Смяна на полюсите

3

НЮ ЙОРК СИТИ

Преди Франк Малой да стане високоплатен консул­тант на полицейските управления из цялата страна, той бе едно типично ченге. Ненавиждаше хаоса от вся­какъв порядък. Винаги гладеше и прилежно сгъваше униформата си. От морската пехота му бе останал на­викът да подстригва прошарената си коса много късо. Често тренираше и мощното му тяло бе мускулесто и в отлична форма.

За разлика от много полицаи, на които наблюдението им дотягаше, Малой обичаше да стои часове наред в ко­лата и да наблюдава потока на движението и пешеход­ците, винаги нащрек за някаква нередност в случващото се. Помагаше му и железният пикочен мехур.

Малой бе паркирал на „Бродуей” и оглеждаше върволицата от бързащи минувачи и зяпащи туристи. Внезапно от тълпата се отдели някакъв мъж и закрачи право към патрулната кола на нюйоркската полиция.

Непознатият бе висок, слабоват, малко над трийсетте. Носеше светлокафяв лек костюм, омачкан край коленете, и износени кецове. И косата, и брадата му бяха рижави, а козята му брадичка бе прецизно оформена. Яката му бе разкопчана, а вратовръзката висеше хлабаво. Годините патрулиране бяха научили Малой да преценява хората само с един поглед. Мъжът беше репортер.

Репортерът доближи колата, приведе се към прозореца и залепи на стъклото, точно пред очите на Малой, личната си карта.

— Казвам се Ланс Барне, репортер от „Таймс“. Вие сте Франк Малой, нали?

Въпросът му развали удоволствието на Малой от точната преценка.

— Да – намръщи се той. – Как ме намерихте, господни Барне?

— Лесно – сви рамене репортерът. – Седите си сам в тъмносин форд в квартал, където човек не може да паркира.

— Явно се отпускам – рече полицаят. – Или просто още ми пише „ченге“ на челото.

— Не, помогнах си – успокои го Барне и се ухили. – От МАКЦ ми казаха, че ще сте тук.

МАКЦ беше Многоагентният контролен център, който се грижеше за сигурността на международната икономическа конференция, провеждаща се в Ню Йорк. В Голямата ябълка се бяха събрали политически лидери и бизнесмени от цял свят.

— И аз си помогнах – изхили се Малой. – От МАКЦ ми се обадиха и ми казаха, че ще дойдете. – Вгледа се в лицето на репортера и реши, че му е познато отнякъде.

— И преди ли сме се срещали, господин Барне?

— Мисля, че веднъж ме глобихте за неправилно пре­сичане.

Малой се засмя. Беше съвършен физиономист. Ня­маше как да не се сети.

— Какво мога да направя за вас?

— Пиша материал за конференцията. Разбрах, че сте най-добрият консултант по комплексни методи за опазване на реда. Дали мога да ви интервюирам как мислите да се справите с планираните протести.

Малой имаше фирма в Арлингтън, Вирджиния, коя­то консултираше полицейските управления за методи­те за контрол на тълпите. Беше също така и в управи­телните комитети на няколко компании, които произ­веждаха полицейска екипировка за подобни случаи, а бизнес и политическите му контакти му осигуряваха добри доходи. Една положителна статия в „Ню Йорк Таймс“ беше добре дошла.

— Влизайте! – рече той и отвори вратата до шофьора.

След като Барне светкавично се намести на пред­ната седалка, двамата се здрависаха. Репортерът вдиг­на слънчевите очила на челото си. Показаха се про­низващите му зелени очи, под остро сключени вежди, подобни по форма на брадичката и устата му. Извади бележник и малък диктофон от джоба си.

— Дано нямате нищо против, че ще ви записвам. Презастраховам се, защото искам да съм сигурен, че ще ви цитирам правилно.

— Няма проблем. Пишете каквото искате за мен, само ми напишете вярно името – откакто напусна по­лицията и започна частния си бизнес, Малой бе станал много добър в общуването с репортери. – Бяхте ли на пресконференцията?

— О, да! – възкликна Барнс – Ама че арсенал! Дългообхватните акустични прибори, които сте качили на хъмвитата ме отвяха. Вярно ли, че са използвани в Ирак?

— Считат се за несмъртоносни оръжия. Издават ви­сокочестотен писък, който заглушава и най-шумните демонстранти.

— Ако някой ме залее със сто и петдесет децибела, със сигурност бих спрял да викам за мир и справедли­вост.

— Ще използваме пискалата само срещу по-големите тълпи. Онзи ден ги изпробвахме. Вършат работа в ра­диус от поне четири пресечки.

— Аха! – Репортерът трескаво си записваше. – Анар­хистите ще получат посланието.

— Подозирам, че тежката артилерия няма да влезе в работа. Дребните неща са по-важни, патрулиращите скутери и механичните бариери.

— Но чувам, че имате и много високотехнологични джаджи.

— Така е. Най-ефективният начин за борба с диване­тата е софтуерът, не хардуерът.

— Как така?

— Да се повозим – и Малой запали двигателя. Дока­то колата слизаше от тротоара, той включи радиото. – Тук „Номад“. Тръгвам северно по „Бродуей“.

— Номад ли? – попита Барне, след като Малой пре­късна връзката.

— Постоянно шаря насам-натам. Наглеждам нещата. Диванетата знаят това, но не знаят къде съм. Държа ги на тръни.

Зави на изток, известно време кара по улица „Парк“ после се върна на „Бродуей“.

— Кои са тези „диванета“, за които говорите?

— С анархистите човек не знае с какви образи си има работа. В Сиатъл имахме природозащитници и паци­фисти. Имахме уикани и феминистки нео-паганистки, врещяха срещу Световната търговска организация и за тяхната Богиня, която и да е тя. Повечето обикновени анархисти са против световния икономически ред. Не вредят на хора, защото корпоративната собственост е тяхната цел, а хаосът е основният им метод. Обикнове­но са организирани в автономни групи или се събират според интересите си. Действат по общо съгласие и из­бягват всякаква йерархия.

— Предвид липсата им на организирани структури, за какво точно се оглеждате?

— Трудно е да ви обясня – започна Малой. – Горе-до­лу за същото, за което се оглеждах и като патрулиращ полицай. Диванетата се разделят на малки групички, понякога са по двойки или сами. Просто следя за съм­нителни модели на поведение.

— Чел съм за сиатълските протести. Звучат като кошмар.

Малой подсвирна.

— Още нося белезите. Ама че бъркотия беше!

— Какво се обърка тогава?

— Диванетата се насочиха към конференцията на Световната търговска организация. Това, което те наричат „властовия елит“. Тогава бях областен надзорник по масовите изяви. Хванаха ни по бели гащи. Оказахме се със стотина хиляди демонстранти, бесни на „потисни­ците“ от световната търговска система. Имаше масови грабежи, въведохме вечерни часове, а ченгетата и Националната гвардия търчаха и стреляха с гумени кур­шуми и сълзотворен газ по всички – и по агресивните, и по мирните протестиращи. Градът остана с насинено лице в очите на международната общност и един куп заведени дела срещу управата. Някои твърдят, че полицията е реагирала твърде яростно, други – че не сме направили достатъчно. Иди ги разбери.

— Както казахте, пълна бъркотия.

Малой кимна.

— Но Битката за Сиатъл* беше повратната точка.

[* Така стават известни безредиците при огромната протестна демонстрация срещу световния икономически монопол на големите корпорации по време на конференция на Световната търговска организация, проведена на 30 ноември 1999г. в Сиатъл. Броят на демонстрантите се определя между 50 и 100 хиляди души. – Б.авт.]

— Как така?

— Протестиращите разбраха, че само шествията по улиците не стигат. Единствено преките действия помагат – да нарушиш реда, да създадеш дискомфорт, да притиснеш, да бръкнеш в окото на тези, които те интересуват.

— От това, което видях из града днес, властовият елит доста път е извървял от Сиатъл насам.

— Със сигурност. Бях във Филаделфия за конгреса на Републиканската партия, когато анархистите пак ни направиха на глупаци. Направо се качиха на главата на полицията. Търчаха по улиците като зайци, а дебели обездвижени полицаи се опитваха да ги настигнат. Създаваха хаос и безредици. Направиха същото и на конференцията на Световната търговска организация в Маями. Едва през 2002-ра покрай Световния икономически форум най-после започнахме да овладяваме положението, а през 2004-та за Републиканския конгрес вече бяхме изработили стратегия.

— Тогава почти не допуснахте нарушения, но някои се оплакваха пък, че сте нарушавали гражданските им права.

— Това е част от стратегията на протестите. Тези хора не са глупави. В повечето случаи са едни и същи: групичка непоправими подстрекатели, които се местят от град на град. Провокират властите, надявайки се на свръхреакция, заради която да писнат, че са малтрети­рани. Опа!

Малой отби и се качи на тротоара до групичка хора с музикални инструменти. Още преди колата да спре, той излая по радиото:

„Номад“ до МАКЦ! Някакви музиканти се съби­рат за непозволен поход от Юниън скуеър до Мадисън скуеър гардън.

Барне огледа тротоара и в двете посоки.

— Не виждам никакъв поход – каза той.

— Сега вървят по двойки. Дотук нищо нередно. След минутка ще се съберат… не, почакай, ето ги, тръгнаха!

Музикантите наистина се събираха във все по-голе­ми групи. Слязоха от тротоара и започнаха да оформят шествие по улицата. Ала преди да успеят, полицаи на велосипеди и скутери се събраха край тях и започнаха арести.

Барне записваше усилено.

— Впечатлен съм! – каза той. – Като по учебник.

— Така и трябва. Проста маневра, но е резултатна. Правим го от години. Конференцията е една, но гости­те и протестиращите са стотици, тъй че може да стане голяма беля. Диванетата винаги гледат да са на крачка пред нас.

— Как разпознавате истинските фанатици от хората, които просто искат да протестират?

— Трудно е. Просто арестуваме всеки, който създа­ва проблеми, и после уточняваме – Малой извади от жабката звънящия си мобилен телефон и го подаде на Барне. – Погледнете тук.

Репортерът прочете есемеса.

— Пише, че отрядът на скутерите е овладял музикантите. Пише, че минувачите трябва да избягват околността и трябва да дойдат камери, медици и адвокати-наблюдатели, а всеки, който може да пречи на полицаите да арестуват демонстрантите, да го прави на всяка цена. От кого е това?

— От диванетата. Не само ченгетата се поучиха от Сиатъл. Анархистите си имат свой собствен координационен център като нашия МАКЦ. Казват на активистите какви маршрути да използват, за да избягват полицаите. Докато се разправяме с тях на едно място, те подемат същото на друго. – Малой се засмя. – Ежегодно харчим милиони, за да ги овладяваме, а те използват на практика безплатна технология.

— Не знаят ли, че им четете съобщенията?

— Разбира се, че знаят. Но пък са по-спонтанни, тъй че непрестанно се дебнем. Разузнаване, това му е цаката. Те са бързи, но нещата опират и до бройка. Имаме трийсет и седем хиляди ченгета, дирижабъл, хеликоптери, видеокамери, а двеста от хората ни имат камери в шлемовете, свързани към централния ни щаб.

— А те не могат ли да следят полицейските скенери?

— Не само, че могат, но и го правят. Бързата реакция е ключова. Знаете какво се говори за уличния бой, добрият здравеняк винаги ще победи добрия дребосък. Така че при равни условия винаги ще победим.

Барне подаде телефона на Малой.

— Това май е за вас.

Беше се получило ново съобщение.

— Ха! – Малой гледаше телефона си, все едно се бе превърнал в змия. – Как го правят, по дяволите? – обърна се той към Барне.

Репортерът сви рамене и продължи да записва. Ма­лой се опита да изчисти екрана, но се появи ново съ­общение.

После екранът угасна. Малой грабна радиото и се опита да се свърже с МАКЦ, но не можеше. Мобил­ният отново зазвъня. Малой вдигна, послуша малко и отвърна:

— Заемам се! – после се обърна към Барне с побеляло лице. – Бяха от МАКЦ. Казват, че климатикът в щаба е отказал. Комуникационните системи са се побъркали. Никой не знае къде са отрядите. Всички светофари из града светят в червено.

Приближаваха „Таймс скуеър“. Стотици демон­странти, които нямаше кой да спре, се изливаха от­всякъде на площада. Пространството беше претъпкано като на Нова година.

Колата на Малой бавно си проправяше път през тъл­пата. Когато наближиха сградата на „Ню Йорк Таймс“, огромният видео екран също угасна.

— Хей, вижте! – Барне сочеше екрана.

Беше се показал надпис в бяло.

ПРИЯТЕН ДЕН!“

Показа се ухилен емотикон с рогца, а под нея ед­на-единствена дума:

— Кой, по дяволите, е Луцифер? – Малой се взираше напрегнато през предното стъкло.

— Кой го знае – отвърна Барне и посегна към дръжката на вратата. – Благодаря за возенето. Имам да пиша статия.

Името изчезна от екрана и се показа друго, което този път заблестя на всеки електронен екран из площада:

Малой изруга и изхвърча от колата. Огледа тълпата, но Барне бе изчезнал сред хилядите протестиращи. Малой промърмори „Луцифер“ под нос, а по гръбнака му пробяга тръпка. Сети се къде бе виждал репортера преди. Брадичката, рижата коса и формата на веждите, зелените очи – подсъзнателно му напомняше на изображение на Сатаната.

Докато Малой стоеше като истукан, чудейки се дали не е полудял, и на ум не му идваше, че го наблюдават същите тези зелени очи. Барне бе застанал под козирката на една офис сграда и не изпускаше от очи детектива. Държеше мобилен телефон до ухото и се смееше.

— Исках да ти кажа, че планът мина идеално. Градът е в пълна паника.

— Отлично! – рече някой от другата страна. – Виж, трябва да поговорим. Важно е.

— Не сега. Излез от фара, за да ти благодаря лично.

Барне прибра телефона и зарея поглед из площада. Един младеж строши с тухла витрината на магазин на „Дисни“. Други последваха примера му и след броени минути тротоарите бяха покрити с натрошени стъкла. Някой подпали кола и димът се заиздига на кълба към небето. Въздухът се изпълни с лютивата смрад на горяща пластмаса и плат. Музикална група 0т демонстранти крачеше по улицата и свиреше парче от „Мостът на река Куай“*. Музиката обаче почти не се чуваше от подивелите клаксони край тях.

[* Великобритански игрален филм (1957 г.), за Втората световна война, носител на 7 награди “Оскар” и със силно антивоенно послание. – Б.авт.]

Барне наблюдаваше всичко с блажена усмивка на почти карикатурното си дяволско лице.

— Хаос! – промълви той като мантра. – Сладък, сла­дък хаос!