Смяна на полюсите

22

Петров тъкмо се канеше да излезе от офиса си в една от безличните московски правителствени сгради, ко­гато секретарката му каза, че го търсят по телефона. Беше в отвратително настроение, защото не успя да се измъкне от дипломатически коктейл в норвежкото по­солство. Норвегия! Пушена риба до повръщане. Мис­леше да се налее с водка и да се изложи, за да не го канят отново.

— Запиши какво искат, после ще ми кажеш – изръмжа той. Но докато излизаше през вратата, се обърна.

— Кой е?

— Някакъв американец. Казва, че името му е Джон Доу.

Петров се стъписа.

— Сигурна ли си?

Изфуча покрай озадачената си секретарка, върна се в офиса и грабна телефона.

— Петров!

— Здравей, Иване. Едно време сам си вдигаше телефона – рече човекът отсреща.

— А ти едно време се казваше Кърт Остин – въпреки, че процеди думите си през зъби, веселите пламъчета в погледа му издаваха колко се радва.

— Туше, стари друже. Все същият язвителен кагебеец. Как си, Иване?

— Добре. Колко време мина от онази работа с Разов?

— Няколко години. Каза ми да ти се обадя, ако ми потрябва услуга.

Остин и Петров бяха работили заедно, за да попречат на плановете на Михаил Разов, руски демагог в основата на заговор да отприщи цунами на Източния бряг, използвайки летливи океански залежи от метан-хидрат.

— Имаш късмет, че ме хващаш. Тъкмо тръгвах към вълнуващ купон в норвежкото посолство. С какво да ти услужа?

— Дзавала и аз трябва да стигнем до Новосибирските острови колкото се може по-бързо.

— Сибир! – Петров се позасмя. – Сталин е мъртъв, Остин. Вече не пращат хората в Гулаг. – Той се поозърна. – Онези, които обидят висшестоящите, получават повишение, звание и голям офис, обзаведен отвратително, където умират от скука.

– Пак си бил непослушен, Иване.

– Точната дума няма добър превод на английски. Да кажем, че е неразумно да злепоставиш висшестоящ.

– Следващия път, като говоря с Путин, ще вмъкне няколко хубави думи за теб.

— Ще се радвам да пропуснеш. Именно него злепоста­вих. Изобличих негов близък приятел, който прибира­ше пари от нефтена компания. Правителството пое кон­трола над компанията, след като арестуваха собствени­ка. Обичайните кремълски безумия. Отнеха ми поста в разузнаването. Имам твърде много високопоставени приятели, тъй че не можеха да ме накажат пряко, затова ме натикаха в златна клетка. А защо Сибир?

— Не мога сега да навлизам в подробности. Само ще ти кажа, че е крайно спешно.

Петров се усмихна.

— Кога не е? Кога искаш да тръгнете?

Остин се бе обадил на Петров, след като опита да проследи Карла Януш от Университета на Аляска. Ше­фът на катедрата, с когото се свърза, му каза, че Карла е на експедиция в Новосибирските острови. Остин раз­бра, че трябва да побърза, когато мъжът му каза, че за трети път тази седмица някой пита за експедицията до острова Айвъри.

— Веднага – рече той на Петров.

— Бързаш явно. Ще се обадя на посолството във Ва­шингтон и наш куриер ще ти донесе документите. Но помощта си има цена. Трябва да ми позволиш да те черпя едно и да си поговорим за едно време.

— Има сделка!

— Ще ви трябва ли помощ, като стигнете?

Остин се замисли. От опит знаеше, че представата на Петров за помощ е корав отряд от спецназ, въоръжени до зъби и жадни за въргал.

— Може би по-късно. В началото ще е нужен по-хирургически подход.

— Тогава ще подготвя медицински екип, ако ви притрябват хирурзи. Може и аз да се присъединя.

— Май не се шегуваше, че си отегчен – отбеляза Остин.

— Нищо подобно на едно време – отвърна Петров носталгично.

— Ще си говорим на по питие – обеща Остин. – Извинявай, че бързам, но имам да звъня и другаде. Ще ти се обадя, за да уточним подробностите около пътуването.

Петров каза, че разбира, и посъветва Остин да държат връзка. Затвори и каза на секретарката си да отмени колата, която щеше да го откара на коктейла. Обади се на посолството във Вашингтон. Там никой не знаеше, че го бяха превърнали в писарушка, тъй че успя да прокара документи на Остин и Дзавала до Русия, като част от експедиция на НАМПД. Когато се увери, че документите ще са у Остин до час, се облегна назад в стола и запали една от любимите си хавански пури. Замисли се за срещите си с дръзновения американец от НАМПД,

Петров бе минал четирийсетте, имаше широко чело и високи скули. Би бил хубавец, ако не беше огромният белег на дясната му буза. Беше му от Остин, но не го винеше за това. Бяха се сблъскали няколкократно, докато работеха за специализираните военноморски разузнавателни отряди в страните си по време на Студената война. Съперничеството им се поразгорещи, когато руснаците опитаха да заловят потънала шпионска подводница и екипажа й.

Остин успя да спаси екипажа и предупреди Петров, че е поставил експлозив с таймер на подводницата. Разгневен, че са го надхитрили, Петров се спусна със своята миниподводница и експлозията го застигна. Но произшествието не бе по вина на Остин, всъщност от него Петров се поучи да не позволява емоциите да управляват действията му. По-късно, когато се озоваха рамо до рамо на мисията срещу Разов, се оказаха силен екип.

Ако Остин си мисли, че може да ми отнеме възможността да се позабавлявам в собствената си страна, греши много, помисли си Петров. Вдигна телефона и задвижи нещата.

Остин пък говореше с Дзавала.

— Бях буквално на вратата – каза Джо. – Ще се видим в НАМПД.

— Промяна в плановете. Отиваме в Сибир.

— Сибир ли? – попита Джо с очевидна липса на ентусиазъм – Аз съм мексиканец. Студеното не ми се отразява добре.

— Не забравяй да си вземеш слиповете с подплата. А аз ще си тема широкоцевната траперска пушка – рече Остин, така Джо наричаше едрокалибрения си револвер „Боуън“. – И няма да е излишно да си направиш една застраховка.

Разбраха се да се видят на летището и Остин отиде да си стегне багажа за Арктика.

На хиляди километри от тях Шрьодер седеше във възтясната каюта на кораба и преглеждаше отново топографската карта на острова на слоновата кост.

Отдавна бе научил, че трябва да познаваш терена мисията си, независимо дали са стотици квадратни километри, или няколко градски пресечки.

Бе гледал картата толкова пъти, че имаше чувството, че познава острова, сякаш е бил там. Парчето земя беше широко петнайсетина километра и дълго – трийсет. Морето бе ерозирало вечните ледове, тъй че брегът бе нащърбен и напомняше на отчупено парче от глинен съд. На южния бряг една вдлъбнатина с формата на полумесец оформяше естествен пристан, близо до устието на някаква неголяма река.

През тундрата лъкатушеха пресъхнали корита на древни реки. Отдавна спящ вулкан стърчеше като черен цирей от леда.

Шрьодер отмести картата и прелисти един стар пътеводител, който купи от една антикварна книжарница, докато чакаше да дойде корабът, който щеше да го откара на острова. Доволен установи, че руския му още го бива. Островът бил открит случайно в края на 18-ти век от руски търговци на кожи. Островът бил пълен с купищата животински кости и мамутски бивни, затова и го кръстили Айвъри.

Търговията с кожи приключила след оргия, последвана от убийства и тогава дошли ловците на мамутска кост. Те намерили огромен пазар сред майсторите резбари в Китай, а и други части от света. Осъзнало неочаквания си късмет, руското правителство раздало привилегии на определени предприемачи. На работа при един от тях се хванал мъж на име Санников, който обходил всички арктически острови.

Остров Айвъри имал най-богати залежи, но бил и най-отдалечен, тъй че останал относително непокътнат за сметка на по-достъпните места на юг. Неколцина безстрашни ловци на слонова кост установили поселище край устието на реката и го нарекли Градът на слоновата кост, но като цяло островът си останал безлюден.

На вратата се почука и се показа кръглото лице на един полуескимос.

— Лодката е готова да ви откара на брега, господине – рече той.

Шрьодер взе багажа си и последва моряка до перилата на левия борд на траулера. Оттам слезе в лодката.

Шрьодер взе багажа си и последва до перилата на левия борд на траулера. Оттам слезе в лодката. Докато морякът зад него гребеше, Шрьодер отместваше с дълга кука парчетата лед в неподвижните води. След няколко минути дъното на лодката простърга по – чакълестия бряг.

Шрьодер хвърли торбата си на брега, излезе и помогна на мъжа да избутат лодката обратно във водата.

Не откъсна погледа си от лодката, докато не се скри в мъглата. На стотина метра от брега тя вече едва се виж­даше сред влажната пелена. Бяха се разбрали корабът да го чака двайсет и четири часа. Шрьодер щеше да се вър­не на брега и да даде сигнал да го вземат. Надяваше се да води и Карла. Досега не се бе запитал дали ще успее да я убеди, че е в опасност. По-късно щеше да мисли за това. Сега имаше друга важна работа – да я открие. Дано не е закъснял. Беше в добра форма за възрастта си, но нямаше как да отрече, че тялото му, след почти осем тежки десетилетия, бе започнало да се предава. Боляха го мус­кулите и ставите, а напоследък бе започнал и да куца.

Шрьодер дочу ръмженето на рибарското корабче. Отдалечаваше се. Капитанът явно бе решил да си тръгне с половината пари, вместо да чака Шрьодер и да си получи и останалото. Шрьодер сви рамене. Още от на­чалото му бе станало ясно, че онзи е мошеник. Нямаше връщане назад.

Огледа онова, което можеше да види от острова. Плажът се изкачваше плавно нагоре – нямаше да е труден за прекосяване. Шрьодер метна торбата на рамо и тръгна. – В пясъка се виждаха ясни следи от стъпки. Явно това беше главният път към Града на слоновата кост.

След около десетина минути вървене покрай реката зърна жалкия бивак от схлупени постройки, получила званието град и не можа да сдържи смеха си. Големите, разноцветни шатри край старите сгради му подсказваха, че е открил и бивака на експедицията.

Когато приближи, с изненада установи, че сградите, които отдалеч приличаха на каменни, всъщност бяха построени от хиляди кости. Надникна в две от постройките и откри спални чували. Третата бе заключена. Надникна и в шатрите. Една бе пригодена за трапезария и кухня. Разходи се из бивака, като подвикна няколко пъти, но никой не му отговори. Загледа се в свъсения стар вулкан, а после погледът му се плъзна вляво и вдясно. Никъде нищо не помръдваше. Не се изненада – в проломите по острова можеше да се скрие цяла войска.

Шрьодер се върна при реката и зърна отпечатъци от ботуши, водещи към вътрешността на острова. Наби­тото му око различи следите на петима души. Двама от тях оставяха по-плитки отпечатъци и очевидно бяха по-леки – най-вероятно жени. Част от умората му се разсея, оживи се от възможността да се срещне с кръ­щелницата си и ускори крачка. Малко след това обаче вълнението му премина в тревога.

Първите стъпки бяха заличени от други, по-тежки. Някой следеше Карла и екипа й.