Смяна на полюсите

13

С водоизместимост от двайсет и три хиляди тона и двигатели, побрали седемдесет и пет хиляди кон­ски сили, руският ледоразбивач „Котелни“ можеше да преодолява лед, дебел над два метра. Острият му нос минаваше през разкашкания пролетен слой като наго­рещен нож през масло. Карла Януш стоеше на носа и оглеждаше забуления в мъгли остров – нейната цел. Внезапно я побиха тръпки. Нямаше причина за това, не й беше студено или пък нещо друго.

Тръпките, преминали през стройното й тяло, ня­маха нищо общо с времето в Източносибирско море. Карла бе облечена с дебел анорак, а и бе прекарала две зими в университета на Аляска във Феърбанкс, къде­то температурите редовно падаха до 40 градуса под нулата. Достатъчно добре познаваше територията край Арктическия кръг и знаеше, че остров Айвъри* няма да оправдае нежната белота на името си, но бе напъл­но неподготвена за жестоката неприветливост на това уединено кътче.

[* От английски „слонова кост“. Островът реално не съществува, а е събирателен образ на различни острови в Новосибирския архипелаг. – Б.авт.]

Като учен Карла знаеше, че реагира емоционално, а не обективно, но видът на острова трудно можеше да се пренебрегне. Най-голямата му забележителност бе един мъртъв вулкан, край чийто отсечен връх се виж­даше сняг. През заоблачения небесен свод едва-едва се процеждаха слънчеви лъчи – и земята, и морето ся­каш се къпеха в потискащо сиво. Корабът наближава­ше острова. Ниските хълмове и тундрата край вулкана бяха прорязани от урви, чиито разкривените скални отвеси в комбинация с трепкащата светлина от косо падащите слънчеви лъчи, създаваха илюзията, че по­върхността на острова сякаш се гърчи от болка.

— Извинете ме, госпожице Януш. Пускаме котва след петнайсет минути.

Командирът на кораба, капитан Иванов, бе набит мъж, прехвърлил шейсетте. По широкото му лице се виждаха белези от арктическите стихии, а старателно поддържана къса брада обрамчваше скулите му.

Капитанът бе приятен мъж, прекарал по-голямата част от живота си в ледените води край архипелага. Двамата с Карла станаха добри приятели, откакто тя се качи на ледоразбивача от базата на остров Врангел. Допадаха й вечерните им разговори на какви ли не теми – капитанът я бе впечатлил с обширните си познания по история, биология и метеорология, много над необходимите, за да управлява голям кораб през негостоприемно море. Една вечер тя дори го нарече ренесансов мъж, което го накара да се изчерви.

Карла пък напомняше на капитана за собствената му дъщеря, балерина в „Болшой театър“. Гостенката му бе висока, слаба и дългокрака и се движеше леко и грациозно, като човек, който се чувства добре в тялото си. Дори косата си бе привързала на дълга опашка, като танцьорка. Бе наследила най-доброто от маджарското и славянското си потекло – високо чело и скули, плътни устни, светла, безупречна кожа и опушено-сиви бадемови очи, които загатваха за азиатски предци. Макар едно време Карла да бе опитала с танци, атле­тиката я влечеше повече. Бе звезда на пистата в Мичиганския университет, където завърши палеонтология с втора специалност биология.

— Благодаря ви, капитан Иванов – рече тя. – Багажът ми е готов. Ще си взема чантите от каютата още сега.

— Не бързай! – Той я погледна благо. – Изглеждаш разсеяна. Добре ли си?

— Да, добре съм, благодаря. Наблюдавам острова и… ами, изглежда ми зловещ. Сигурно си въобразявам.

Капитанът проследи погледа й.

— Не съвсем. От години плавам по тези места. Остров Айвъри винаги ми се е струвал различен. Знаеш ли ис­торията му?

— Само, че бил открит от търговец на кожи.

— Точно така. Установил едно поселище край реката. Но в спречкване заради стока убил неколцина свои колеги, тъй че не могли да нарекат острова на името на убиец

— Да, и това съм чувала. Но дори и да бях убиец, нямаше да ми се нрави да свързват името ми с толкова самотно и отблъскващо място. Да не говорим, че името Айвъри звучи доста по-поетично, отколкото изглежда островът.

Макар, че името е подходящо от гледна точка на това, че е източник на слонова кост – тя замълча за миг. – Спомена, че островът е различен. Какво имаше предвид?

Капитанът сви рамене.

— Понякога, като сме минавали покрай острова по тъмно съм виждал трепкащи светлини край старото траперско поселище на реката. Наричат го град Слонова кост.

— Това е щабът на експедицията, където ще отседна.

— Вероятно са били луминесцентни газове.

— Газове ли? Каза, че светлините са се движили.

— Хм, забелязваш детайлите – рече капитанът. – Прощавай. Не искам да те плаша.

— Напротив, само подхранваш любопитството ми. Карла толкова приличаше на дъщеря му. Умна, сво­енравна и смела.

— Във всеки случай, ще се върнем след две седмици, за да те приберем. Успех с проучванията.

— Благодаря! Имам добро предчувствие, че ще наме­ря нещо, което да подкрепи теорията ми за изчезването на вълнистите мамути.

Капитанът се усмихна криво.

— Ако колегите ти на острова успеят, може да гледа­ме мамути в московската зоологическа градина.

Карла въздъхна дълбоко.

— Може би няма да стане по време на нашия живот. Дори експедицията да открие ДНК от древен екзем­пляр и да успее да осемени индийски слон, ще минат повече от петдесет години, докато се роди създание. Което да е повече мамут, отколкото слон.

— Дано никога не се случи. Не мисля, че е разумно да си играем с природата. Има една моряшка приказка: „Не подсвирквай на борда, за да не извикаш вятъра.“

— Съгласна съм, затова се радвам, че ще правя само проучвания.

— Успех! Извини ме, но имам работа.

Двамата си стиснаха ръцете и Карла му благодари за гостоприемството. Докато капитанът се отдалечаваше, Карла усети как коремът й се свива от странно чувство за самота, но тя бързо го прогони. Хвърли един предизвикателен поглед към острова и се отправи към каютата си, за да си вземе багажа. Трябваше да се върне отново на палубата, за да изчака да я откарат на сушата.

Корабът мина покрай един естествен пристан, за да оформи канал през леда. В това време Карла сложи ба­гажа си в корабния катер, а после и самата тя се качи. Спуснаха ги на вода. Двамата моряци от екипажа, кои­то я придружаваха, насочиха лодката към острова на зигзаг покрай парчета лед с размерите на автомобили. Карла зърна на брега някакъв човек, който им махаше.

След няколко минути лодката спря на чакълестия плаж, на стотина метра от устието на река, която се вливаше във водите на морето. Оказа се, че посрещачът им е жена на средна възраст, която прегърна Карла неочаквано топло.

— Аз съм Мария Арбатова – каза тя с руски акцент. – Толкова се радвам да се запознаем, Карла! Чувала съм чудесни неща за работата ти. Не мога да повярвам, че млад човек като теб е постигнал толкова много.

Мария бе прибрала сребристата си коса в кок, има­ше високи скули и румени бузи, както и широка усмив­ка, която сякаш стопляше арктическия въздух.

— Радвам се да се запознаем, Мария. Благодаря за топлото посрещане.

Мария се извини за миг, за да нагледа разтоварва­нето на провизиите от лодката. Накрая кашоните бяха спретнато подредени и готови някой да ги пренесе по-късно в базата. Мария увери Карла, че наоколо няма никого, който да ги обезпокои. Карла благодари на моряците, а после двете с Мария изкачиха един плавен наклон и продължиха покрай реката. Пътеката им бе отъпкана от многобройни стъпки – явно отдавна вър­вяха по нея от и към плажа.

— Как пътува? – попита Мария, докато вечният лед хрупаше под подметките им.

— Отлично! Капитан Иванов е много мил. „Котелни“ редовно развежда туристи из островите, тъй че и каю­тата ми беше удобна.

— Капитан Иванов бе много добър и с нас, когато ни доведе. Но дано не си свикнала твърде много с комфор­та. Стараем се, но условията ни са много по-спартански от тези на кораба.

— Ще оцелея. Как върви проектът?

— Както казвате вие, американците, първо добрата или първо лошата новина?

Карла й хвърли кос поглед.

— Оставям на теб да избереш.

— Тогава добрата. Направихме няколко обхода и съб­рахме много интересни проби.

— А лошата?

— Пристигаш насред нова руско-японска война.

— Не знаех, че навлизам във военна зона. Какво имаш предвид?

— Нали знаеш, че експедицията е съвместна?

— Да. Руско-японска. Идеята е да работите заедно и да споделяте откритията си.

— Като учен, знаеш, че не е толкова важно какво ще откриеш, а какво признание ще получиш за него.

— Да. Признанието означава статут, кариера и пари…

— Точно така. А в този случай на карта са заложе­ни много пари, тъй че е още по-важно кой ще получи признанието.

Бяха на малко по-малко от километър от плажа тъкмо преваляха поредния нисък хълм, когато Мария заяви:

— Почти стигнахме. Добре дошла в град Слонова кост!

Стигнаха до няколко сгради, скупчени край реката. Най-голямата, с размерите на едноместен гараж, бе обградена от няколко пристройки без прозорци, всички три пъти по-малки от нея. Покривите бяха от ръждива гофрирана ламарина, а по-встрани се виждаха две големи шатри. Карла приближи най-близката постройка и прокара длан по грубата сивкава стена.

— Почти изцяло е от кости и бивни – рече тя удивена.

— Хората, живели тук, са използвали най-евтиния материал на острова – отвърна Мария. – Използвали са вкаменелости, за да направят нещо като бетон. Здрав е и върши най-важната си работа, да изолира студа.

Очуканата дървена врата от едната страна на пос­тройката се отвори и се показа плещест мъж с изпъкна­ло чело. Той избута Мария, прегърна Карла като отдав­на изгубена племенница и я млясна по бузите.

— Аз съм Сергей Арбатов – рече той. Ухили се ши­роко на Карла, а в устата му проблесна златен зъб. – Ръководител съм на проекта. Тъй се радвам, че такова прелестно създание ще работи с нас.

Карла не пропусна свъсените за миг вежди на Ма­рия. Беше разучила членовете на експедицията и зна­еше, че Сергей се води ръководител, но съпругата му Мария има повече научни звания от него. Карла неп­рестанно трябваше да се бори срещу сексизма в акаде­мичните среди и не й се понрави снизхождението на Сергей към нея и пренебрежението му към съпругата му. Карла пристъпи покрай Арбатов и прегърна Мария през рамото.

— А аз ще се радвам да работя с някого, постигнал толкова много в науката.

Недоволството на Мария изчезна и тя засия. На Арбатов очевидно не му се понрави пренебрежението на Карла. Не се знаеше какво би последвало, ако още двама души не бяха излезли от постройката. Без ко­лебание Карла пристъпи към тях и се поклони леко на по-възрастния мъж.

— Доктор Сато, казвам се Карла Януш. Радвам се да се запознаем – рече му тя. – Много съм слушала за Наукотехнологичния център Гифу и университета Кинки.

После се обърна към по-младия.

— А вие трябва да сте доктор Ито, ветеринарен лекар от университета в Кагошима.

Двамата разкриха зъби в широки усмивки и се пок­лониха учтиво почти едновременно.

— Дано сте пътувала добре – каза доктор Сато. – И ние се радваме, че успяхте да се присъедините към екс­педицията ни.

— Благодаря, че ми позволихте. Знам, че сте много ангажирани със собствените си проучвания.

Карла си побъбри с двамата учени за техни общи познати, а след това Мария я хвана подръка.

— Нека ти покажа къде ще живееш – и поведе Карла към една от по-малките сгради. Пристъпиха вътре, на­сред сумрак и застоял въздух. – Строили са го някои от старите търговци, а търсачите на слонова кост са разширили лагера. По-уютно е, отколкото изглежда – заобяснява Мария. – В големите шатри са кухнята и столовата ни. По-малката шатра по-настрана пък е общата ни тоалетна. Там подухва, тъй че ще се научиш да действаш бързо. Няма душ. Ще трябва да свикнеш с напоените гъби. Имаме и електрически генератор, но го използваме пестеливо, тъй като горивото ни е ограничено

— Сигурна съм, че ще се оправя – рече Карла, макар за миг да се запита дали някое от убийствата, за които бе чувала, не се бе случило тук. Разгъна един матрак й завивките си на пода.

— Не мога да не те похваля – каза Мария. – Направо завъртя японските ни приятели на пръста си, като спомена академичните им връзки.

— Лесна работа. Когато научих имената им, потър­сих информация в интернет. Разгледах снимките им и прочетох с кого са работили. Мисля обаче, че чарът ми не проработи при Сергей.

Мария се засмя.

— Съпругът ми има добро сърце, иначе щях да се отърва от него отдавна. Но понякога е истински плужек, особено като опре до жени. А егото му е като балон.

— И за вас двамата попрочетох. Той няма и полови­ната ти научни звания.

— Да, но има политически връзки. Това е важното. Ще те уважава, задето така го предизвика, но ако го ласкаеш от време на време, и него ще завъртиш на пръста си като японците. Той е много неуверен в себе си човек и затова аз го лаская почти постоянно.

— Благодаря за съвета, може и да го направя. Какъв е графикът ни?

— В момента всичко е в хаос.

— Не разбирам… – Карла зърна закачлива искрица в очите на Мария. – Премълчаваш ли нещо?

— Да! Добрата новина е, че открихме нещо прекрасно. Лошата е, че другите решават дали да споделят с теб сега, или след като те опознаят.

Любопитството на Карла се разпали, но тя рече само:

— Както решите. Имам си собствена работа.

Мария кимна и заведе Карла при останалите, пред голямата постройка.

Арбатов се обърна строго към Карла:

— Пристигаш в много неудобно или пък удобно вре­ме, от теб зависи.

— Не разбирам…

— Гласувахме. Решихме да ти доверим, каквото зна­ем. Но първо трябва да се съгласиш да не разкриваш нищо от видяното пред никого, нито сега, нито след като си тръгнеш оттук, без изричното съгласие на всички останали членове на експедицията.

— Оценявам доверието ви – каза Карла, – но все още не разбирам.

Обърна очи към Мария и я изгледа въпросително.

Арбатов посочи бараката, край чиято дебела дърве­на врата стояха двамата японци. Приличаха на статуи пред храм. След жеста на руснака, Сато отвори вратата и й махна подканящо.

Всички се усмихваха. За миг Карла се запита дали не е попаднала на опасни лунатици, полудели от уса­мотението в дълбокия Север. Въпреки това пристъпи неуверено в бараката. Въздухът бе много по-свеж, от­колкото в нейната стая, и се долавяше миризма като в обор. Източникът на миризмата се намираше на маса, осветена от силни прожектори. Карла направи още крачка напред и забеляза подробностите: чорлава червеникавокафява козина, хобот…

Създанието сякаш спеше. Карла почти очакваше да отвори очи, а хоботът да помръдне. Пред нея, сякаш живо двайсет хиляди години по-късно, лежеше най-съвършено запазеното бебе-мамут, което някога бе виждала.