Смяна на полюсите

18

Карла лежеше в спалния си чувал и слушаше воя на вятъра, който се блъскаше в стените на траперската й барачка. Мислеше за реакцията си, след като видя бебето-мамут. Изумена? Слаба дума! Имаше чувството, че я бе ударил гръм. Насили се да диша равномерно и бавно и в края на краищата дисциплината й на учен взе превес и тя се зае да изучава екземпляра на масата.

На око й се струваше, че бебето е дълго около метър и е високо около деветдесет сантиметра. Теглото му едва ли превишаваше седемдесет килограма. Ясно се виждаха всички характерни белези, които тя познава­ше по изображенията, останали от каменната ера – издължената глава, със снопче косми на върха и гърбица между раменете.

Бивните бяха започнали да се извиват, вероятно животното беше мъжко. У възрастните бивните достигаха до пет метра дължини. Ушите бяха малки, а хоботът – къс в сравнение с тялото. Дори след пълно съзряване щеше да остане по-къс, в сравнение с хоботите на съвременните слонове. Тялото беше покрито с кестенява козина. По размерите на бебето Карла заключи, че е на около седем-осем месеца.

Струваше й се, че е видяла най-съвършено запазения екземпляр от вида Mammuthus primigenius, открит някога. Повечето останки не бяха нищо повече от късове плът и кости. А пред нея лежеше цяло животно и то в много по-добро състояние от Ефи, открита при Феърбанкс, както и от руските екземпляри Дима и Зарков, дори от най-прочутия от всички – светкавично вкочанената Березовка, чиято плът още ставаше за ядене. В стомаха на бебето откриха лютичета – явно ги беше изяло непосредствено преди смъртта си.

Карла не можа да се въздържи и се обърна към другите учени.

— Невероятно! – възкликна тя. – Къде го открихте?

— Казва се Бабар. Открихме го на брега на едно старо речно корито – обясни Мария.

— Бабар ли?

— Трябваше все някак да го кръстим – усмихна се Мария. – Едно време имах книжка за царя на слоновете Бабар.

— Мисля, че е чудесно име. Поздравления за всички! – каза Карла с усмивка. – Това сигурно е научното откритие на века.

— Благодарим! – отвърна Мария. – За съжаление това откритие е донякъде проблем за експедицията ни.

— Не разбирам…

— Време е за вечеря – прекъсна ги Арбатов. – Ще поговорим на масата.

Още щом погледнеше Арбатов, човек разбираше, че не пропуска много вечери. Всички се отправиха към голямата шатра. Обстановката беше толкова уютна, че Карла трудно можеше да повярва, че са на изолиран арктически остров. Сгъваемата масичка бе покрита с мушама на цветенца. Няколко фенера пръскаха мека жълтеникава светлина. Газовите печки бумтяха и бе топло и приятно, макар, че платнището от време на време плющеше от студения вятър откъм реката.

Започнаха с украински борш, после хапнаха гулаш с телешко, а за десерт имаше понички. Пиха чай, а после и водка, която притъпи зъбите на настъпващия вечен студ.

Карла изяде последната си поничка и рече:

— Изумена съм, че може да готвите толкова вкусно и разнообразно при тези условия.

— Няма защо да умираме от глад или да ядем полу­фабрикати като американците – рече Мария. – Стига да имам огън, казан и продукти, мога да готвя като в най-изискания московски ресторант.

Карла вдигна чашата с водка.

— Отново ви поздравявам за откритието! Трябва много да се радвате и да се гордеете.

Японската деликатност на доктор Сато долови опи­тът на Карла да зачекне щекотливата тема.

— Благодарим ви! – отвърна той. – Както ви споме­нахме по-рано, това откритие донякъде се превръща в проблем – и хвърли поглед към Арбатов.

Руснакът кимна и продължи думите на колегата си.

— Нали знаеш каква е целта на експедицията ни?

— Да – отвърна Карла. – Искате да откриете мамут, от който да вземете проба за клониране.

— Точно така – потвърди Арбатов. – Семето на този проект бе посято през 1999 г., когато международна експедиция откри в буца замръзнала пръст някои обещаващи останки.

— Зарков – уточни Карла.

Останките бяха кръстени на семейството, собственици на земята, където бяха открили мамута.

— Именно. Генетични лаборатории от цял свят се заинтересуваха от зверчето. Твърдяха, че ако от меките му тъкани успеят да извлекат ДНК, ще успеят да клонират вълнист мамут.

— От калта обаче извадили само кости, без меки тъкани, доколкото си спомням.

— Да. Тъй че амбициите за клониране се поуталожиха, но не и интересът. Експериментите продължиха – заразказва Арбатов. – Група японски и китайски учени успяха да клонират две крави с кожни клетки от мъртъв ембрион, замразен на същата температура като в Сибир. Оттогава експедициите все търсят подходящи останки именно в този район. Аз и съпругата ми работим за сибирски резерват, който ще опита да осемени женски индийски слон, а после и да стори същото и с полумамутите, които би родила. Надяваме се до петдесет години да се получат осемдесет и осем процента вълнист мамут.

— Това е съвместен проект с Япония – намеси се доктор Сато. – От 97-ма година насам студенти от университета в Кинки и ветеринарни експерти от Кагошина, откъдето е и доктор Ито, търсят ДНК проби. Под вечните сибирски ледове предполагаемо лежат десет милиона мамута, тъй че се надяваме да открием нужното.

— А как точно ще стане клонирането? – попита Карла.

— Сложно е. Всеки етап трябва да бъде осъществен перфектно – рече Ито. – Ще извлечем цяла ДНК нишка от меката тъкан, ще вземем яйцеклетка от женски слон и ще я облъчим с радиация, за да унищожим нейната ДНК. След това ще вкараме на нейно място мамутската ДНК, ще оплодим яйцеклетката и ще я върнем в матката на слоницата. Обичайната слонска бременност трае двайсет и два месеца, но нямаме представа колко би продължила за това същество. Нито пък как ще се грижим за бебето-хибрид.

Всяко от препятствията по пътя е сериозно предизвикателство само по себе си – поклати глава Карла.

— Откриването на мека тъкан е най-голямото – до­даде Мария.

— Досега – уточни Карла.

— Идеалният случай би бил да открием бременен ма­мут, но и това може да свърши отлична работа.

— Объркана съм – изгледа ги внимателно Карла. – На мен ми се струва, че имате предостатъчно мека тъкан в тялото на съществото в бараката.

Четиримата учени се спогледаха.

Най-накрая доктор Сато взе думата:

— Има проблем с юрисдикцията. Случаят напомня малко на съдебен спор на двама разведени родители за детето им.

— Не ви трябва цялото тяло. ДНК проба е достатъчна.

— Да – отвърна Сато. – Но знаете каква е конкурен­цията в научния свят. Който се върне у дома с целия екземпляр ще подпомогне кариерата и банковата си сметка и то много сериозно.

— А кой го откри?

— Арбатов сви рамене.

— Сато и Ито, но ние предявихме право на собственост, защото го пренесохме до бараката, а и в момента е на руска земя.

— А не е ли имало споразумение как ще се действа в подобен случай?

— Има, разбира се, но никой не беше предполагал, ще открием толкова съвършен образец – отвърна Мария.

— Разумни хора сме – продължи Арбатов. – Мари, беше тази, която въдвори спокойния тон. Преди това имахме разгорещени дискусии и надълго и нашироко обсъждахме дали да ти кажем. Решихме, че няма да е практично да го скрием, нито пък ще е честно. Тъй че в момента нямаме представа какво да сторим.

— Прави сте – въздъхна Карла. – Имате сериозен проблем.

Четиримата кимнаха единодушно.

— Но не е непреодолим – добави тя и четиримата я зяпнаха изненадано.

— Моля те, само не се прави на Соломон и не ни предлагай да разделим бебето на две – стрелна я Арбатов.

— Нищо подобно няма да правя. Отговорът ми се струва доста очевиден. Открийте втори екземпляр. Може би има и други в същия район. Аз ще ви помогна. Изучавала съм старателно топографията на острова, чак до плейстоцена, когато степите са гъмжали от тези същества. Мисля, че мога да ви открия местата, които са били най-гъсто населени и са предлагали най-добри условия за живот. Това ще увеличи шансовете ви да намерите и друг екземпляр.

Доктор Сато погледна Карла и рече:

— В моята страна ценим съгласието повече от разногласието. Предлагам да потърсим втори екземпляр. Ако не сме го открили, докато се върне корабът, ще съобщим на спонсорите си и ще ги оставим да се борят в съда.

Мария дипломатично остави решението на съпруга си.

— Сергей? Ти си ръководител на проекта. Какво мислиш?

— Мисля, че госпожица Януш предложи решение, което устройва всички ни.

— Тогава може би и вие бихте могли да ми помогнете с моя проект – усмихна им се Карла.

— Моите извинения – каза доктор Сато. – Така сме вглъбили в своите проблеми, че забравихме добрите обноски. Какво се надявате да откриете тук?

— Отговор на загадката за изчезването на мамутите.

— Изчезването им през плейстоцена? – попита Мария.

Карла кимна.

— Представете си как е изглеждал островът преди двайсет хиляди години. Земята край шатрата ни е зе­ленеела и потрепервала под стъпките на огромните стада мамути. Гигантите са били високи над четири метра, най-големите слонове в историята. Кръстосва­ли са древния свят преди три милиона години – има­ло ги е в Северна Америка, от Северна Каролина до Аляска, в по-голямата част от Русия и Европа, дори във Великобритания и Ирландия. Но до 8000 г. пр. Хр. са били почти изчезнали. Мамутите са си отишли, ос­тавяйки ни кости, над които учените като нас да си блъскат главите.

— Отмирането им е една от големите световни загад­ки – съгласи се Мария. – Мамути, мастодонти, саблезъби тигри… Всички изчезват от лицето на земята пре­ди десет-дванайсет хиляди години, както и още двеста други вида едри бозайници. Милиони животни заги­ват по цялата Земя. Какво се надяваш да откриеш тук?

— Не съм сигурна – сви рамене Карла. – Както знаеш, за изчезването им има три теории. Първата е, че ловците от културата Кловис са ги изтребили.

— Проблемът с тази теория е, че не обяснява изчезването им в страни, различни от Северна Америка, пак културата Кловис не е била разпространена в други части на света – каза Арбатов.

— А няма и вкаменелости, доказващи тази теория, тъй че преминаваме към втората, вирус-убиец, покосил бозайниците по света – рече Карла.

— Значи смятате, че тази теория е най-достоверна? – погледна я внимателно доктор Сато.

— И да, и не. Ще се върна на нея, когато спомена и третата теория: драстични климатични промени. В края на плейстоцена климатът се променил рязко. Нов тази теория също има голяма пробойна. Животните по многобройни острови са оцелели. И те биха изчезнали, ако изчезването е било свързано с климата.

— Значи не е безразборен лов, нито вирус, нито климатична промяна. Тогава какво е? – попита Сергей.

— Спорът винаги се свежда до две теоретични школи. Едната е катастрофизмът, според която едно събитие или поредица от събития са причинили изчезването им. Другата е униформизмът, която заявява, че това се е случвало постепенно, а факторите са били много и разнообразни.

— А ти към коя клониш?

— Към никоя. Нито една теория не обяснява изцяло всички факти. Мисля, че всяка от изброените има своето място и значение. Изчезването вероятно е започнало с катаклизъм или поредица от катаклизми: цунами, вулканични изригвания, избълвали отрови, които пък са променили растителността…

— И в тази теория има пробойна – прекъсна я Арбатов. – Според доказателствата изчезването е продължило стотици или дори хиляди години.

— Това не е пробойна. Моята теория отчита откритията на купища мамутски трупове в масови гробници и обяснява защо част от вида е оцеляла дълго след това. Доказателствата сочат, че много животни са загинали внезапно. Но знаем също така, че някои разновидности мамути са съществували чак до появата на пирамидите. Катаклизмът е отслабил стадата дотолкова, че болестите и ловците са успели да ги довършат. Изчезването на някои видове пък е имало лавинообразен ефект. Хищниците, изхранващи се с мамути и други създания са били лишени от прехраната си.

— Мисля, че си на прав път, но твърдиш, че този ка­таклизъм се е случил рязко. В един момент мамутите са били господари на света, а в следващия са изчезва­ли. Не е ли малко смело предположение?

— Никак! Макар че признавам, че теорията за полярното изместване е спорна.

— Полярно изместване ли?

— Преместване на полюсите.

— Никой от нас не е геолог – рече Арбатов. – Моля те, обясни.

— С радост. Под полярно изместване обикновено се има предвид едно от две неща. Магнитно полярно из­местване: размяна на двата магнитни полюса, която би причинила много неприятности, но не и нещо, което да доведе до гибелта на живи същества. Другото е геологично полярно изместване: преместване на земната кора над разтопеното й ядро. Нещо подобно би могло да предизвика катаклизъм, подобен на онзи, унищо­жил мамутите.

Арбатов я изгледа твърде скептично.

— Основаваш теорията си на предполагаемо из­местване на полюсите? Трябва да признаеш, че такова нещо няма как да се случи.

— Напротив! Случвало се е, а по-важното е, че може и да се повтори.

Арбатов демонстративно взе чашата от ръката Карла.

— Гостенката ни май попрекали с водката.

Карла отвърна престорено официално:

— С радост ще ви позволя да прочетете статията, в която развивам теорията си, доктор Арбатов. Може би тогава ще разберете повече неща. Особено уравненията, показващи как смущения в земното електромагнитно поле могат да причинят изместване на полюсите.

Разрази се спор за и против теорията й. Въпреки привидното постигане на съгласие, в групата двата лагера ясно си личаха. Карла не беше изненадана от това. Учените с нищо не се различаваха от останалите хора, освен може би, че бяха по-суетни и по-дребнави. Мария, вежлива, ала и безкомпромисна, сложи край на словесните престрелки.

— Извини ни, задето сме тъй груби към теб. Ти все пак си наш гост – каза тя и изгледа мъжа си кръвнишки. – Какви са плановете ти за утре?

След като Арбатов бе неутрализиран, препирнята спря тъй рязко, както и бе започнала.

— Може би някой ще ми покаже къде сте открили Бабар.

Отговориха й, че няма проблем. Помогнаха на Мария да разчисти масата и не след дълго Карла беше в спалния си чувал.

Старата сграда бе изненадващо добре изолирана и топла и на Карла й бе много уютно, ако се изключат щапукащите дребни зверчета. Развълнувана от наученото през деня, тя не можеше да заспи.

Спомни си стихчето за лека нощ, което рецитираше дядо й, когато заживя с него след смъртта на родителите си.

Още след първата строфа вече спеше дълбоко.