Смяна на полюсите

15

Остин се подпираше на едно от перилата на „Трокмортън“ и се взираше с бинокъл към кораба, който во­довъртежът изплю. Съдът се бе килнал настрана като пияница и бе нагазил толкова дълбоко във водата, че еднометровите вълни се плискаха по палубата му. По някакво чудо корабът успяваше да се крепи на повърх­ността, вместо да се върне във водния си гроб.

Остин имаше богат опит в подводни спасителни операции и бе вадил от дълбините какви ли не неща – от атомни бомби до подводници. Нямаше съмнение, че според простите физични закони корабът не би тряб­вало изобщо да може да плава. Но Кърт знаеше също така, че в открито море се случват какви ли не странни неща. Не бе суеверен, но след години кръстосване из световния океан за него необичайното се бе превърнало в обичайното. Затова Остин не се различаваше кой знае колко от моряците, които приписваха човешки характеристики на корабите. А този изглеждаше решен да разкаже за себе си. Остин пък бе решен да го изслуша.

— Какво го крепи над водата? – почеса се по главата Дзавала.

— Не знам, нито пък защо изобщо се показа – отвърна Кърт, без да престава да се взира в кораба. – Може би е бил заровен на дъното или му е тежал товарът. Водовъртежът е разместил някои неща и корабът се е понесъл нагоре като дъска.

Кърт мерна скептичното изражение на Джо и допълни:

— Добре де, нямам никаква представа защо е изплавал и защо още не е потънал. Искаш ли да го огледаме по-отблизо.

Джо, подобно на Кърт, се бе загърнал в едно от одеялата, които екипажът им бе дал, когато се качиха на борда след спасителната операция.

— Надявах се да се отпусна с бутилка отлежала текила, но щом толкова настояваш, отивам да се преоблека и ще те чакам в хеликоптера.

Остин бе забравил, че от собствените му дрехи също капе вода.

— Мислих да отидем до там с моторница, да се качим на борда и да поогледаме.

— Обичам разходка с лодка. А и няма лошо текилата да поотлежи още малко, тъкмо ще стане още по-добра.

Уговориха се да се срещнат при лодката. Остин отиде да се преоблече, но преди да се върне при Джо, се отби в лазарета да нагледа двамата Траут. Спяха. Лекарят каза, че са изтощени, а стихиите здраво са ги поочукали, но след няколко часа сън ще са добре.

На път към лазарета Кърт срещна и професор Адлър, който пък нямаше търпение да разпита Пол и Гамей за преживяването им във водовъртежа. Професорът бе разочарован, че не е успял да поговори с тях, но сякаш се ободри, когато Остин му предложи да разпита някои от членовете на екипажа на „Бенджамин Франклин“, които също се лекуваха на „Трокмортън“. „Франклин“ стоеше на котва до кораба на НАМПД, докато екипажът му направи оглед на щетите от сблъсъка с водовъртежа.

Остин и Дзавала се срещнаха на площадката при моторницата и минути по-късно пореха вълните към тайнствения кораб. Остин направи няколко широки кръгчета с моторница, докато Дзавала снимаше. Морето бе осеяно с мъртва риба и какви ли не отломки. Остин пък оглеждаше кораба, като го сравняваше с тези на НУОАИ и НАМПД.

— Изглежда относително нов, дълъг е около сто метра… – говореше той.

— Изглежда така, както се чувствам аз след бурна нощ – добави Джо. – Масивен е. Сякаш е строен за тежък товар, но не виждам кранове. Сигурно са се потрошили във водовъртежа.

— На корпуса не се вижда нито име, нито регистрация… – продължи Остин.

— Може да са били пирати.

Предположението на Дзавала не бе толкова причудливо, колкото изглеждаше на пръв поглед. Съвременните пирати всъщност бяха доста сериозен проблем. Подобно на предците си, те нападаха кораби, за да отвлекат екипажа за откуп, да вземат товара или пък самия кораб, който след това използваха, за да нападат други.

— Може – неохотно се съгласи Остин. Корабът изглеждаше в относително добро състояние, въпреки престоя си на дъното. – Изглежда не е бил дълго време под вода. Не виждам много ръжда, макар че силните води на водовъртежа може да са я свалили. – Намалиха скоростта на лодката. – Мисля, че каквото можахме да видим оттук, го видяхме. Искаш ли да се качим?

— Според протокола трябва да почакаме капитанът да ни покани – отвърна Джо.

— Да, при нормални обстоятелства. Но навярно капитанът не е налице. Виждам, че са вдигнали коктейлния флаг.

— Явно зрението ти е по-добро от моето. Аз виждам само една коруба, която като нищо ще се преобърне, ако някоя чайка вземе да се сбърка и да кацне върху нея.

— Тогава по-добре да сложим спасителните жилетки, преди да се качим.

Дзавала се свърза с „Трокмортън“ и предупреди корабът да е в готовност, а Остин насочи лодката към по-ниската част на кораба. Изчака някоя вълна да ги издигне и натисна газта. Моторницата се плъзна елегантно по палубата. Джо пък бързо я привърза към едно щръкнало парче метал. Приведени напред като покривни работници, за да компенсират наклона, двамата полузапристъпваха, полупролазиха по палубата. Тя бе празна като футболно игрище, с изключение на разкривената метална конструкция насред нея.

Стигнаха до конструкцията и се вгледаха в железата. Към палубата бяха прикрепени четири трегера и оформяха стоманен квадрат. В квадрата имаше дупка с площ около два квадратни метра. Двамата се надвесиха над нея и се взряха в зейналата шахта. Някъде долу в метала се плискаха вълни.

— Стига чак до дъното – отбеляза Джо. – За какво ли е служила?

— Навярно са съхранявали нещо вътре. Тази рамка сигурно е крепяла кран.

Рамката бе отчасти скрита от подобни на черни спагети електрически кабели. Остин огледа хаоса, търсейки някаква логична подредба. Погледът му се спря на конус от метални клупове, дълъг около осем метра. Беше се килнал настрана, оплетен в кабели и електрически проводници, които излизаха през пролуки в палубата.

Конусът му напомни нещо.

Перки над водата… Плешивият със странната татуировка на главата, който се суетеше край една черна кутия и го уверяваше, че всичко ще е наред. Косатките и нападението им, приключило също толкова внезапно, колкото бе започнало.

Без да се замисля, Остин каза:

— Спайдър Барет!

— Кой? – погледна го изненадан Дзавала.

— Спайдър Барет, така се казваше онзи, който ме спаси, когато косатките в Пюджит се разбесняха. На яхтата му имаше умалена версия на онзи конус там.

— А какво представлява конусът?

— Откъде да знам, ти си механикът, ти кажи.

Дзавала се почеса по главата.

— Всички кабели водят към конуса. Предполагам, че се е намирал над дупката, върху някаква носеща конструкция. Може да са го спускали във водата през дупката. Но не мога да си обясня защо. Ако му пуснеш ток, може да заработи като автомобилна свещ.

Остин обмисли думите на Дзавала и рече:

— Да видим какво има долу.

Джо се ухили.

— Не мога да устоя на възможността да се вмъкна в карантиите на кораб, който би се преобърнал при едно кихване?

— Мислех, че чайките те тревожат повече.

— Най-много ме тревожат кихащите чайки.

— Погледни на ситуацията от друг ъгъл. Помисли си само – къде би искал да си сега, на бюрото си в НАМПД или тук, с хубава гледка към океана?

— Бих искал да съм зад волана на корвета си, с гледка към красива блондинка.

— Приемам думите ти за съгласие – отсече Остин. – Мисля, че знам откъде ще влезем.

Въпреки шегите, двамата бяха наясно какъв риск поемат, като се спускат под палубата. Но Дзавала вярваше безрезервно на преценката на Кърт и би го последвал и в ада, ако трябва. А зоркото око на Остин бе мернало люк, който водеше към шахта надолу.

Той стигна до него, освободи механизма и отвори люка. Отвътре се разнесе смрад, от която и двамата се олюляха. Остин откачи халогенния фенер от колана си и го насочи към отвора. Мощният лъч освети степенките на метална стълба.

Свалиха спасителните жилетки – само щяха да им пречат, а и нямаше да им свършат работа, ако корабът се преобърне, докато са под палубата. Остин се спусна пръв. Шест метра по-надолу усети твърда повърхност под краката си, но не пусна стълбата, защото подът бе силно наклонен.

Джо застана зад него. Огледа се и каза:

— Изглежда доста приветливо.

— Да вървим да кажем здрасти.

Като се подпираше по наклонената стена, Остин запристъпва по тесния коридор. След десетина метра стигна до стълбище, което водеше още надолу. Допълнителното спускане не му се нравеше, а и усети как палубата се накланя с още няколко градуса. И двамата знаеха, че преобърне ли се корабът, с тях е свършено.

Нямаше да имат време да се измъкнат. Остин обаче бе решен да се добере до тайните на кораба.

— Късметлия ли се чувстваш днес? – попита той и гласът му отекна между стените.

Дзавала се усмихна.

— Току-що се сдърпахме с огромен водовъртеж и по­бедихме. Мисля, че късметът днес е на моя страна.

В основата на стълбището се озоваха на палуба. Точно като горната. Тук обаче коридорът свършваше не със стълбище, а с врата, която двамата без колеба­ние отвориха. Когато прекрачиха прага, носовете им подсказваха, че нещо в обкръжението им се е проме­нило. Вместо солената морска миризма от коридора, тук се усещаше някакво електрическо напрежение, все едно бяха влезли в магазин за електроника.

Остин обходи помещението с лъча на фенера. На­мираха се на малка площадка, надвиснала над огромен трюм, в който имаше редица от четири масивни ци­линдрични предмета.

— Прилича на електрогенератор в язовира Хувър – каза Остин.

— Това нещо може да осигури захранване за малък град.

— Или за голяма свещ – допълни Остин, сещайки се за повредената намотка на палубата. Насочи лъча на фенера си нагоре. Десетки дебели електрически кабе­ли се спускаха от тавана към генераторите.

Скръц!

Палубата под тях потрепери и се наклони.

— Мисля, че чайката ти току-що кацна – каза Кърт. Дзавала вдигна глава.

— Да се надяваме, че не е настинала и не киха.

Остин бе смел, но не и глупав. Върнаха се по стъпките си и излязоха на открито. Свежият въздух и слънчевата светлина им подействаха като освежителен душ след клаустрофобичния мрак в утробата на кораба. Съдът определено се накланяше. Остин обаче още не беше готов да се предаде. Никъде не се виждаше основа за мостик, но на кораба все някъде трябваше да има контролно помещение. Докато Дзавала се свързваше с „Трокмортън“, за да ги уведоми за находката им, Остин се примъкна по наклонената палуба към кърмата.

Натъкна се на още няколко люка към вътрешността на кораба. Стана му ясно, че ще стреля напосоки и ще извади нечуван късмет, ако улучи верния. И в този момент откри, каквото търсеше. Близо до един от люковете в средата на палубата откъм задния край на кораба видя кръгли следи. Предположи, че тук са били основите на радиоантените, унищожени във водовъртежа. Отвори люка и направи знак на Дзавала да го последва по стълбата.

Както и преди, стълбата ги отведе до долна палуба и до коридор. Но този коридор беше дълъг не повече от три метра и свършваше с врата. Отвориха я и пристъпиха вътре.

— Мисля, че току-що открихме екипажа – каза Дзавала.

В контролната зала имаше шест разложени трупа, скупчени в единия й край. Остин не искаше да нарушава вечния покой на екипажа, но знаеше, че е важно да научи възможно най-много за случилото се. Той пристъпи в помещението. Джо вървеше на крачка зад него. Внимателно огледаха контролния пулт. Имаше десетки уреди и бутони. Пултът беше много по-сложен от всичко, което Кърт бе виждал. Той предположи, че генераторите в трюма са се управлявали от тук. Разглеждаше уредите, когато корабът внезапно проскърца, а после сякаш простена.

— Кърт! – възкликна Дзавала.

Остин знаеше, че ако останат още секунда, ще се присъединят към труповете, скупчени в залата.

— Мисля, че приключихме тук – рече той и посочи вратата.

Този път водеше Джо. Двамата забързаха по коридо­ра, почти на бегом се изкачиха по стълбата и отново се озоваха на палубата под топлите слънчеви лъчи.

Остин се опита да брои наум секундите, които ми­наха, след като чуха онова странно проскърцване, но в бързането само се объркваше. Нямаха време да стиг­нат до лодката, да включат двигателя и да я пуснат на вода. Не спряха да вземат спасителните жилетки и се затичаха към по-ниската част на кораба. Щом стигна­ха, направо скочиха във водата и заплуваха колкото можеха по-бързо. Когато корабът започнеше да потъ­ва, щеше да създаде течение, което щеше да ги завлече под водата и затова трябваше да се измъкнат от обсега му. Отдалечиха се на прилично разстояние, спряха и се обърнаха.

Ниското перило бе потънало изцяло под вода, а палубата беше почти перпендикулярна на повърхност­та на морето. Кихащата чайка на Джо явно най-после бе кацнала, защото корабът се преобърна. Постоя още няколко минути над водата като лъскав гръб на косте­нурка. Колкото повече вода нахлуваше в трюма, толко­ва повече потъваше корабът. Накрая остана да се виж­да само малъка част от корпуса. Сетне и тя се скри под разпенените вълни.

Морето си прибра своето.