Смяна на полюсите

34

Пол намота кордата и огледа празната кукичка.

— Днес не кълве – рече той разочарован.

Гамей свали бинокъла, с който проучваше фара на Маргрейв.

— Човек, отраснал сред рибари, би трябвало да знае, че кукичката ще ти свърши много повече работа, ако закачиш червейче на нея.

— Ако хванем риба, целият ни театър отива на кино. Нали само се преструваме, че ловим риба?

Гамей погледна часовника си, а после и червената кула, извисяваща се върху скалите на острова.

— Тук сме от два часа. Онези от острова би трябвало вече да са сигурни, че сме безобидни. С онези стойки на кърмата трябва да съм ги убедила, че сме обикновени рибари.

— Аз пък си мисля, че ги е убедил рибарският ми костюм.

Гамей изгледа миниатюрната кутия „Будвайзер“ на периферията на шапката му, а после свали поглед към безумно шарената хавайска риза на Пол, увиснала над червените му бермуди.

— Прав си, дегизировката ти е перфектна.

— Долавям непристойна нотка на сарказъм в гласа ти. Но понеже съм истински джентълмен, ще я пренебрегна – коза примирително Пол. – Време е за същинската ни работа. Да започваме представлението.

Първо действие: Пол сложи въдицата на една стойка, където имаше още няколко и демонстративно започна да се мъчи да запили мотора на лодката. Той обаче не палеше, може би защото Пол бе разкачил кабелите за запалването.

Второ действие: двамата с Гамей се изправиха на палубата и размахаха ръце – добре симулиран скандал.

Трето действие: измъкнаха отнякъде чифт весла, сложиха ги в пръстените на лодката и загребаха към острова.

Лодката не бе предназначена за гребане и се движеше бавно, но накрая стигнаха на около трийсетина метра от малък кей, където се полюшваха моторница и голяма шхуна. Кеят бе пълен с табели

И за да няма съмнение в посланието им, се появи и охранител с маскировъчна униформа и закрачи към пристана.

Хвърли фаса, който пушеше, във водата и им махна да си вървят. Когато лодката продължи да приближава, той събра шепи около устата си и се провикна:

— Частна собственост! Не може да спирате тук!

Пол се изправи на кърмата и се провикна в отговор:

— Свърши ни бензинът!

— Не можем да ви помогнем! Частна собственост! – и той посочи знаците.

— Дай да пробвам аз, господин Будвайзер – каза тихичко Гамей.

— Сигурно не харесва „Будвайзер“ – измърмори недоволно Пол и направи място на Гамей. – Моля те, не използвай номера с безпомощния съпруг. И без това развивам комплекс за малоценност.

— Добре, ще използвам „безпомощната съпруга“ – Гамей разпери ръце умолително и се провикна. – Не знаем какво да правим. Радиото не работи! – Посочи помпата на пристана и се провикна умолително: – Ще си платим за горивото.

Охранителят огледа Гамей от глава до пети, ухили се и им махна да приближат.

Загребаха непохватно към брега. Скоро различиха пистолет на единия хълбок на мъжа и радиостанция на другия.

Пол подаде една празна туба на пазача. Усмивката на мъжа беше изчезнала и той делово отиде до помпата и напълни тубата. Щом я подаде на Пол, Гамей му благодари и попита какво дължат. Мъжът се усмихна и каза:

— Нищо!

Тогава Гамей му подаде един дебел плик.

— Бихте ли занесли това на господин Маргрейв в замяна на горивото ни.

Охранителят огледа плика и каза:

— Чакайте!

Отдалечи се, така че да не го чуват, и заговори по радиостанцията. После се върна и рече:

— Елате с мен!

Поведе ги по стръмна дървена стълба към скалата с фара. Внезапно извади малко дистанционно, натисна копчето и част от стената се отвори. Показа се асансьор. Мъжът им каза да влязат и ги последва.

Асансьорът тръгна нагоре, а пазачът се втренчи в тях, без да отлепва ръка от кобура. Вратата на асансьора се отвори към кръгло помещение. Бяха във фара.

Пазачът отвори някаква врата и се озоваха на тераса на върха на скалата. Гледката към проблясващите под лъчите на слънцето води на залива Пинъбскот бе зашеметяваща. Очакваха ги три сгъваеми стола, подредени в полукръг. На единия от тях вече седеше мъж с гръб към тя и се взираше през далекоглед. Като усети, че се приближават, мъжът се обърна и се усмихна на новодошлите.

Имаше слабовато, смугло лице и странни на вид зелени очи, в които проблясваха весели пламъчета, докато наблюдаваше приближаването на Гамей и Пол. Посочи им празните столове.

— Здрасти, Гамей! Здрасти, Пол! Чаках ви.

Изненаданите им израженията го развеселиха истински.

— Не мисля, че сме се срещали – отбеляза Пол, докато сядаше.

— Не сме. Но цяла сутрин ви подслушваме и наблюдаваме. Електронните ни уши са много по-чувствителни от всякакви подслушващи устройства, които бихте могли да изберете от шпионски каталог. Чухме всяка ваша дума. Разбирам, че ми носите подарък.

Пазачът подаде на Маргрейв плика. Вътре имаше компютърен диск. Усмивката му се стопи, когато прочете: „Опасностите от разместването на полюсите.“

— А това какво е? – попита той. В гласа му вече не се долавяше фалшивата вежливост.

— Вътре е всичко, което ти би трябвало да знаеш, както и някои неща, които не знаеш – отговори Пол.

Маргрейв махна на пазача да ги остави.

— Трябва да пуснеш този диск – каза Гамей. – Вътре е обяснено всичко.

— А защо според вас ме интересува разместването на полюсите – попита Маргрейв.

— Много просто – отвърна тя с мила усмивка. – Възнамеряваш да предизвикаш размяна на магнитните полюси със свръхнискочестотни електромагнитни лъчения, като използваш резултатите от труда на Ласло Ковач.

Маргрейв подпря брадичка, обмисляйки думите на Гамей.

— Дори да можех, няма закон срещу това, доколкото знам.

— Но има доста закони срещу причиняването на ма­сова смърт и разрушения – намеси се Пол, – макар че няма защо да се боиш от съд, тъй като ще си мъртъв като всички нас.

— Спрях да играя на гатанки още като малък. Какво се опитвате да ми кажете?

— Че размяната на магнитните полюси ще причини необратими движения на земната кора с катастрофал­ни последици.

— Ако е така, какво бих спечелил аз или който и да било от подобно нещо?

— Възможно е да си луд… Или пък просто глупав. – Бледите страни на Маргрейв пламнаха.

— Много неща са ме наричали, но глупав никога!

— Знаем защо го правиш. Опитваш се да спреш икономическата глобализация, но си избрал твърде опасен път и ще е по-мъдро да спреш.

Маргрейв рязко се изправи и запокити гневно диска към морето. После махна на пазача и се обърна към Пол и Гамей:

— Ще ви придружат до лодката. Тръгнете си сега или ще потопя черупката ви и ще ви се наложи да плувате до сушата – усмихна им се – Няма да ви искам пари за горивото.

Пазачът придружи Пол и Гамей до лодката, избута ги във водата и се изправи на кея с ръка върху кобура.

От върха на скалата Маргрейв наблюдаваше отдалечаващата се лодка. После извади телефона и включи гласовото набиране:

— Гант!

Джордан Гант вдигна незабавно.

— Току-що ме посетиха някакви от НАМПД. Знаят много за проекта.

— Какво съвпадение! И мен ме навести Кърт Остин, също от НАМПД. Също много добре запознат с плановете ни.

— Казаха ми, че това, което правим, може да предизвика глобална катастрофа и унищожение на човечеството.

Гант се засмя.

— Твърде отдавна си на острова. Ако прекараш малко време в тази змийска дупка, наречена Вашингтон, ще разбереш, че истината е точно каквато искаш да бъде. Блъфират!

— Какво ще правим?

— Ускори нещата. А тях трябва да ги позабавим. Ще елиминираме Кърт Остин и ще отвлечем вниманието на другите, за да довършим проекта.

— Имаш ли новини за Карла Януш? Не ми се ще да изникне отнякъде.

- Погрижил съм се. Приятелите ми в Москва ме увериха, че ако похарча още малко пари. Януш няма да излезе жива от онзи сибирски остров.

— Вярваш ли им?

— Не вярвам на никого. Ще си получат парите, когато ми докажат, че е мъртва. Междувременно е на хиляди километри от тук и не може да се намеси.

— Как ще действаме с Остин?

— Надявах се Легиона да свърши тази работа.

— „Луцифер“? Знаеш колко са недисциплинирани.

— По-скоро ми се ще да прикрия следите си с тях, ако нещо се обърка, светът ще мисли, че са били прос­то шайка ненормални убийци, действали на своя глава

— Трябва постоянно да ги държиш под наблюдение

— Така и ще направя.

— Ще стигна с лодка до Портлапд и ще хвана хели­коптер за Бостън за пътуването до Рио.

— Добре. Ще се видим там, но първо трябва да се погрижа за някои дреболии.

Уточниха още няколко подробности и Маргрейв зат­вори телефона. Нареди нещо на пазача си и забързано влезе в къщата до фара. Оттам пак говори по телефона, а след това събра набързо в една торба малко багаж, а най-отгоре сложи лаптопа си. След няколко минути вече вървеше към кея. Мощният двигател на моторницата загряваше. Маргрейв се качи на борда с двама охраните­ли. Изтеглиха котвата и лодката полетя като изстреляна през залива Пинъбскот с високо вирнат във въздуха нос.

От едно миниатюрно островче, покрито с ели, Пол и Гамей наблюдаваха, скрити в сянката на дърветата. Моторницата на Маргрейв оставяше широка пенеста диря зад себе си.

— Май господин Маргрейв е разбързал – вметна Гамей

Пол се усмихна.

— Дано е заради това, което му казахме.

Двамата спокойно си отправиха към лодката си привързана за едно дърво, и поеха по чезнещата диря