Смяна на полюсите

31

Остин оглеждаше внимателно зейналия кратер, докато параглайдерът се издигаше като кондор над вул­кана. Пътеката, който следяха отвисоко, ги отведе пър­во нагоре до ръба на кратера, а след това се спусна вътре в самия кратер, стигна до средата му и свърши в ниска отвесна скала. Отсрещната страна на кратера бе почти вертикална и се спускаше стръмно към пространството, осеяно с канари. В подножието на склона се виждаше тревиста долчинка вдлъбната като купа. От едната страна я притискаше стената на кратера, а от другата полето с канарите. Остин бавно описа спирала, като се оглеждаше за място подходящо за кацане.

— Какво е онова там? – Дзавала сочеше подножието на склона, където свършваше пътят. – Прилича на стадо крави.

Остин примижа и се вгледа натам, където сочеше приятелят му.

— Твърде са космати за крави. Може да са якове.

— Добре ще ми дойде нещо „як“-о след всичко, което преживяхме.

Остин нямаше време да се заяде за ужасния каламбур на приятеля си, защото Дзавала му посочи друга част от зелената ливада.

— По дяволите! – възкликна Остин. – Хора!

Неколцина души стояха в края на полето с канарите. Докато параглайдерът се спускаше, Остин видя, че един от хората, бутна и събори на земята друг. Трети се спусна на помощ на падналия, но останалите грубо го изблъскаха. Параглайдерът бе достатъчно ниско, за да видят, че всъщност единият човек е руса жена.

— Мисля, че току-що открихме Карла Януш.

Гриша се усмихваше широко, като показваше развалените си зъби. Викна нещо на руски и хората му се показаха иззад скалите.

Шрьодер бързо се ориентира в ситуацията. Явно докато двамата с Карла бяха лъкатушили през града, Гриша и хората са вървели по централния булевард и са попаднали на изхода.

Гриша направи знак на двамата си пленници да се върнат там, откъдето бяха дошли. Още щом излязоха на открито, Гриша забеляза вълнистите мамути.

— Тия пък какви са? Овце?

— Не, пеперуди! – отвърна Шрьодер.

Яростната реакция на Гриша го изненада. Руснакът не обичаше да го унижават, особено пък пред хората му. Той изръмжа като ранено животно, вдигна пушката си като тояга и удари Шрьодер през лицето. Шрьодер се свлече на земята и последното, което чу, бе викът на Клара.

Дзавала наблюдаваше драматичния развой на съби­тията под тях.

— Май е попаднала в лоша компания. Как предлагаш да действаме – като ястреб върху мишка или като бом­бардировач?

Дзавала питаше дали да се спуснат незабележимо, или да открият огън.

— Какво ще кажеш за Буч Касиди и Сънданс Кид?

— Ще да е нещо ново, но както кажеш, все ще съм съгласен.

— Подай ми пистолета и поеми управлението. Ще ги издебнем отзад. Слънцето ще им блести в очите.

— На Уайът Ърп добре са щели да му дойдат тия па­раглайдери.

— Доколкото помня, доста добре се е справил с Клантън и без тях.

Дзавала извади пистолета от кобура, внимателно го пъхна в ръцете на Остин и хвана въжетата за управле­ние. Заспускаха се бързо. Остин приличаше на стрелец от Дивия Запад – с оръжие във всяка ръка.

Гриша притискаше врата на Карла с яката си ръка, а дланта на другата му ръка притискаше лицето й, така че тя едва дишаше. Лесно можеше да й счупи врата и бе достатъчно ядосан, за да го направи, но алчността му все пак надделя и охлади яда му.

Можеше да не я убива, но щеше да се позабавля­ва с нея, както той си знаеше. Разкопча грубо якето й. Многото дрехи под него щяха да го забавят, но не го разколебаха. Той я бутна на земята, готов да скочи отгоре й. В този момент един от хората му извика нещо.

Гриша се обърна. Някаква сянка се носеше по земя­та и всеки момент щеше да мине през краката му, той вдигна глава и зяпна изумен.

От небето се спускаше двуглав човек.

Когато параглайдерът бе на около стотина метра над мъжете, Остин откри огън. Стреляше встрани, за да е сигурен, че няма да засегне Карла. Похитителите й хукнаха да се спасяват.

Това обаче улесни Остин, защото вече можеше да стреля по целите си спокойно, без да се притеснява за Карла. Но тъй като и той се движеше, прицелът му не беше особено точен.

Дзавала му викна да се готви за приземяване. Кърт прибра единия пистолет в кобура, а другия пъхна в ко­лана.

Опитаха се да се приземят на крака, но се спуска­ха твърде бързо и затова залитнаха напред и се озова­ха на земята на четири крака. За тяхна радост тревата омекоти удара. Бързо слязоха от параглайдера и докато Дзавала намотаваше въжетата около платното, Остин хукна към жената, която беше приклекнала до ранен възрастен мъж.

— Госпожица Януш?

Тя вдигна глава.

— Кой сте вие?

— Кърт Остин. Приятелят ми Джо и аз ви търсихме. Добре ли сте?

— Да, добре съм, но чичо ми има нужда от помощ.

Остин извади аптечка. Мъжът бе в съзнание, лежеше неподвижно по гръб с отворени очи. Бе някъде между шейсет и пет и седемдесет и петгодишен, но трудно можеше да се определи точната му възраст. Издълженото му лице бе обляно в кръв от раните по бузата и челото.

Остин приклекна до него, почисти раните и ги дезинфекцира. Грижите му очевидно причиняваха болка на мъжа, но той дори не трепна. Арктически сините му очи следяха внимателно всяко движение на Остин.

Едва-що Остин бе почистил раните, когато мъжът рече:

— Достатъчно! Помогнете ми да стана! – подпря се на Остин и се изправи.

Главата му щръкна поне на десетина сантиметра над Кърт, макар самият Кърт никак да не бе нисък със своите метър и осемдесет. Карла прегърна чичо си през кръста.

— Добре ли си?

— Жилав стар гущер съм аз, но за теб се тревожа.

— Добре съм, чичо, благодарение на тези двама мъже.

Остин забеляза близостта между младата жена и възрастния мъж. Представи себе си и Джо.

— Казвам се Шрьодер – отвърна старецът. – Благодаря ви за помощта. Как ни открихте?

— Говорихме с една жена на име Мария Арбатова.

— Тя е жива?! – възкликна Карла,

— Да, жива е, пострадала е, но ще се оправи. Съпругът й и още двама учени са мъртви. Открихме и още един мъж, когото не разпознахме.

Карла хвърли поглед към Шрьодер, а той рече:

— Нападна Карла. Трябваше да го спра – после примижа към канарите. – Седим на опасно място. Онези ще се върнат всеки момент. Имат автомати, а тук сме съвсем на открито.

— Е вие познавате мястото по-добре – каза Остин – Къде можем да се скрием?

Шрьодер посочи към подножието на склона.

— Долу, В града.

Остин реши, че мъжът бълнува.

— Град ли? – огледа се той. Виждаха се само ниски скални образувания.

— Точно така кимна Карла. О, не, джуджетата ги няма! Стрелбата сигурно ги е уплашила.

— Джуджета ли? – този път Дзавала изпадна в недо­умение.

— Да. Вълнисти мамути-джуджета – нетърпеливо обясни Карла.

Остин и Дзавала се спогледаха.

— Достатъчно приказки! Трябва да тръгваме! – пре­късна ги Шрьодер, стисна Карла подръка и закуцука към края на долчинката. Остин и Дзавала ги последваха.

Шрьодер се оказа прав. Почти бяха прекосили тре­вистата долчинка, когато Гриша и хората му се показа­ха измежду скалите и откриха огън по тях.

В тревата изригваха фонтанчета пръст. На Гриша и хората му нямаше да им нужно много време, за да настроят прицела си. Остин махна на останалите да продължат. А самият той залегна в тревата и се прицели внимателно в най-близкия руснак.

Първите два куршума не улучиха. Въпреки това Гриша и хората му решиха да не рискуват и също се проснаха в тревата.

Остин надзърна през рамо и видя, че другите почти са стигнали до скалната стена. Преди Гриша и хората му да са се опомнили, той скочи на крака и затича. Скоро изстрелите затрещяха зад гърба му. Куршумите едва ли не го щипеха по петите, но той най-после успя да се шмугне в отвора в скалата.

Посрещнаха го въздишки на облекчение. Карла разтръска фенерчето, което извади от джоба си. Явно батериите все още пазеха някакъв заряд, защото треперлив лъч се плъзна по скалите. Поеха по пътеката. Не след дълго започнаха да се появяват светещи отломки, а когато фенерчето окончателно угасна, малката групичка вече беше достигнала покрайнините на града и наоколо се виждаше достатъчно добре. Остин смаяно заоглежда блещукащите улици и сгради.

— Какво е това. Страната на чудесата?

Карла се засмя.

— Не! Това е подземен град, изграден от светлоизлъчващ минерален материал. Не знаем кой го е строил, но това са само покрайнините. Доста е голям.

Шрьодер прекъсна разговора на Карла и Остин и поведе малката групичка през лабиринта от улици към площада с мамутите.

Животните се бяха върнали и се бяха скупчили в основата на пирамидата. Изглеждаха неспокойни, сумтяха често, въртяха се и не заставаха на едно място.

Карла видя, че Остин посяга към оръжието си и сложи ръка на рамото му.

— Няма проблем. Няма да ни наранят. Просто са се изплашиш от шума.

Остин бе виждал какво ли не по време на различните си мисии, бе стигал до най-отдалечените кътчета на света, бе слизал в океанските дълбини… но нищо не можеше да се сравни със създанията, които стояха пред него. Бяха миниатюрни копия на исполините от учебниците.

Дзавала бе не по-малко стъписан.

— Мислех, че са изчезнали – каза той, без да отлепя очи от мамутите.

— Изчезнали са – потвърди Карла. – Тези животни са наследници на същинските мамути, които някога са живели на острова.

— Карла, трябва да обсъдим как да се измъкнем от онези убийци – прекъсна разговора им Шрьодер.

— Прав сте – каза Остин. – Има ли друг изход от тук?

— Да, но пътят е дълъг и опасен – отвърна Карла.

— Аз няма да успея да се върна по него, но вие трябва да опитате – рече Шрьодер. – Дайте ми пистолет и ще ги забавя, докато ти и новите ти приятели избягате през пещерата.

Остин се усмихна.

— Добър опит, чичо Карл, но мъченичеството не е модерно още от Средновековието насам. Оставаме заедно.

— Това място започва да ми харесва – добави и Джо.

— Топло е, има романтично осветление и неповторим… ммм… аромат във въздуха.

Шрьодер се усмихна. Не знаеше кои са тези двамата, но се радваше, че им се бяха притекли на помощ, но на глас каза само:

— Ако ще вършим глупости, по-добре да се подготвим.

Остин предложи Джо да застане на пост, там където улицата се влива в площада, а после се обърна към Шрьодер.

— Предложения?

— Няма смисъл да бягаме. Най-добре да заемем позиции по площада и да опитаме кръстосан огън.

Остин беше приятно изненадам, че новият им познат предпочита атаката пред бягството. Градът бе лабиринт, който можеха да се скрият на десетки места, но и Кърт, също като Шрьодер, знаеше, че постоянното придвижване от място на място има своя цена.

— Не Знам колко ще ни се наложи да се бием – каза Остин. – Носим допълнителни амуниции, но не са много. Честно казано не очаквахме Литъл Бигхорн*.

[* На 25 юни 1876 г. индианци от племената сиукси и северни шайени разбиват частите на генерал Къстър край река Литъл Бигхорн в една от най-знаменателните битки в хода на завоюването на Дивия западат белите. – Б.Ред.]

— Трябва само да изчакат да ни свършат куршумите и ще могат да се разправят с нас един по един. Жалко, че си използвах гранатата…

Остин изгледа внимателно Шрьодер. Възрастният мъж не даваше вид на човек, който се разхожда с гранати в джоба. Остин си напомни, че външният вид може да лъже. Шрьодер беше достатъчно стар, за да получава пенсия, но говореше като член на ударен отряд.

Джо пристигна от съгледваческия си пост.

— Време е. Приятелчетата ни идват.

Остин огледа набързо площада.

— Имам една странна идея – рече той накрая и набързо им описа плана си.

— Може и да стане – рече Шрьодер, развълнуван.

— Най-добре да стане, че нямаме много възможности – отвърна Остин.

— Няма ли друг начин? – погледна ги притеснено Карла. – Толкова красиви същества са.

— Боя се, че няма. Но не се притеснявай, ако го направим както трябва, няма да ги нараним.

Карла въздъхна. Разбираше, че нямат друг избор, но въпреки това не искаше да замесват и животните. По указания на Остин тя и останалите тихо се разположиха по площада. Единствената открита страна остана тази към улицата. Зачакаха.

Мамутите вдигнаха глава, когато видяха движещите се хора, а гласовете на Гриша и бандитите му, които се чуваха отдалече, ги обезпокоиха още повече. Ловците не се стараеха да са тихи. Може би го правеха нарочно, за да уплашат жертвите си, а може би просто си бяха глупави. Но каквато и да бе причината, мамутите се уплашиха още повече.

Стадото се отдръпна по краищата на площада, но спря, когато се натъкна на хора и там. Животните, които първи стигнаха, се обърнаха и се блъснаха в идващите след тях. Сумтенето и тръбенето се усилиха.

В този момент Гриша се озова на площада. Гледката и миризмата на поредното неприятно двукрако стресна най-близките животни.

Успокоен от боязливостта им, Гриша пристъпи напред, последван от главорезите си. Мъжете застанаха в края на площада, омагьосани от съществата, които преди малко видяха само отдалеч.

Напрежението в стадото достигна критичната си точка. Остин използва този момент и отприщи верижната реакция, като стреля във въздуха. Дзавала стори същото. Шрьодер и Карла се развикаха и запляскаха с ръце. Стадото мигом се превърна от уплашена групичка безопасни животни в паникьосана река от тела. Като тръбяха уплашено, мамутите се устремиха към единствения изход, тясната улица, която щеше да ги изведе извън пещерата, далеч от натрапниците, нарушили покоя им.

За нещастие на Гриша, той и хората му се намираха между стадото и целта му.

Руснаците вдигнаха автоматите си, но стадото бе на няколко крачки от тях. Мъжете се обърнат и затичаха, но стадото ги помете и прегази. Само Гриша още успяваше да тича пред побеснелите животни. Очите му шареха ужасено в търсене на изход, но в този момент се подхлъзна и попадна под прииждащата вълна от плът.

Остин и останалите решиха да не рискуват и се погрижиха стадото да продължи в същата посока, по-далеч от тях, като вдигнаха колкото можеха повече шум.

След няколко секунди всичко приключи, площадът беше празен. Грохотът на стадото заглъхна в далечината. Остин и Дзавала внимателно приближиха към улицата. На известно разстояние една от друга имаше няколко окървавени купчини дрехи, доскоро живи хора. Откриха здраво фенерче, а Остин се провикна към Шрьодер и Карла, че могат да излязат.

— Не приличат на хора – рече безучастно Карла, когато видя труповете на бандитите.

Остин си спомни мъртвите учени в дерето.

— Едва ли някога са били.

Шрьодер се засмя дълбоко.

— Отдавна знам, че в подходящите ръце всичко е оръжие, но в учебниците нищо не пишеше за космати слончета.

Остин се зачуди за кои учебници говори Шрьодер и какво ли училище е завършил, но изтласка тези мис­ли на заден план, защото още не бяха в безопасност. Излязоха от града. Когато се озоваха навън и косите слънчеви лъчи ги погалиха, усетиха как се изпълват с нови сили. Отидоха при параглайдера и откриха, че Гриша и хората му са разбили захранването и са нарязали крилото.

С части от алуминиевите тръби и парчета от най­лона направиха груба шина за Шрьодер. Отправиха се към ръба на кратера. Пътят правеше широки зигзаго­образни завои – така беше по-удобен и полегат, но и много по-дълъг. Често спираха заради Шрьодер, но той ги увещаваше почивките да не продължават повече от няколко минути.

Няколко часа по късно стояха на ръба на кратера и се взираха надолу по външния склон на вулкана. По-голяма част от острова тънеше в мъгла. Хвърлиха един последен поглед към кратера и поеха надолу.

Спускането бе също толкова трудно, колкото и изкачването. Пътят приличаше на козя пътечка. Цялата в камъни и канари, които дори при идеални условия биха затруднили ходенето.

Бяха минали около две трети от пътя, когато установиха, че не са сами. Към тях се изкачваха хора – все още дребни като мравки в далечината.

Групата на Остин продължи пътя си. Така или иначе ги бяха видели, нямаше смисъл да се крият, но извадиха оръжията си готови за стрелба. Остин преброи шес­тима души. Когато разстоянието между двете групи намаля, водачът на новодошлите вдигна ръка. В този момент Остин го разпозна – Петров.

Заедно с него бяха специалният му отряд, както и Вероника и съпругът й. Петров пробяга последните метри.

— Добра среща, Остин! – изпуфтя той, широко ухи­лен. – С Джо сте добавили и планинарството към мно­гобройните си постижения. Не спирате да ме изумява­те. – После се обърна към Карла. – А това ще да е мадмоазел Януш. Много се радвам да се запознаем! Този господин не го познавам – рече той и обърна глава към Шрьодер.

— Аз съм просто един старец, който би трябвало да си е в креслото у дома – отвърна Шрьодер с уморена усмивка.

— Как ни открихте? – попита Кърт.

— Говорихме с капитана на ледоразбивача. Каза, че сте отлетели с някакво приспособление към вулкана.

— Имахме параглайдер

— О, сега си спомням! Торбите ви!

Остин кимна.

— Пропусна цялата забава.

— Нищо подобно – рече ведро Петров. – Много се позабавлявахме. Натъкнахме се на групичка въоръже­ни мъже, които идваха с лодка. Посрещнаха ни топло, но ние им се отблагодарихме още по-топло. Оцелелият каза, че са дошли да помогнат на някакви си, които вече били тук – и надникна през рамото на Остин, ся­каш очакваше да види зад гърба му да се задават прес­ледвачи.

— Тези някакви вече не са тук – отвърна Шрьодер.

— Да. Бяха стъпкани от стадо вълнисти мамути – обясни Кърт.

— Мамути-джуджета – поправи го Дзавала.

Петров поклати глава.

— От години изучавам американската култура, но така и не ви разбрах хумора.

— Няма проблем. Дори ние не си го разбираме. Ще ни помогнете ли да слезем?

— Разбира се! – Петров извади от раницата си бутил­ка водка. – Но първо ще пийнем.