Остин Старши не можеше да помогне с нищо. Една от най-големите перки се носеше към мъж, стиснал в прегръдките дъщеря си. Остин нямаше как да стигне до тях навреме, защото трябваше да мине през останалите каякисти.

— Имате ли харпун на борда? – обърна се той към собственика на яхтата.

Плешивият мъж, който се суетеше нервно пред един пулт, свързан към рамката, поклати отрицателно глава.

— Но няма проблем! Виж! – посочи той купчината преобърнати каяци.

Голямата перка бе спряла и се заклатушка на място само на метър-два от мъжа и момичето. След малко се обърна и се отдалечи от потрошените каяци и злополучните им собственици.

Останалите перки сториха същото. Мъжкарят, който разби каяка на Остин, подскочи игриво. След броени минути китовете се скриха от погледа им.

Едно момченце се бе отдалечило от баща си и главата му ту потъваше, ту се показваше над водата. Спасителната му жилетка явно не бе сложена както трябва. Остин стъпи на планшира и се изстреля във водата. Стигна до момчето, точно преди то да се скрие изцяло под водата,

Остин заплава на място, като придържаше главата на малчугана над повърхността. Само след няколко секунди „Бялата светкавица“ спусна надуваемите си спасителни салове във водата и започна да събира попадналите във водата хора. Остин подаде момчето на спасителите и се огледа. Плешивият и лодката му бяха изчезнали.

Кърт Остин Старши бе огледален образ на сина си. Вярно е, че широките му плещи се бяха поизгърбили, но той със сигурност все още беше способен да мине през стена. Гъстата му платинено-сребриста коса бе по-къса от тази на сина му. Макар и прехвърлил се­демдесетте, Остин Старши поддържаше отлична фор­ма с упражнения и правилно хранене. За един ден той спокойно можеше да свърши толкова работа, колкото мъже, наполовина на възрастта му, биха свършили за два. Лицето му бе потъмняло от морския бриз и слън­цето, а под бронзовия му загар личаха фини като пая­жина бръчки. Синьо-зелените му очи можеха да горят с лъвска свирепост, но подобно на сина си, той гледаше на света най-често мило и с лека усмивка.

Баща и син Остин седяха на плюшените столове в пищната каюткомпания на „Бялата светкавица“ и дър­жаха възголеми чаши с „Джак Даниелс“. Кърт бе об­лякъл един от костюмите на баща си. Водите на Пюджит приличаха на вана, пълна с лед, и сега алкохолът изпълваше с приятна топлина премръзналите му край­ниците.

Мебелите в каюткомпанията бяха тапицирани с кожа и обковани с месинг, а по стените на помещение­то имаше снимки от мачове по поло и конни надбягва­ния. Кърт се чувстваше като в един от онези нафукани клубове в Англия, където някой член можеше да умре в натруфения си стол и никой да не забележи с дни. Твърдият нрав на баща му бе доста далеч на английско­то джентълменство и Кърт предполагаше, че тази ат­мосфера е предназначена да оглажда острите ръбове, с които бе известен баща му, резултат от упоритата бор­ба, издигнала го до върха в безмилостния му бизнес.

Възрастният мъж напълни отново чашите и пред­ложи на Кърт кубинска пура „Кохиба лансерос“. Кърт отклони предложението с вежлив жест. Остин Старши запали и издиша лилавеникав дим, който образува об­лаче край главата му.

— Какво, по дяволите, стана днес?

В главата на Кърт все още цареше хаос. Той посегна към кутията с пури и докато изпълняваше мъжкия ритуал по запалването, подреди мислите си. Отпи от чашата и описа на баща си случилото се.

— Ненормална работа! – възкликна накрая Кърт Старши. – По дяволите! Тези китове никога никого не са наранявали. Знаеш това. Още като малък си плавал из пролива. Някога да си чувал за подобно нещо?

— Не – отвърна Кърт. – Косатките обичат човешка компания. И това винаги ме е озадачавало.

Баща му се разсмя гръмогласно.

— Няма нищо загадъчно. Умни са и знаят, че сме корави хищници като тях.

— Само че за разлика от нас, те убиват най-вече, за да се хранят.

— Добре казано – Остин Старши стана, за да налее по още едно питие, но Кърт махна с ръка. Знаеше, че няма смисъл да се надпива с баща си.

— Познаваш всички в Сиатъл – продължи Кърт. – Някога да си попадал на един плешив тип, с татуировка на паяк на главата? На трийсет и няколко, облича се като член на мотоциклетен клуб.

— Само един е човекът-паяк Барет.

— Не знаех, че си падаш по комикси, тате.

Лицето на баща му се набразди от весели бръчици.

— Той е някакъв компютърджия-вълшебник, който добре се уреди тук. Нещо като Бил Гейтс, но на дребно. Има само около три милиарда и голяма къща над пролива.

— Съчувствам му. Познаваш ли го лично?

— Не, мяркал съм го само. По едно време редовно се подвизаваше из местните нощни клубове, но после спря.

Ами татуировката?

— Чух, че като малък бил голям фен на Спайдърмен. Подстригал се, изрисували го и оставил косата пак да му порасне. Започнал да оплешивява и татуировката му личала все повече, затова си обръснал главата. С толкова пари може да си нарисува цял комикс по тяло­то и никой копче няма да му каже.

— Ексцентрик или не, спаси ме да не стана обяд на косатките. Искам да му благодаря и да му се извиня, задето му иззех яхтата.

Остин тъкмо се канеше да разкаже на баща си за конструкцията, която бе видял на яхтата на човека паяк, когато вратата се отвори и надникна един член от екипажа.

— Дошъл е служител от „Рибно стопанство и опазва­не на дивата природа“ – обяви той.

Миг по-късно се показа дребничка, млада тъмноко­са жена в зелената униформа на РСОДП. Нямаше трий­сет, но изглеждаше по-възрастна с очилата си с черни рамки и сериозното си изражение. Представи се като Шийла Роулънд и се интересуваше от подробности за срещата на Кърт с косатките.

— Съжалявам, че ви се натрапвам – извини се тя.

— Прекратихме предвидените експедиции с каяци в Пюджит, докато не разберем какво се е случило. Наб­людаването на китовете е основна туристическа атрак­ция, формира голям дял от местната икономика и зато­ва правим всичко възможно да ускорим разследването. Местните търговци не са особено доволни от забрана­та, но не можем да рискуваме някой да пострада.

Остин Старши я покани да седне, а Кърт за втори път разказа случилото се.

— Странно… – рече тя и поклати глава. – Не бях чу­вала досега косатки да нараняват, когото и да било.

— А нападенията в морските паркове? – попита Кърт.

— Онези китове са затворени, под постоянно напрежение, налага им се непрестанно да забавляват посетителите. Ядосват се от пленничеството, изтощават се, понякога си изкарват гнева на треньорите си. На няколко пъти свободни косатки са захапвали сърфове, взимайки ги за тюлени. Но когато осъзнаят грешката си, изплюват дъската.

— Явно на моя кит не му се е понравила физиономията ми – отбеляза сухо Остин.

Роулънд се усмихна. Той бе един от най-привлекателните мъже, които някога бе срещала. Загорялото му лице и бляскащите на него светлосини очи биха накарали всяка жена да се обърне.

— Не мисля, че е това. Ако на някоя косатка не й се понрави лицето ви, повярвайте ми, вече нямаше да имате лице. Виждала съм ги как подмятат като парцалени кукли двестакилограмови морски лъвове. Ще потърся видеозаписи на инцидента.

— Няма да имате проблем да намерите. Имаше доста камери, които следяха състезанието – рече Кърт. – Сещате ли се какво би могло да разгневи така китовете?

Жената поклати глава.

— Косатките имат много остри сетива. Ако нещо ги разстрои, може да си го изкарат на най-близкия предмет.

— Като преуморените китове в морските паркове?

— Да, нещо такова… Ще говоря с няколко специалисти по китовете и ще видя какво ще кажат и те.

Жената се изправи, благодари за отделеното време и си тръгна.

След като тя излезе, Остин Старши се надигна, за да налее поредното питие, но Кърт сложи ръка върху чашата си.

— Знам какво правиш, стара лисицо! Опитваш се да ме напиеш и да ме натикаш в един от спасителните си кораби.

Кърт Старши не криеше желанието си да върне сина си в семейния бизнес. Решението на Кърт да остане в НАМПД, вместо да поеме юздите на семейната фирма, от години предизвикваше разпри помежду им, макар напоследък да бе по-скоро обект на шеги, отколкото на горчиви препирни.

— Превръщаш се в глезльо рече Остин Старши с престорена строгост. Трябва да признаеш, че НАМПД не е най-вълнуващото място на света.

— И преди съм ти казвал, тате. Не си падам твърде много по вълненията.

— Да, да, знам… Дълг към страната и други такива. Чувал съм вече. Най-лошото е, че не мога вече да трия сол на главата на Сандекър, задето те отмъкна, защото взе, че стана вицепрезидент. Какви са ти плановете?

— Ще поостана няколко дни. Трябва да си поръчам нов каяк. Ами ти?

— Получих голяма поръчка, ще вадим потънал ри­барски кораб край Ханес, Аляска. Искаш ли да дой­деш? Ще си ми полезен.

— Благодаря, но съм сигурен, че ще се справиш и сам.

— Не ме вини, задето те навивам да се върнеш. Щом не искаш, няма да настоявам, но нека поне те черпя една вечеря.

Кърт режеше парче говеждо с размерите на капак на шахта в любимия барбекю-ресторант на баща си, кога­то телефонът му завибрира. Извини се и излезе във фо­айето, за да говори на спокойствие. От дисплея на видеофона го гледаше мъж с тъмен тен на лицето и гъста черна коса, зализана с гел назад. Джо Дзавала беше член на екипа, ръководен от Остин, и негов най-добър приятел. Сандекър го бе наел направо от Нюйоркския морски колеж. Джо бе извънредно талантлив инженер, чийто майсторлък в конструирането на подводни апарати бе намерил точното си място в НАМПД.

— Радвам се, че си цял – ухили му се Дзавала. – Нападението на косатките подпали новините. Добре ли си?

— Добре съм. Това си беше огромно забавление… с размерите на кит.

Дзавала се ухили отново.

— А моят живот е толкова отегчителен… Кой, ако не Кърт Остин, ще превърне благотворителна надпревара с каяци в битка на живот и смърт с куп откачени косатки?

— Последния път, когато проверих как си, беше зает да сваляш всяка свободна жена във Вашингтон и не ми се стори никак отегчен.

Общителният Дзавала бе търсена стока из Вашингтон. Жените припадаха по чаровните му обноски, големите му тъмнокафяви очи и латиноамериканското му излъчване.

— Признавам, че става доста интересно, когато с най-новата се натреса на някоя от бившите, но не е нищо в сравнение с битката ти с китовете. Какво се случи?

— Вечерям с баща си в момента, тъй че ще ти разкажа подробно, когато се прибера след няколко дни.

— Всъщност ще е по-скоро, отколкото мислиш. Наредиха ни да отплаваме за Норфък утре вечер. Познаваш ли Джо Адлър?

— Името ми звучи познато. Не беше ли някакъв океанолог в института „Скрипс“?

— Един от най-големите експерти по вълните в света.

Трябва да му помогнем да открие „Южна красавица“.

— Четох за това – голям товарен кораб, потънал ми­налия март.

— Точно така. Руди ми се обади, че Адлър те иска в проекта. Явно дърпа доста конци, защото Руди се съг­ласи без никакво опъване.

Руди Гън се грижеше за ежедневните дела на НАМПД.

— Хм, странно… Никога не съм срещал Адлър. Дали не е сгрешил? В НАМПД има поне десетима, които вършат същото като мен. Защо точно аз?

— Руди каза, че няма представа защо точно ти, но Адлър е световноизвестен учен, тъй че изпълняваме искането му.

— Интересно… „Красавицата“ е потънала край средноатлантическия американски бряг. Близо ли е до мяс­тото, където работят Траут в момента?

Пол и Гамей Траут, другите двама членове на екипа за специални операции, имаха отделна задача, която изпълняваха в момента.

— Достатъчно близо, за да идем при тях и да купонясваме – отвърна Дзавала. – Вече сложих текилата в багажа.

— Докато договаряш и кетъринг към текилата, ще променя билета за полета си и ще ти кажа кога прис­тигам.

— Ще се видим на летището. Ще ни чака самолет за Норфък.

Кърт затвори и се замисли защо Адлър е поискал точно него. После тръсна глава и се върна на масата, за да каже на баща си, че заминава утре сутринта. Дори Старши да се бе подразнил от новината, с нищо не го показа. Напротив. Благодари на Кърт, че е дошъл за състезанието и се разбраха да се видят отново, когато имат повече време.

Рано на следващата сутрин самолетът се отлепи от пистата на летището в Сиатъл. И докато машината набираше височина и възвиваше на изток, Остин се замисли за сдържаната реакция на баща си. Запита се дали всъщност баща му наистина иска той да се върне в семейния бизнес. Това означаваше старецът да си признае, че мисли да се пенсионира. Нямаше как и двамата да са там. На всички беше известно, че баща и син са доста вироглави и семейната фирма щеше да се окаже кораб с двама капитани.

Но каквото и да е, в едно баща му напълно греше­ше. Не вълнението държеше Кърт в НАМПД. Зад вся­ко адреналиново преживяване се криеха дълги часове писане на доклади и срещи, които той се опитваше да избягва, като стои на терен колкото се може по-дъл­го. Онова, което го държеше в агенцията, бе бездънната тайнственост на океана и загадките, с които се сблъскваше постоянно. Като тази странна история с косатките, например. Кърт се замисли отново за слу­чилото се, за мъжа със странната татуировка и за цел­та на електрическото оборудване на лодката му. След няколко минути обаче заряза хаотичните си размисли, взе химикал и лист и се зае да пише характеристики за новия каяк.