Смяна на полюсите

ЕПИЛОГ

НА ТРИСТА КИЛОМЕТРА ИЗТОЧНО от Норфък, Вирджиния, изследователските кораби „Питър Трокмортън“ на НАМПД и „Бенджамин Франклин на НУОАИ пореха наперено равното зелено море като модерни. Носовете им цепеха водата, а палубите бяха мокри от летяща пяна. Но в смътно осветената контролна зала на Трокмортън“ настроението не беше много радостно. Барет седеше, приковал поглед към картата на света. Въпреки, че в залата имаше климатик, по татуираната му глава беше избила пот.

Джо Дзавала, Алън Хибет и Джери Адлър, експертът по вълните, когото Джо и Кърт бяха срещнали на „Трокмортън“, наблюдаваха летящите по клавиатурата пръсти на Барет. С тях бяха и неколцина от на кораба.

Барет спря и потърка очи, сякаш признаваше поражението си. После продължи като концертен пианист. По световните океани се появиха мигащи червени точици. Той се облегна назад с широка усмивка.

— Господа – рече той високопарно, – успях ме!

В залата гръмнаха аплодисменти.

— Невероятно! – възкликна доктор Адлър. – Не мога да повярвам колко много огнища на вълни-великани яма.

Барет натисна с мишката върху една от точките. Показаха се данни за състоянието на морето и климата там. Най-важната информация обаче беше оценката на риска, сочеща възможността за огромна вълна и раз­мерите й.

Това предизвика още аплодисменти.

Дзавала се обади на „Бен Франклин”. Там Гамей и Пол чакаха обаждането в подобна контролна зала

— Кажи на Пол, че орелът кацна – рече Дзавала. – Подробности по-късно.

Затвори и отиде до един ъгъл, където бе оставил една раница. Извади оттам две бутилки текила и пакет хартиени чашки. Наля на всички и вдигна чашката си.

— За Ласло Ковач!

И за Спайдър Барет! – Присъедини се Хибет. – Спайдър превърна една унищожителна сила в сила за добро. Работата му ще спаси животите на стотици, може би на хиляди моряци.

Пред дни, докато самолетът се отдалечаваше от Южноатлантическата аномалия, и след като видя неконтролируемата отприщена мощ на електромагнитните лъчения. Барет бе започна да мисли. Искаше да използва теоремите на Ковач за нещо добро. Когато кацнаха във Вашингтон, той се скри за няколко дни, после неочаквано се появи в щаба на НАМПД и сподели идеите си с Алън Хибет.

Предложението му спираше дъха с размаха и въображението си, но бе впечатляващо просто. Искаше да използва отслабени разновидности на електромагнитните вълни на Ковач, за да засича аномалии под морското дъно, за които се считаше, че причиняват смущенията. Всеки плавателен съд с определени размери щеше да получи по един сензор на Ковач, монтиран на носа. Секторите щяха да предават информация непрестанно, а тя да се събира от сателити и да се съставят глобални електромагнитни карти.

Оттам щяха да пускат данните в компютри, да ги анализират и да ги излъчват обратно като предупреждения за рискови зони на гигантски вълни. След това корабите щяха да си начертават курс покрай тях. Решиха да направят тестове в близост до вълните, потопили „Южна красавица“. Поради интереса си към океанските завихряния НУОАИ получи предложение да участва, а оттам и Пол и Гамей.

Двата кораба се срещнаха на мястото на потъването. Хвърлиха венец във водата в памет на екипажа, а после се заеха за работа. Последваха няколко дни експерименти. Имаше няколко засечки, които бързо отстраниха. Сега, след категоричния успех, настроението в контролната зала бе на границата на кипенето, особено след няколко шота текила.

По едно време крайно развеселеният и леко подпийнал Алън Хибет се обърна към Дзавала:

— Жалко, че Кърт го няма. Изпуска цялата веселба. Джо се усмихна многозначително.

— Не го мисли него.

Карла Януш излезе от тунела и запримигва като къртиче. Лицето й беше мръсно, а гащеризонът й – покрит с прах. Поклати глава удивена от гледката. В затревеното поле в дъното на кратера бе изникнало временно поселище – двайсет големи шатри: за сън, за хранене и за проучвания, подредени в редички. Наблизо имаше и няколко хеликоптера.

Районът около шатрите бе оживен. Бяха направили кристалния град по-достъпен, след като прокараха тунел и разчистиха отломките. В него влизаха кабелите на захранваните с газ електрически генератори. Навън и навътре постоянно сновяха учени и помощниците им.

Карла бе въодушевена и изтощена едновременно. Учените работеха денонощно на три смени. Някои като Карла така се бяха вживели, че работеха и по две смени. Тя пое дълбоко няколко глътки свеж въздух. В синьо-сивкавия сумрак видя на ръба на вулкана някаква точица, която се заспуска към долината.

Като приближи, видя, че е голямо, широко шарено крило във въздуха, от което висеше човек. Не може да бъде! С налудничава надежда тя се отдалечи от шатрите и размаха диво бейзболната си шапка.

Параглайдерът се спускаше в спирала, но се обърна към нея и се приземи на метри от краката й.

Кърт Остин разкопча сбруята и нави найлона, а после приближи ухилен и каза:

— Добро утро!

През последните няколко седмици тя си мислеше често за него. Срещата им при тези необичайни обстоятелства не предвещаваше каквото и да било възможно развитие, но тя не можеше да забрави морскосините очи на Кърт. След това замина за Сибир. Но понякога й се щеше да бе опознала по-добре красивия приключенец от НАМПД.

— Какво правиш тук? – попита тя, едновременно радостна и притеснена.

— Дойдох да те заведа на обяд.

Карла погледна часовника си.

— Три сутринта е.

— Все някъде е обед. Не съм дошъл чак дотук, за да ми откажеш.

— Ти си ненормален – поклати глава Карла.

Сините му очи бляскаха весело.

— Това е част от работната ми характеристика в НАМПД – хвана ръката й и се взря в очите й. – Полети с мен!

Тя отметна един рус кичур от лицето си.

— Работила съм цяла нощ… На нищо не приличам…

— За мястото, което съм намислил, няма изисквания за облеклото – успокои я Остин. – Хайде!

Помоли я да му помогне с параглайдера, докато стигнат открито място и там бързо й обясни какво да нрави. Разстлаха крилото, закопчаха се в двойната седалка, вдигнаха крилото с преносимата въздушна струя и скочиха срещу вятъра. На Карла й идваше отръки и отлитането мина много по-гладко от онова с Джо. Остин направи кръгче над импровизираното селите и после издигна параглайдера.

— Рязка смяна на гледката в последните седмици – отбеляза Остин, докато земята се отдалечаваше.

— Трудно ми е да повярвам колко бързо дойдоха всички волеви палеонтолози, археолози и биолози, за да проучват находката на века.

— С която можеш да се похвалиш ти.

— Участваха и други, но благодаря. И благодаря за разходката. Това е вълшебно!

— Такова е! – съгласи се Остин, но по съвсем други, мъжки причини.

Издигнаха се над кратера, а Остин инструктира Карла набързо за приземяването, след което ги насочи към относително равна част на ръба на вулкана. Кацнаха малко непохватно, но все пак успешно. Карала се измъкна от сбруята и закрачи към карираната червена покривка на земята, затисната с четири камъка. Върху покривката имаше миниатюрна ваза с диво цвете, както и раница.

Остин махна демонстративно с ръка.

— Маса с изглед, мадмоазел.

Тя поклати глава.

— Ненормален си, но е хубаво!

Остин отвори раницата и подреди няколко буркана консерви и бутилка.

— От капитан Иванов. Разядка с гъби „Мосляк", телешко варено и червен хайвер на ръжен хляб за десерт. Всичко това с класно грузинско червено вино.

— Как стигна до тук?

— Чух, че капитан Иванов ще превозва още учени, включително неколцина от НАМПД. Присламчих се към тях на „Котелни“ – Остин отвори бурканите и консервите и наля две чаши. – Сега, когато си го проучила, какво ще кажеш за кристалния град?

— Ще минат десетилетия, преди да научим всичко, но мисля, че е бил построен през каменната ера в магмена камера, много след като вулканът е угаснал.

— Защо под земята?

— По обичайните причини – отбрана, промени в климата… Пренасяли са товари с мамутите, така са можели да местят огромните кристални блокове.

— А какво се е случило с обитателите?

— Промените в климата може да са отнели възможността им да отглеждат храна. Полярното изместване може да е предизвикало наводнение или земетресение, причинили частичното срутване на покрива. Затова гърлото на вулкана има странна форма. Онзи път нагоре по планината показва, че обичайният вход може да е бил блокиран.

— А разбрахте ли защо са оцелели мамутите?

— Чисто и просто адаптация. С по-малко храна са станали по-малки. Като че ли могат да хибернират в най-студените месеци.

— Ами обитателите? Кои са били?

— Загадка. Ще ни трябват десетилетия да разберем кои са били и какво се е случило с тях.

— А как я карат малките косматковци?

— Мамутите ли? Добре. Изглеждат доволни в огражденията си, стига да ги храним. Мария Арбатова от­говаря за тях. Най-трудно ще е да ги пазим от външ­ния свят. Пресата се навърта често и се опитваме да ги ограничим.

Остин огледа острова.

Надявам се това място да оцелее въпреки любо­питството ни.

— Мисля, че ще оцелее. Тези проучвания са по-чисто научни от опитите да се клонира мамут.

— И какво следва?

— Ще прекарам няколко седмици тук, после обратно при чичо Карл в Монтана. Следващият месец ще държа реч във Вашингтон, в Смитсониън.

— Добри новини. Когато стигнеш, искаш ли да излез­ем за коктейл, вечеря или каквото ти искаш?

Сивите и очи го изгледаха над чашата.

— И особено каквото аз искам!

— Тогава се разбрахме. Мисля, че е време да вдигнем наздравица. Първо дамите.

Замисли се само за миг.

— За чичо Карл! Ако не беше спасил дядо ми, нищо от това нямаше де е възможно.

— Ще пия за това. Без чичо Карл и ти не би била възможна.

Карла го дари с усмивка, изпълнена с обещание. После и двамата вдигнаха наздравица сред арктическия сумрак.

Макар смъртта често да го спохождаше, Шрьодер не помнеше кога за последно бе ходил на погребение. Искаше да погребе Шатски както подобава. Малкият дакел, убит от двамата наемници на Гант, му бе чуде­сен другар. За щастие студа в планинската колиба бе запазил тялото му.

Шрьодер взе кучето в ръце, отми кръвта, доколкото можа, и го загърна в любимото му одеяло. Взе легълцето му за ковчег и го отнесе в гората зад колибата. Из­копа дълбока дупка, уви кучето и леглото му в платно и го погреба заедно с кутия кокалчета, любимата му играчка за дъвчене.

Шрьодер отбеляза гроба с отломък от скала. Върна се в колибата и довлече в гората и голям дървен сан­дък, а после изкопа още една дупка, недалеч от гроба на кучето. Изсипа цял куп оръжия в дупката и ги зарови. Беше си запазил една пушка в колибата, но от всич­ки смъртоносни оръжия под пода вече нямаше нужда.

Така сложи край на тази глава от живота си. Винаги можеше да го застигне някоя неприятност от миналото му, но това бе все по-малко вероятно. Карла щеше да го навести скоро и имаше много работа покрай каяците и канутата за екскурзоводските му обиколки. Но без подтичващото в краката му куче колибата му се струваше много самотна.

Качи се в пикапа и пое надолу към кръчма, в която обичаше да сяда. Още беше рано, а барът бе тих. Без редовните клиенти, които му казваха здрасти, той се чувствате още по-самотен.

Какво пък? Седна на почти празния бар и си поръча бира. И още една. Беше започнал да се самосъжалява, когато някой го потупа по рамото. Беше жена, прехвърлила шейсетте. Имаше дълга сребриста коса, голе­ми кафяви очи и почти никакви бръчки по бронзовата си кожа.

Представи се като художничка, преместила се от Ню Йорк. Смееше се заразително и имаше остро чув­ство за хумор, с което описваше културните отлики между двете места. Шрьодер така се захласна, че заб­рави да се представи.

— Долавям лек акцент – рече тя.

Шрьодер се канеше да й даде обичайния отговор, че е швед и се казва Арне Свенсен, но се спря. Крайно време беше да се довери на някого. Защо не сега.

— Добро ухо. Австриец съм. Казвам се Карл Шрьо­дер.

— Радвам се да се запознаем, Карл – рече тя със свен­лива усмивка. – Ще ми се да половя пъстърва, но не знам къде. Би ли ми препоръчал надежден водач?

Шрьодер се усмихна.

— Да – отвърна той. – Познавам човекът, който ти трябва.