Смяна на полюсите

33

Гант смяташе, че последните мигове от лова на ли­сици са най-върховното преживяване на света. Ярко­червените жакети, пронизителните звуци на рогове­те, подвикванията и гръмките удари на копитата бяха само прелюдия към онзи миг, в който хрътките залавя­ха ужасеното животно и го разкъсваха.

Плячката този път бе необичайно изобретателна. Хитрата твар бе прецапала през поток, бе изтичала по едно паднало дърво, а после се бе върнала по стъпките си, за да заблуди преследвачите. Но накрая глутницата приклещи обреченото животно до нисък плет, който Гант собственоръчно бе засадил, за да примамва лисиците в капан. От едната страна на плета имаше каменна стена. Дори когато лисицата разбра, че няма накъде да бяга и е обречена пак де опита да се отбранява.

Гант предвидливо изпрати другите ловци обратно в дома си, за да се наслади сам на прекрасния завършек. Той слезе от коня, приближи до плета и си припомни последните мигове на лисицата. Ловът бе жестоко нещо, но според Гант той беше метафора на живота. Показваше битката на живот и смърт между силния и слабия.

Някъде изцвили кон. Гант вдигна очи към един заоблен хълм и се намръщи. На фона на синьото небе се виждаше конник. Никой не биваше да язди по тези поля, освен ловците на лисици. Гант скочи на коня си и се понесе в галоп по склона.

Мъжът наблюдаваше Гант от гърба на кестеняв арабски кон. За разлика от ловците, беше облечен в избелели дънки и тюркоазено поло. Под черната му бейзболна шапка с емблема на „Харли Дейвидсън“ се подаваха няколко платиненоруси вече започнали да посребряват кичури.

Гант закова коня си пред непознатия.

— Навлезли сте в частна собственост! – излая той.

— Така е, без съмнение – мъжът не изглеждаше впечатлен.

— Ще повикам полиция! – закани се Гант.

Мъжът се усмихна тъжно.

— Аз също. Ловът на лисици е забранен, дори във Великобритания.

Гант не бе свикнал с подобно неуважение и рязко се изправи на стремената, кипнал от гняв.

— Притежавам над петдесет декара земя и всичко върху нея. Ще правя каквото си искам в моята собственост – изкрещя той и посегна към една радиостанция, закачена на якето му. – Сам ли ще си тръгнете, или да извикам охраната?

— Кавалерията няма да ни трябва. Знам пътя за връщане. Природозащитниците няма да останат доволни, задето псетата ви дъвчат местните диви животни.

— Не са псета, а чистокръвни ловни хрътки! Платих огромна сума за тях в Англия.

Непознатият кимна, хвана юздите и понечи да обърне.

— Чакайте! – спря го Гант. – Кой сте вие?

— Кърт Остин от Националната агенция по морско и подводно дело.

Гант почти падна от коня от изненада, но бързо се овладя и залепи фалшива усмивка на лицето си.

— Винаги съм мислил, че на НАМПД им подхождат повече морски кончета, отколкото арабски, господин Остин.

— Много неща не знаете за нас, господин Гант.

Гант си позволи за миг да покаже раздразнението си.

— Знаете името ми!?

— Разбира се! Дойдох да поговорим.

Гант се засмя.

— Нямаше нужда да влизате незаконно, за да ме видите. Просто трябваше да се обадите на секретарката ми.

— Благодаря, ще го направя. А когато секретарката ви ме попита за какво ви търся, ще кажа, че искам да си поговорим за плановете ви да предизвикате разместване на полюсите.

Остин трябваше да признае, че Гант притежава невероятен самоконтрол. На думите му реагира само с леко присвиване на устните.

— Боя се, че не знам за какво говорите – каза спокойно той.

— Може би „Южна красавица“ ще ви опресни паметта.

— Някой параход по Мисисипи, навярно? – сви рамене Гант.

— Не, не е по Мисисипи, а е огромен товарен кораб, потопен от няколко великански вълни на път за Европа.

— Аз ръководя фондация, която се бори с глобалното влияние на свръхнационалните корпорации. Това е най-близкият ми досег с презокеанската търговия.

— Извинявам се, че ви изгубих времето тогава. Може би трябва да поговоря с Трис Маргрейв, а не с вас – Остин смушка коня и се отдалечи в тръс.

— Чакайте! – Гант пришпори своя кон и го настигна.

— Къде отивате?

Остин се обърна и го изгледа престорено учудено.

— Мислех, че искате да напусна имението ви.

— Бях твърде рязък. Защо не пийнем по чаша?

Остин се направи, че обмисля поканата.

— Малко е рано за питиета, но на чаша вода съм съгласен.

— Отлично! Последвайте ме!

Тръгнаха надолу по хълма, прекосиха ливадите, където пасяха конете на Гант и накрая стигнаха до алеята пред къщата. Остин беше подготвен за голяма и пищна сграда, но не очакваше архитектурното чудовище в стил тюдор, което се изправи пред очите му.

— Ама че барачка! Фондацията явно добре ви плаща, господин Гант.

— Самият аз бях преуспял бизнесмен, преди да осъзная грешките си и да създам Мрежата за глобални интереси.

— Е, добре е, че си имате хоби.

— Не е хоби, господин Остин – усмихна се ослепително Гант. – Отдаден съм на работата си.

Слязоха и подадоха юздите на дотичалия коняр. Той ги пое и поведе животните към конюшните.

Гант забеляза, че Остин наблюдава накъде водят коня му.

— Не се притеснявайте, господин Остин, добре ще се погрижат за него. Красиво животно!

— Благодаря! Заех го за няколко часа, за да стигна дотук.

— Тъкмо се чудех как минахте покрай загражденията? Има камери и аларми навсякъде.

— Извадил съм късмет, предполагам – отвърна Остин. Гант подозираше, че Остин сам си прави късмета, но не настоя да разбере как точно е станало. Щеше да попита Дойл. Така и така шефът на охраната тъкмо идваше към тях. Острите му очи се спряха върху Остин.

— Проблем ли има, господин Гант?

— Ни най-малко! Това е Кърт Остин и е мой гост. Запомни лицето му, за да го познаеш следващия път, когато го видиш.

Дойл се усмихна и огледа Остин със студените си змийски очи.

Гант поведе Остин към просторен вътрешен двор, където се бяха събрали всички гости. Неустрашимите ловци пиеха шампанско от фини чаши и се смееха, припомняйки си сутрешната забава. Всички бяха мъже и до един бяха важни клечки. Остин не прекарваше много време във Вашингтон, но въпреки това разпозна политици, официални лица и лобисти. Гант явно имаше добри връзки в Белтуей*.

[* Име, с което фамилиарно наричат правителствените институции и учреждения във Вашингтон. По името на магистралата, която огражда столицата. – Б.авт.]

Гант посочи на Кърт малка чакълестата алейка, която ги отведе до полирана мраморна маса, скрита в ъгъла на английската градина. Един прислужник им донесе кана с ледена вода.

Гант посочи единия от столовете, Остин седна, сложи шапката на масата и се огледа.

— Не знаех, че във Вирджиния са останали частни клубове за лов на лисици.

— Не са останали, не и официално. Просто сме група стари приятели, които съхраняват едни умиращ британски обичай.

— Похвално! Винаги съм съжалявал, че британският обичай за публично разкъсване с коне се е загубил.

Гант се позасмя.

— И двамата сме заети, затова нека не губим време с уроци по история. Какво мога да направя за вас?

— Прекратете плановете си за разместване на полюсите.

— Ще ви угодя и ще се престоря, че знам за какво говорите, господин Остин. Защо да прекратявам така нареченото разместване?

— Защото иначе целия свят ще загине.

— Как така?

— Не знам защо изобщо искате да го правите. Може би просто ви е доскучало да избивате невинни животни. Но не знаете, че изместването на магнитните полюси ще предизвика приплъзване на земната кора върху ядрото на планетата и ефектът ще е катастрофален.

Гант се вгледа в Остин за миг, но после се разсмя и се смя, докато очите му не се насълзиха.

— Ама че научнофантастичен сюжет, господин Остин. Искате да ми кажете, че идва краят на света?

— Или нещо подобно – отвърна Остин сериозно. – Океанските смущения, предизвикали вълните, потопили „Красавицата“ и собствения ви кораб-предавател, са само незначителни предвестници на задаващия се катаклизъм. Надявам се да осъзнаете какво правите и да спрете.

Веселото изражение на Гант изчезна. Не негово място се появиха язвителна усмивка и немигащ поглед.

— Ето какво виждам аз, господни Остин! Виждам един човек, който по непонятни за мен причини си е измислил някаква небивалица.

— Тоест предупрежденията ми са безполезни? – въпросът на Остин прозвуча по-скоро като заключение.

— Чудно ми е, господин Остин, какво ви кара да мислите, че съм замесен в някакъв безумен заговор?

— Чух го от устата на Спайдър.

— Моля!?

— Спайдър Барет, мъжът, който е разработил методиката и изпълнението на разместването на полюсите.

— Този Барет ви е разказвал истории, странни като името му.

— Не мисля. Той и партньорът му Маргрейв са гениални и могат да го докажат с парите си, но не съм сигурен какво е вашето място.

— В едно обаче може да сте сигурен, Остин! Сгрешихте, че дойдохте!

— Съгласен съм с вас – Остин взе шапката си и се надигна. – Очевидно думите ми не ви интересуват. Ще си вървя. Благодаря за водата.

— Ще наредя да доведат коня ви – надигна се и Гант.

Големите количества алкохол оживяваха разговора във вътрешния двор и гласовете на мъжете ставаха все по-силни. Гант направи знак на един от конярите да доведе коня на Остин.

Кърт мълчаливо се метна на седлото. В този момент до него приближи Дойл и хвана юздите, все едно помага на конярите.

— И сам ще намеря обратния път, господин Гант. Благодаря за гостоприемството – изгледа иронично охранителя Кърт.

— Непременно заповядайте пак, когато успеете да отделите време.

— Обещавам!

Кърт смушка коня и животното подскочи напред и за малко да прегази Дойл. Той беше градско момче и единствените коне, които беше виждал, бяха тези на конната полиция в Бостън. Затова пусна бързо юздите и отскочи встрани. Остин забеляза страха в очите му и се усмихна. Тръсна юздите и се отдалечи в галоп.

Дойл изпроводи Остин с поглед и каменно лице.

— Искаш ли да се погрижа за него? – обърна се той към Гант.

— Не тук и сега. Някой да го проследи, искам да разбера как е влязъл.

— Добре.

— Когато си готов, имам и друго за теб. Ела в градината след петнайсет минути.

Гант се отправи към гостите си, а Дойл извади радиостанция от джоба си и излая заповед на двама от охранители, които седяха в един джип край главния път към къщата. Шофьорът тъкмо потвърждаваше, че е разбрал заповедта, когато покрай джипа профуча арабската кобила с Остин приведен ниско над врата й. Шофьорът запали двигателя, включи на първа и натисна газта.

Джипът подмина с бясна скорост брястовата горичка, където се криеше Остин и потупваше нежно врата на кобилата. Когато автомобилът се скри, той погледна джиписа на ръката си и пое през ливадите към една горичка на границата на имението. Оттам се подаде друг ездач и тръгна срещу Кърт.

— Хубав ден за разходка сред природата, друже – каза Джо с нескопосана имитация на британски акцент.

— Жив и здрав да си, да ти е сладък чаят и т. н. – не му остана длъжен Остин.

Без да бързат, минаха през гората и излязоха от другата й страна. Тук беше прокарана просека, за да могат да се придвижват охранителите. Нямаше ограда. Виждаха се само табели

На всяка беше монтирана камера със сензори за движение. Дзавала извади малка черна кутия от джоба си, натисна някакъв бутон и една лампичка светна в зелено. Тогава двамата минаха между табелите и излязоха от собствеността на Гант. Край пътя ги чакаше голям пикап с каравана за коне.

Щом наближиха, отвътре се показа Спайдър Барет. Помогна им да ги настанят в караваната.

— Сработи като магия – каза Джо и подаде на Барет черната кутийка.

— Простичко е – отвърна Барет. – Тази джаджа не прекъсва сигнала, просто го забавя. По някое време ще получат ускорени данни за измъкването ви, но ще е твърде късно, а и може и да не разберат какво отчитат. Нека ви покажа нещо по-интересно.

Той отвори вратата на камиона и взе от там малък телевизионен екран. Беше включен във вградената електрическа запалка. Включи екрана и се показа Гант, с думите:

— Навлезли сте в частна собственост!

А после Остин:

— Така е, без съмнение.

— Някой да ти е казвал, че си много духовит? – обади се Джо.

— Постоянно ми го повтарят – отвърна Кърт.

Барет превъртя, докато стигна до Дойл.

— Това е копелето, което се опита да ме убие.

Остин свали шапката си и разгледа миниатюрната камера, скрита в емблемата отпред.

— Господин Дойл щеше много да се изненада, ако знаеше, че очичките ти го следят и от гроба.

Барет е разсмя.

— Е, как ти се стори Гант?

— Брилянтен арогантен психопат. Наблюдавах го в края на лова. Взираше се в сцената при плета, сякаш беше пред олтар.

— От Гант винаги са ме побивали тръпки. Така и не разбрах защо Трис се хвана с него.

— Злодеянията събират странни хора, предполагам, че се надявах да го убедя, но поне имах възможност да го преценя, а и сложих подслушвателно устройство под масата му.

— Работи, но засега не е уловило нищо.

— Дали Гамей и Пол ще имат повече късмет с Мар­грейв? – зачуди се Остин.

— Надявам се, но не храня големи надежди – отвърна Барет.

Остин се замисли за срещата си с Гант.

— Нито пък аз…

— За Артър Кларк! – каза Гант и вдигна чаша. Седеше в кабинета си с още трима от ловците в чер­вено. Един от тях, едър мъж с лице на бик, попита.

— Кой е Кларк?

Мазната усмивка на Гант скри презрението му.

— Британски писател, научен фантаст, които пръв през 1945 г. предлага да изстреляме три сателита в двайсет и четиричасови орбити над планетата, за да излъчваме телевизионни сигнали.

Неговата прозорливост ни е довела до това днес.

— За това ще пия! – рече едрия с престорен английски акцент.

Вдигнаха наздравица. Единият от мъжете бе мършав, другият беше доста едър, а третия със сигурност прехвърляше осемдесетте. Бе опитал да пребори неумолимия ход на времето и белезите от безпътния си живот с пластична хирургия, химикали и трансплантации.

Постигнатият ефект бе стряскащ имаше лице на мъртъв млад мъж.

Дори Гант не би скрил, че нито един от партньорите му няма шанс да спечели състезание по чар, но и три­мата притежаваха проницателност и безскрупулност, които ги нареждаше сред най-богатите мъже на плане­тата. Пасваха на целите му, засега.

— Помолих ви да дойдете, за да ви осведомя как вър­ви проектът ни. А той върви добре.

— Браво! – възкликнаха тримата в хор.

— Както знаете, сателитният бизнес се разрасна не­вероятно бързо през последните трийсет години. В мо­мента над главите ни кръжат стотици сателити, прите­жавани от различни компании – телевизионни сатели­ти, комуникационни, електронни и телефонни, военни и метеорологични. Тепърва този бизнес ще се разраст­ва. Сателитите печелят милиарди – и той направи драматична пауза, – но скоро всичко това ще е наше.

— Сигурен ли си, че нещата няма да се объркат? – погледна го внимателно старецът.

— Няма как да се обърка. Изместването на полюсите ще е временно, но сателитните мрежи ще понесат се­риозни щети.

— С изключение на нашите – рече мършавият.

Гант кимна.

— Само нашите, обковани с олово, ще работят. Кон­сорциумът ни ще овладее всички световни комуника­ции, а после ще затвърдим позицията си, когато погълнем съществуващите мрежи и изстреляме още сателити.

— И така ще спечелим още милиарди – потри ръце старецът.

— Да. А най-сладкото в цялата история е, че ще го направим с помощта на анархистите. Те с готовност поемат отговорност за изместването на полюсите.

— А когато светът отприщи яростта си срещу тях, Маргрейв и хората му ще бъдат унищожени.

— Всичко това е хубаво – отвърна старецът, – но да не забравяме, че основната ни цел са парите.

— Ще има предостатъчно – успокои го Гант, макар за него парите да бяха най-несъществената част. Много по-значима щеше да е политическата власт, която щеше да дойде с контрола над световните комуникации. Ни­кой нямаше да може да предприеме нищо, без той да разбере. Милиони разговори щяха да се подслушват. Достъпът до всякакви скрити данни щеше да му позво­ли безгранично политическо изнудване. Никоя армия нямаше да може да направи и крачка, без той да на­учи. Телевизионните му канали щяха да контролират общественото мнение. Щеше да притежава властта да предизвиква бунтове и да ги потушава.

— За здравето на онзи… британеца – вдигна чашата си отново едрият. – Как му беше името?

Гант му каза, а после чукнаха чаши.