20

Остин стоеше на терасата на дома си и се взираше във водата, която блестеше под краката му. Сутрешните мъгли се бяха вдигнали. Потомак ухаеше на напечена от слънцето кал и диви цветя. Понякога Кърт имаше чувството, че реката си има своя лорелай* с властен поглед, някаква южняшка разновидност на сирените от германските легенди, които мамели мъжете да влязат в реката и да намерят смъртта си.

[* Лорелай мит. – Русалка на крайбрежна скала на р. Рейн, която омайвала с песни лодкарите и те загивали, блъскайки се в скалите. В началото на 19-ти век Клеменс Брейтано възпява в балада историята на русокосата омайница, която подмамвала лодкарите към смъртта им, а през 1823 г. Хайнрих Хайне посвещава поема на Лорелай. След години местните жители й издигат статуя, която до ден-днешен краси скалата. – Б.авт.]

Остин се предаде пред неустоимия зов на речната лорелай, извади седем метрови я си състезателен скул от хангара за лодки и го избута по рампата във водата. Намести се в кокпита, размърда седалката напред-назад, за да раздвижи коремните си мускули, а и за да нагласи веслата.

После излезе в реката и загреба с тежестта на цялото си тялото. Триметровите весла сякаш изстреляха източения като вретено скул. Остин ускори, докато циферблатът, който следеше за скоростта, не посочи, че е достигнал обичайните двайсет и осем удара в минута.

Гребането бе неговият ежедневен ритуал и основната му форма на физическо упражнение. При гребането техниката бе по-важна от силата, тялото и ума му се сливаха, светът отвъд губеше значение, а съзнанието му се изчистваше.

Докато минаваше покрай старите имения, Кърт се опитваше да разбере и подреди последните събития, които се въртяха в главата му точно като водовъртежа, който за малко не погълна семейство Траут. Едно нещо не будеше съмнение. Някой беше открил как да си играе с океана. Ала с каква цел? Каква полза от вълни-убийци и огромни водовъртежи, способни да потопят, който и да е кораб? А и кой беше този, който притежаваше подобна огромна, безподобна мощ?

Нещо се мерна в крайчеца на полезрението му и прекъсна размислите му. Друг скул, който го приближаваше. Остин прибра веслата и остави лодката постепенно да спре. Другият гребец стори същото. Двамата се спогледаха. Новопоявилият се изобщо не приличаше на атлетичните, добре поддържани типове, които Остин обикновено срещаше по реката. Изпод кафеникавата бейзболна шапка на мъжа висяха дълги раста-плитки. Носеше сини слънчеви очила.

— Добро утро – поздрави го Остин.

Мъжът свали шапката си, а с нея и изкуствените плитки.

— Как само спарва това нещо! – ухили се той. – Скоро да си бил по-интересни състезания?

Слънцето лъщеше по потното му теме и необичайната татуировка върху главата му.

— Здрасти, Спайдър – Остин се облегна на веслата.

— Знаеш кой съм?

Остин кимна.

— Маскировката тип Боб Марли за миг ме заблуди.

Барет сви рамене.

— Само това ми хрумна за толкова кратко. Някакъв ги продаваше на будката за сувенири, където наех лод­ката. Нямах много голям избор – или това, или Елвис.

— Добър избор, но не мога да си представя как дрън­каш на китара и пееш – каза Остин. – Защо ти е прик­ритието?

Барет посочи към превръзката на главата си.

— Опитаха се да ме убият.

— Защо?

— Дълга история, Кърт.

Остин реши да отгатне.

— Има ли нещо общо със свръхнискочестотни елек­тромагнитни лъчения?

По изумлението на Барет личеше, че Кърт е познал.

— Откъде знаеш за това?

— Единствено това знам.

Барет примижа към искрящата вода.

— Хубаво е тук.

— И аз така мисля, но едва ли си дошъл заради гледката.

— Така е. Дойдох, защото ми трябва приятел.

Остин махна ръка.

— В приятелски води си. Ако не беше ти, щях да се превърна в обяд за косатките. Да идем у дома и да по­зорим.

— Не е добра идея – Барет се озърна през рамо. Извади от джоба на ризата си черна кутия, голяма приблизително колкото цигарена. – Това ще ни предупреди за електронно подслушване в района. Засега е чисто, но не бих рискувал. Нещо против да гребем? Мисля, че започва да ми харесва.

— Можем да спрем малко по-нагоре – предложи Остин. – Последвай ме.

Погребаха още около двеста метра и отбиха скуловете към една ниска част на брега. Някой добър човек бе сложила маса за пикник под дърветата, за отмора на гребците. Остин сподели бутилката си с вода с Барет.

— Мерси – отвърна той, след като отпи няколко глътки. – Леле, никак не съм във форма.

— Не съм съгласен. Карах с доста добро темпо, а ти ме настигна.

— Бях в гребния отбор в Масачузетския технологичен институт. Всеки път, когато времето беше хубаво, се пусках по река Чарлс… Но беше отдавна – и той се усмихна при спомена за младежките си години.

— Какво си учил в МТИ?

— Квантова физика и специализирах компютърна логика.

— И на ум не би ми дошло, като съдя по вида ти.

Барет се засмя.

— Това е за парлама. Винаги съм бил компютърджия. Отраснах в Калифорния, и двамата ми родители преподаваха в университет. Влязох компютърни науки в Калифорнийския технически, а след това продължих в МТИ. Там срещнах Трис Маргрейв. Заедно измъдрихме софтуера „Баргрейв“. Направихме луди пари. Добре я карахме, докато Трис не се замеси с „Луцифер“.

— Луцифер? Дяволът?

— „Луцифер“ е анархистки вестник от деветнайсети век, излизал е в Канзас. Така се наричаха и групичката неоанархисти, с които се замеси Трис. Искат да сгромолясат т.нар. „елит“, онези, които без демократично гласуване са овладели по-голямата част от властта и парите на света.

— А ти къде се вместваш в цялата тази работа?

— Аз съм част от „Луцифер“. Така де, бях.

Остин се вгледа в татуировката на Барет.

— Не ми се струваш средностатистически гражданин, Барет. Та нали ти и твоят партньор владеете също значителна част от световните пари?

— Разбира се. Затова ние трябваше да поведем борбата. Трис казва, че богатите и образовани мъже, които са можели да загубят най-много, са започнали Американската революция. Хора като Ханкок, Вашингтон и Джеферсън са били богаташи.

— А каква е ролята на Маргрейв в „Луцифер“?

— Трис се смята за двигателя на „Луцифер“. На анархистите не им допада да следват лидери. Групата е неофициално организирана от хора с близко мислене, свързани с някои от по-активните неоанархистки групировки. Няколко десетки от по-големите кибритлии се наричат „Легиона на Луцифер“. Участвах повече в техническата част, отколкото в политическата.

— А защо е толкова амбициран Маргрейв?

—Трис е гениален и безскрупулен. Чувства вина, задето семейството му е забогатяло от робство и търговия с ром, но мисля, че е обсебен от идеята за власт. Той ме въвлече в цялата схема.

— А тя каква е?

— Щяхме да сринем империята на „елита“, за да ги принуди да се откажат от част от властта си.

— Сериозна амбиция! – поклати глава Остин.

— Дума да няма. Преди няколко седмици в Ню Йорк им направихме демонстрация. Блокирахме електрониката на града, докато течеше голяма икономическа конференция, за да ги предизвикаме да преговарят, но все едно пчела ужили слон.

Остин повдигна вежди.

— Чух за това. Вие ли сте го направили?

Барет кимна.

— Колкото да им покажем, че можем. Дългосрочният ни план бе да сринем комуникациите и икономическите процеси по цял свят.

— Как?

— Използвайки набор от научни принципи, за да унищожим временно комуникационните и транспортните системи и да предизвикаме повсеместен икономически хаос.

— Теоремите на Ковач.

Барет зяпна Остин, все едно му бе поникнала втора глава. Остин продължи:

— Написал съм си домашното. Знам, че Ковач е бил гений, който измислил начин да използва свръхнискочестотни електромагнитни лъчения, за да смахне природата. Боял се е, че в неправилните ръце това би предизвикало земетресения, да промени климата и какви ли не още гадости. От това, което ми каза за дружките си в „Луцифер“, страховете му са били оправдани.

Барет трепна при думата „дружки“, но кимна.

— Като цяло е така.

— А конкретно?

— Опитвахме се да предизвикаме разместване на полюсите.

— Северният и южния?

— Магнитните. Искахме да повредим комуникационните сателити. Да объркаме всички търговски сметки и да уплашим „елита“. Не е толкова страшно.

Остин стисна устни.

— Откога вълни-убици, огромни водовъртежи и потъването на кораби не е толкова страшно?

Барет сякаш се присви. Остин се побоя, че го е стреснал твърде много. Но Барет отново кимна.

— Прав си, разбира се. Не помислихме за последствията, само за технологията.

— А каква е тя?

— Флотилия от четири кораба, всеки с устройство, построено въз основа на теоремите. Концентрирахме лъчението под кос ъгъл върху уязвима точка от океанското дъно. Електрическата енергия във всеки кораб стига за малък град, но не е нищо пред земната маса. Тук идват теоремите. Според тях с правилната честота, лъчението ще се усили именно от земната маса, в която се опитва да проникне, както тромбонът усилва трептенията на човешкия дъх.

— Видях водовъртежа, който сте създали. Беше нещо повече от човешки дъх през тромбон.

— Водовъртеж!?

Остин му разказа накратко за катастрофата, която въртопът почти бе създал.

Барет подсвирна.

— Знаех за вълните, които създадохме в един от тестовете си. Успяха да потопят товарен кораб и един от нашите четири.

— Понякога морето връща отнетото. Водовъртежът извади на бял свят предавателния ви кораб. Успях да го обходя, преди да потъне обратно.

Барет се стъписа.

— Какво има, Спайдър?

Въпросът извади Барет от стъписването.

— Не помислихме за океанските смущения, които аномалиите в земното електромагнитно поле биха предизвикали. От това, което ми казваш, излиза, че са продължили и след експеримента ни. Магмата под земната кора вероятно се движи и след първоначалния стимул, подобно на концентричните кръгове в езеро, след като хвърлиш камък. Това е опасната част от теоремите. Това е тревожило и Ковач… Непредвидимостта…

— Какво правеше, когато се запознахме в Пюджит?

— Когато „Южна красавица“ потъна, се върнах към чертежите. Правех експеримент с миниатюрна версия на предавателя.

— Това ли подлуди косатките?

Той кимна.

— А защо?

— Електромагнитните вълни се разнасяха навсякъде. Предположенията ни бяха разумни, но отклоняваха ли се дори с наносекунда в лъченията ни настъпваше хаос.

— Значи Ковач е грешал?

Барет разпери ръце.

— Публикувал е теорията си като предупреждение към света, но е задържал за себе си информацията, с която теорията би могла да проработи. Виж, това е като атомната бомба. Можеш да намериш скици в интернет и дори да се сдобиеш с материалите. Но ако не притежаваш конкретни познания кое как работи, ще се провалиш, а в най-добрия случай ще получиш „мръсна“, радиоактивна бомба. С това разполагаме сега, електромагнитния еквивалент на мръсна бомба.

— Когато сте изгубили кораба, вероятно сте спрели – предположи Остин.

— Само го отложихме. Имахме друг кораб. В момента се готвим за още една, много голяма, емисия.

— Къде?

- Трис така и не ми каза. Вариантите са няколко. Но крайното решение е в главата му.

— Как се въвлече в тази лудост?

— Съвсем случайно и без да искам. Показах на Трис теоремите на Ковач. Смятах, че може да са полезни за бизнеса ни, но видя в тях възможност за каузата си. Поиска да разработя система, която да предизвиква временни магнитни измествания. Приех го като научно предизвикателство. Използвах работата на Ковач за основа и попълних празнините,

— Разкажи ми за опита за убийство.

Барет докосна плахо слепоочието си.

— Посетих Трис на острова му в Мейн. Мики Дойл, частният пилот на Трис, опита да ме убие. Престори се, че има проблеми с двигателя и се приземи до едно езе­ро. Изстрелът му ме одраска по главата, кървях много. Спасиха ме двама мъже от Бостън, които бяха на ри­болов там. Единият се оказа лекар. Дадох му фалшиво име и се изнесох при първа възможност. Затова са и растите. Не искам никой да разбере, че съм жив, иначе няма дълго да тъпча белия свят!

— А Дойл по заповед на Маргрейв ли е действал?

— Не мисля. Трис нещо се е чалнал, тресе го мега­ломанията. Наел си е собствена малка армия – казва, че са просто охрана. Но след потъването на „Красави­цата“ и след като косатките полудяха, казах на Трис, че излизам от играта и той ми отвърна, че ще отложи всичко, докато не прегледам материалите, които е от­крил. Точно преди да ме простреля Мики, го попитах дали Трис е зад това. Каза ми, че работи за друг. Не мисля, че лъжеше.

— Това повдига въпроса, кой би искал да се отърве от теб?

— Мики ме предупреждаваше да не огласявам плана. Когато отказах, се опита да ме убие. За който и да работи, не е искал проектът да спира.

— А няма ли опасност проектът да се провали без теб?

— Вече не – отвърна Барет с тъжна усмивка. – Както съм подготвил всичко. Трис може да насочва корабите и да отприщва силата им почти без персонал и оборудване.

— А кой още има интерес от успеха му?

— Само за още един човек знам, който знае. Джордан Гант. Управлява Мрежата за глобални интереси, МГИ, накратко. Фондация във Вашингтон, която лобира срещу много от нещата, срещу които е и „Луцифер“ – злоупотреба с корпоративна власт, тарифна политика, която вреди на природата, трупане на оръжейни запаси в развиващите се страни… Трис твърди, че фондацията на Гант е като „Шин Фейн“, политическото крило на Ирландската републиканска партия. Пазят ръцете си чисти, повече или по-малко, докато ИРА върши мръсната работа под сурдинка.

— Значи всяка заплаха за проекта на Трис би била такава и за целите на Гант.

— Логично е, да.

— А каква е историята на Гант?

— Самоотлъчил се е от корпоративния свят. Работил е за част от институциите, с които се борим, преди да провиди светлината. Като цяло е човек за пред камери. Тече му приказката, чаровен като политик. Не си го представям в основата на заговор за убийство, но кой знае.

— Струва си да го проучим. Казваш, че Маргрейв ти е дал още материали, с надеждата да промениш решението си?

— Каза, че Ковач е намерил начин да спре размяната на полюсите, дори след като е започнал. Отвърнах, че не бих се отказал от проекта, ако Трис ми предложи обезопасителен механизъм.

— А как би открил нещо подобно?

— Имаме доказателства, че Ковач не е загинал във войната, а се е преселил в САЩ, където се е оженил повторно. Мисля, че внучката му знае за антидота срещу полярното изместване. Казва се Карла Януш.

— А Гант знае ли за нея?

— Би трябвало, ако съм прав за Дойл.

Остин се замисли за последствията от нещо подобно.

— Госпожица Януш вероятно вече има мишена на гърба. Трябва да я предупредим. Знаеш ли къде живее?

— В Аляска. Работи в Университета на Аляска във Феърбанкс. Но Трис ми каза, че е на експедиция в Си­бир. Може да й е студено, но би трябвало да е в безо­пасност там.

— От думите ти, предполагам, че Маргрейв и Гант имат дълга ръка.

— Прав си. Какво да правим?

— Трябва да я предупредим. За теб най-добре е да си останеш „мъртъв“. Имаш ли къде да отседнеш? Място, за което Маргрейв и Гант не знаят?

— Имам спален чувал на харлито си и торба с пари в брой, тъй че нямам нужда от кредитни карти, по които да ме проследят. Обажданията ми минават през половин дузина отдалечени клетъчни кули, тъй че са на практика непроследими. – Извади черната кутия от джоба си. – Сглобих това за удоволствие. Мога да пре­насочвам обаждания и към Луната, ако поискам.

— Тогава стой на път. Обади ми се утре по това вре­ме, дотогава ще имаме план.

Стиснаха си ръцете и се върнаха при лодките си. Остин махна за довиждане и пое към дома си, а Барет се върна към магазинчето за наем на лодки на около ки­лометър по-нататък. Остин върна скула на стойката му. Докато се качи до всекидневната си, вече имаше план.

Загрузка...