Смяна на полюсите

41

Дзавала излезе от пилотската кабина на самолета и отиде в малкия пасажерски отсек, където Остин рабо­теше на лаптопа си. Джо се хилеше все едно беше чул страхотен виц.

— Пилотите са странни хора – поклати глава той – Ще са доволни, ако им кажеш накъде да летят.

— Скоро ще имам точната позиция. Засега им кажи да се насочат към центъра на Южния Атлантик.

— Е, това доста стеснява района… – подкачи го Джо.

— Ето там някъде трябва да сме – посочи Остин. – Това е диаграма на НАСА. А това петно, което се простира от Бразилия до Южна Африка, е теренът ни: Южноатлантическата аномалия – натисна един клавиш и увеличи образа, докато се показаха струпани един върху друг квадрати. Това пък са места с най-слаба магнитосфера.

— Логично място за началото на полярно изместване – кимна Дзавала.

— И да, и не. Ето къде мисля, че трябва да отидем – посочи една точка на екрана. – Тук земната кора е най-тънка и проникването на лъчението ще е най-дълбоко.

Дзавала изпухтя.

— Това са няколкостотин квадратни километра най-малко… Твърде голяма площ за покриване.

— Е, все пак е някакво начало.

Остин наостри слух. Откъм товарния отсек се чуваше жужене. След миг се показаха Карла и Барет. Златната й коса бе на фитили, а под очите й се виждаха тъмни кръгове. Барет целият беше омазан със смазка. Остин си помисли, че дори в този вид Карла може да засрами и най-разглезената моделка. Тя вдигна високо отвертката, която държеше в ръка, подобно на Статуята на свободата.

— Татадааам! Време е за фанфари и барабани. Готови сме!

— Генераторите работят потвърди Барет.

Той беше свързал последния кабел преди по-малко от час и самолетът излетя минути след това. Алън Хи­бет ги гледаше от земята с тъжна физиономия. Искаше и той да отиде с тях, но Остин му каза, че трябва и на земята да остане някой, който познава мисията добре. За всеки случай.

Жуженето се засили. Карла прие поздравленията, после се изтегна на няколко празни седалки и заспа почти мигновено. Остин взе отвертката от ръката й и я сложи на съседната седалка.

— Мерси! – каза и Барет. – А сега ме извинете и последва примера на Карла.

Остин отбеляза координатите на компютъра си, а после отиде да ги даде на пилотите. Попита за колко време ще стигнат. Отговориха му, че за около два часа. Остин се загледа през прозореца към облаците, меки като памук, които се разстилаха, докъдето погледът стигаше.

Всички пилоти бяха доброволци и бяха наясно, че са на опасна мисия. Навигаторът започна да прави лета­телния план, а Остин и Дзавала се върнаха в пасажерския отсек.

— Май ще стигнем до мястото точно когато и корабът – каза Джо.

— По-рисковано е, всъщност. Ще сме в един и същ квартал, но едва ли ще сме на една и съща улица. Като стигнем, ще трябва да започнем да ги търсим и не знам колко време ще ни отнеме това.

— Всяко забавяне може да е фатално, а ниските обла­ци хич не ни помагат.

— Така е, но спомняш ли си, че Пол и Гамей казаха, че са видели много електрически разряди в небето ми­нути преди водовъртежът да ги засмуче.

— Точно така. А Алън каза, че същите фойерверки са се появявали и при експериментите на САЩ и СССР.

— Значи можем спокойно да предположим, че ще видим същото и когато Маргрейв и Гант включат лъча. Мисля, че по-скоро трябва да наблюдаваме небето, а не морето. Облаците дори могат да ни помогнат.

— Страхотен си! Ще предупредя екипажа да гледат за фойерверки.

Остин неохотно разбуди Карла и Барет. Даде им няколко минути да се разсънят и докато самолетът се носеше към Южноатлантическата аномалия, той им съобщи за развитието на ситуацията. Решиха, когато настъпи времето, да се разделят на две – Карла от едната страна на самолета, Барет от другата. Остин щеше да снове и да действа като свръзка с Дзавала, който пък наблюдава от пилотската кабина.

Гласът на Джо се разнесе по уредбата. Самолетът щеше да прекоси границата на района, който бяха набелязали, след петнайсет минути. Остин усещаше растящото напрежение в кабината. Атмосферата се нажежи още повече, когато Дзавала обяви, че са над горещата точка. Заеха позиции край прозорците. Минаха десет минути, после двайсет. Остин крачеше из широкото помещение и се опитваше да окуражава екипа си. Трудно бе за вярване, че под дебелата облачна покривка се крие огромен океан.

Остин беше предложил самолетът да описва успоредни линии напред-назад из района на търсене. Същият шаблон тип „косачка“ би използвал и ако трябваше да открие кораб и да покрие много квадратни километри за кратко време. Приключиха в едната посока, върнаха се и започваха трета дължина, когато Остин започна да се пита дали не е сгрешил. Поглеждаше часовника си на всеки няколко секунди.

Самолетът бе готов за четвърта дължина, когато Карла се обади:

— Виждам нещо! На около три часа!

Остин и Барет се хвърлиха към нейната страна и се взряха през прозореца. Слънцето бе ниско в небето, а полегатите му лъчи хвърляха сини сенки сред облачната покривка.

Но вдясно небето пулсираше в златисто-бяло, като по време на буря. Остин грабна микрофона. Дзавала отвърна, че и те са видели сиянието.

Самолетът изви и се упъти към светлината сред бълбукащите като казан на вещица облаци.