Смяна на полюсите

9

Сферичното очертание на компютърния екран на­помняше на Остин на злокачествена клетка с мембра­на, цитоплазма и ядро.

— С какво точно си имаме работа, професоре? – обърна се той към Адлър.

Ученият се почеса по чорлавата глава.

— Е, Кърт, хвана ме неподготвен. Това расте от се­кунда на секунда и се движи в кръг с трийсет възела в час. Никога не съм виждал подобно нещо, нито по размер, нито по скорост…

— Нито пък аз – рече Остин. – Попадал съм в мощ­ни течения, от които са ми се изпотявали дланите. Но винаги са били относително малки и краткотрайни. А това е като измислено от Едгар Алън По или Жул Верн.

— Въртопите от „Спускане в Маелстрьом“ и „Двай­сет хиляди левги под водата“ са по-скоро художестве­на измислица. Едгар Алън По и Жул Верн са се вдъхно­вявали от водовъртежа Маелстрьом в протока Москенстраумен край норвежките острови Лофотен. Древног­ръцкият пътешественик Пигей го описал преди повече от две хиляди години – как водата поглъщала кораби и ги изплювала обратно. А през 16-и век шведският епископ Олаус Магнус писал, че водовъртежът е по-си­лен от Харибда в „Одисеята“ – разбивал кораби в дъно­то на океана и поглъщал стенещи китове.

— Но това са художествените измислици, а реалността?

— Далеч не е толкова ужасяваща. Норвежкият водо­въртеж е изследван и дори не се доближава до описа­ното от пътешествениците. Трите други прочути во­довъртежа – Кориврекан в Шотландия, Салтстраумен край Норвегия и Наруто край Япония са доста по-сла­би от Маелстрьом. – Адлър поклати глава. – Твърде странен е този водовъртеж в открито море.

— Защо?

— Обикновено водовъртежите се зараждат в проли­ви, където водата се движи бързо. Сливащите се тече­ния в комбинация с формата на дъното могат да създа­дат значителни завихряния по повърхността.

Изображението на екрана сочеше, че разстоянието между водовъртежа и „Бен Франклин“ намалява. Кърт попита:

— Може ли това нещо да застраши кораба?

— Не, ако се доверим на досегашните научни изслед­вания. Въртопът Старата свиня край Ню Брънсуик е с приблизителната сила на Маелстрьом, върти се с около двайсет и осем километра в час. Това е най-силният океански водовъртеж в Западното полукълбо. Вълне­нията край него биха били опасни за малки лодки, но за по-големите съдове не са проблем. – Адлър притихна, втренчен с удивление в монитора. – По дяволите!

— Какво има?

Професорът не откъсваше очи от тумора на повърхността на океана

— Отначало не бях сигурен… Но това расте твърде бързо. Докато си говорим, почти се е удвоило.

На Остин това му стигаше.

— Искам да ми направиш голяма услуга, професоре – рече той с равен и спокоен глас. – Отиди бързо до контролния център и кажи на Джо да извади безпилот­ния апарат от водата и да дойде веднага. Кажи му, че е спешно.

Адлър хвърли последен поглед към монитора и из­лезе с бърза крачка. Междувременно Остин се изкачи на мостика.

Тони Кабрал, капитанът на „Трокмортън“, бе веж­лив мъж на почти шейсет години. Дълъг нос красеше обветреното му лице, а под носа му пък стърчеше вир­нат нагоре мустак. Неизменната му крива усмивка му придаваше вид на добронамерен пират. Сега обаче из­ражението му бе извънредно сериозно, а когато видя Остин, по лицето му се изписа изненада.

— Хей, Кърт, тъкмо щях да пратя да те повикат.

— Имаме проблем – каза Остин.

— Значи знаеш за сигнала за бедствие, който получихме?

— За пръв път чувам за него. Какъв е този сигнал?

Дойде преди няколко минути от кораба на НУОАИ.

Най-лошите опасения на Остин се сбъдваха.

— Какво е състоянието им?

Кабрал се намръщи.

— По-голямата част от съобщението е неразбирае­мо. Има много бял шум на заден план. Записахме го – може би ти ще успееш да разгадаеш нещо.

Капитанът натисна едно копче на радио пулта. Мостикът се изпълни с какофония от звуци, сякаш течеше състезание по ораторско майсторство в лудница. Чува­ха се викове, в които думите се губеха – с изключение на пресипнал мъжки глас.

— Мейдей! Тук е „Бенджамин Франклин“ от ИУОАИ. Мейдей! Отзовете се!

Чуваха се откъслечни фрази, както и друг глас ня­къде зад първия:

— Още мощност! Мамка му, още мощност…

Последва късо възклицание, достатъчно, за да пре­даде целия ужас на ситуацията.

— Не! Потъваме!

Последва запис от гласа на Кабрал, който се опитва­ше да се отзове.

— Тук е „Трокмортън“ от НАМПД. Какво е състоя­нието ви? Отговорете! Какво е състоянието ви?

В този момент го заглуши глухо, бурно боботене, все едно мусон бе нахлул в пещера. След това връзката прекъсна, а възцарилата се тишина бе по-страшна от какъвто и да било шум.

Остин се опита да си представи какво се случва на мостика на „Бенджамин Франклин“. Явно цареше пъ­лен смут. Сигналът за помощ може би беше подаден от капитана, а може и той да бе онзи, който подканяше котелното да увеличи мощността.

Но онова, което порази Остин, беше неземният грохот накрая. Косата му още беше настръхнала. Кърт об­ходи с поглед мостика. От лицата на капитана и офицерите ставаше ясно, че не само той се чувства така.

— Каква е позицията на „Франклин“? – попита Остин.

Капитан Кабрал пристъпи към бляскащия в синьо радарен монитор.

— Нещо не е наред. Радарът ги улови на трийсет километра оттук. Движеха се на югозапад. После изчезнаха.

Пред погледа на Кърт радарът сканира периметъра няколко пъти – ни следа от кораба, само няколко спорадични точици, където лъчът минаваше над гребените на вълните.

— Кога можем да сме там?

— След по-малко от час. Но първо трябва да извадим безпилотния апарат.

— Джо вече го вади. Би трябвало машината да е на борда.

Кабрал нареди да потеглят незабавно с максимална скорост към последното местоположение на „Бенджамии Франклин“. „Трокмортън“ вдигна котва, а носът му тъкмо започна да пори вълните, когато Дзавала и професор Адлър се появиха на мостика.

— Професорът ми каза за водовъртежа – рече Джо. – Някаква вест от „Франклин“?

— Изпратили са сигнал за бедствие, но радиовръзката е прекъснала. Вече не ги виждаме на радара.

— Какви са тези приказки за водовъртежи, Кърт? – прекъсна ги Кабрал.

— Аз и професорът преглеждахме сателитни изображения и попаднахме на голямо смущение на повърхността на океана, близо до „Франклин“. Приличаше на водовъртеж, широк може би два-три километра.

— НУОАИ не проучваха ли океанските въртопи?

— Да, но онова не се движеше бавно. Вероятно е стотици метри дълбоко и се върти със скорост повече от трийсет възела.

— Не говориш сериозно!

— Крайно сериозно, боя се.

Остин поиска от професора да опише видяното.

Адлър разясняваше подробностите на капитана, кога­то ги прекъсна дежурният пред радара:

— Пак ги засякохме! – После добави: – Капитане, улавям съобщения от тях.

Кабрал грабна микрофона.

— Тук е капитан Кабрал от „Трокмортън“, кораб на НАМПД. Получихме сигнала ви. Какво е състоянието ви в момента?

— Тук е капитанът на „Франклин“. Вече сме добре, но почти ни погълна една огромна яма в морето. Най-безумното нещо, което съм виждал.

— Ранени?

— Охлузвания и натъртвания, но се справяме.

Остин се включи:

— Тук е Кърт Остин. На борда ви има двама мои при­ятели. Бихте ли ми казали как са Пол и Гамей Траут?

Последва дълго мълчание, сякаш радиовръзката от­ново бе прекъснала. После се чу:

— Съжалявам, че ще ви го кажа. Двамата събираха проби от планктон с лодка, когато водовъртежът ги всмука. Потеглихме натам, за да им помогнем, така и ние се озовахме вътре.

— А видяхте ли ги вътре във водовъртежа?

— Бяхме доста заети, а видимостта беше практи­чески нулева.

— А колко сте близо до него сега?

— На около километър и половина. Не смеем да приб­лижим. Теченията около тази чудесия са много силни. Какво искате да сторим?

— Стойте възможно най-близо. Идваме да погледнем.

— Разбрано! Чакаме ви.

— Тръгваме – каза Остин и се обърна към Кабрал. – Тони, за колко време можете да подготвите хеликоп­тера?

Кабрал беше чувал доста неща за работата на Кърт в НАМПД и беше наясно, че въпреки наглед безгрижната усмивка и небрежния тон, самоувереният светлорус мъж с рамене като таран може да се справи с всяко налудничаво предизвикателство. Кабрал бе опитен моряк, но тази ситуация бе отвъд възможностите му. Единственото, което можеше да направи, е да поддържа курса и да остави Остин да се оправя с останалото.

— Хеликоптерът е зареден и е готов за полет. Ще кажа на няколко души да те посрещнат при него – и капитанът посегна към микрофона за вътрешна връзка.

Остин предложи корабът на НАМПД да поддържа курса с постоянна скорост. После той и Дзавала се втурнаха към хеликоптерната площадка на главната палуба. Пътьом минаха през залата за екипировка.

Когато Кърт и Джо се озоваха на палубата, няколко души от екипажа вече подгряваха двигателя на хеликоптера „Макдонълд Дъглас“. Без да губят време, двамата скочиха в кабината и закопчаха коланите. Роторите се развъртяха, машината се издигна и се понесе ниско над водата.

Остин заоглежда океана с бинокъл. След няколко минути се показаха антената и горните пристройки на кораба на НУОАИ. Корабът се намираше край черна дупка в океана, огромна в сравнение с него. Водовъртежът сякаш бе спрял да расте, но Кърт не можеше да не се възхити на смелостта на екипажа на „Франклин“ да останат толкова близо до чудовищното образувание.

Дзавала издигна хеликоптера на още няколкостотин метра и се насочи право към водовъртежа. Когато приближиха, той каза:

— Прилича на кратер на вулкан.

Остин кимна. Имаше прилики, най-вече формата на бездната и мъглите, извиващи се от сърцевината й и покриващи част от океана наоколо.

Но черните стени на фунията, които виждаха през процепите в парата, бяха много по-гладки отколкото на който и да било вулкан. Нищо от сателитните образи не можеше да ги подготви за простия и ужасяващ вид на това явление. Приличаше на огромна, гнойна прободна рана в океана.

— Колко голямо е това нещо според теб? – попита Остин.

— Твърде голямо! – Дзавала гледаше със зяпнала уста. – Но, за да сме по-точни, около три километра в диаметър.

— И аз така мисля – рече Остин. – А като гледам под какъв ъгъл са склоновете, като нищо се спуска чак до дъното. Но ми е трудно да преценя през мъглата. Мо­жем ли да приближим?

Дзавала приближи хеликоптера. Застанаха точно над водовъртежа. Оттук приличаше на огромен, пълен с пара конус. Хеликоптерът увисна на няколкостотин метра над него, но и така не виждаха почти нищо вътре.

— Сега какво? – попита Джо.

— Може да влезем, но не е сигурно, че ще излезем.

— Какво имаш предвид?

— Давам ти право на избор. Като гледам бъркотия­та под нас, може би вече сме закъснели, за да спасим семейство Траут и тогава ще се окаже, че си рискувал живота си за нищо.

Джо се ухили.

— Продължавам да не разбирам какво имаш предвид?

Всеки друг отговор би изненадал Кърт. Нямаше на­чин да обърнат гръб на приятелите си. Той посочи с палец надолу, а Джо кимна и хеликоптерът започна да се спуска в черното сърце на въртопа.