Смяна на полюсите

7

Гамей Морган-Траут внимателно прехвърли уреда за събиране на материал през лявото перило на науч­ния кораб на НУОАИ. Деветлитровият пластмасов ци­линдър потъна под покритите с пяна вълни. Тя отпусна тънкия свързващ кабел и цилиндърът бавно се заспуска към дъното.

Когато контейнерът се напълни с вода и автоматично се запечата, Гамей го заиздърпва. Съпругът й Пол Траут се притече на помощ и го изтегли на борда. Той откачи цилиндъра от кабела и го вдигна срещу слънце­то, сякаш оглеждаше нюансите в чаша вино.

Лешниковите му очи проблеснаха.

— Това е безумие!

— Кое е безумие? – не разбра Гамей.

— Замисли се какво правим в момента.

Все още озадачена, Гамей отвърна:

_ Ами, току-що хвърлихме префърцунена дамаджа­на през борда и я издърпахме обратно, пълна с вода.

— Благодаря, това имах предвид. Огледай кораба. Претъпкан е със свръхмодерно оборудване – специа­лизирани ехолокатори, многолъчев страничен сонар, най-новото от компютърния свят… Но всъщност с нищо не се различаваме от древните мореплаватели, които намазвали лота с восък, за да разберат какво има на морското дъно.

Гамей се усмихна.

— А сега пък ще съберем планктон със старомодна рибарска мрежа. Но дотук със старомодните средства. Лодки с гребла смятам да не използваме. Докъде стиг­на със „Зодиак“?

— Готов е – отвърна Пол, докато оглеждаше с опитно око морето. – Вятърът е свеж. Възможно е да се вдиг­нат вълнички, та трябва да сме нащрек – в последната дума ясно се чу нюинглъндският му акцент.

— Ако изчакаме, може да не успеем след това дни на­ред да излезем с лодката – Гамей посочи белите връх­чета, показващи се тук-там по сивкаво-синята вода.

— Съгласен съм с теб. – Той й подаде цилиндъра. – Ще се срещнем при висилката на „Зодиак“.

Гамей отнесе цилиндъра с пробите в лабораторията. Щяха да ги анализират за остатъчни метали и орга­низми. После отиде в каютата и навлече велурена риза, исландски вълнен пуловер и анорак с качулка. Накрая прибра дългата си червена коса под шарена бейзболна шапка „Приятели на „Хънли“*. Сложи и спасителна жилетка и излезе на палубата.

[* Легендарна американска подводница, която през 1864 г. за пръв път в историята потапя вражески кораб, след което съдът и осмината души на борда изчезват безследно. Подводницата е извадена през 2000 г. от екип на Клайв Къслър. – Б.авт.]

Съпругът й я чакаше до висилките, крепящи седем метровата надуваема лодка „Зодиак“. Както винаги, той бе изтупан безупречно. Под жълтото гумирано облекло за лошо време носеше дизайнерски дънки, специално шити за неговия над двуметров ръст. Носеше и тъмносин пуловер от кашмир, под който се виждаше яката на синя риза и една от многобройните му папийонки, тайната страст на Пол. На тази небрежна елегантност обаче изобщо не подхождаха износени работни ботуши, останали му от дните му в Океанографския институт „Удс Хоул“, където практичните обувки бяха задължителни. На главата си бе нахлузил тъмносиня вълнена шапка.

Семейство Траут се качиха на лодката и двама души от екипажа ги спуснаха в морето. Пол запали двигателя, а Гамей освободи въжето. Застанаха един до друг пред навигационния пулт с леко присвити колене, за да поемат удара на плоския корпус във вълните.

Здравата надуваема лодка пое през морето като игрив делфин. Пол я насочи към една оранжева флуоресцентна сфера, която се поклащаше на около триста метра от кораба. Бяха пуснали шамандурата за ориентир, докато течеше проучването на фитопланктона.

Морето днес не бе най-гостоприемната среда за работа. Начумерени облаци се носеха от изток, а хоризонтът едва се виждаше там, където се срещаха сив океан и сиво небе. Източният вятър се бе усилил, а от плътното облачно покривало, скрило слънцето, пръскаше лек дъжд.

Но докато се готвеха за проучването си, по лицата на Пол и Гамей се четеше онова блаженство, характерно за хора, родени за морето и носени от естествената си стихия. Пол се бе качил в риболовната лодка на баща си веднага след като проходи. После беше работил в Удс Хоул, градче в Кейп Код, на борда на търговски риболовен кораб, а сетне беше заминал да учи.

Гамей също не я тревожеше времето, макар миналото й да бе по-различно от това на Пол. Родена в Расин, Унсконсин, тя бе прекарала голяма част от детството си, плавайки в понякога негостоприемните води на Големите езера заедно с баща си, успял строителен предприемач и собственик на яхти.

— Трябва да признаеш, че е много по-забавно от лепенето на тапети – рече Пол, докато приближаваше лодката до шамандурата.

Гамей подготвяше екипировката за проучването.

— По-забавно е от почти всичко, което мога да си представя – отвърна тя, пренебрегвайки студените пръски върху лицето си.

— Добре, че добави това „почти“ – и Пол й хвърли лукав поглед.

Гамей го изгледа престорено кисело, а в очите й играеха весели пламъчета.

— Гледай какво правиш, ще вземеш да паднеш през борда.

Траут не бяха планирали да се върнат в морето толкова скоро. След като приключиха последната си мисия, решиха да си дадат заслужена почивка. Пол отбеляза веднъж, че Гамей е заела техниката си за отдих от някой инструктор от Френския чуждестранен легион. Тя беше луда на тема фитнес и физически упражнения и няколко часа, след като се прибра у дома, се зае с почти олимпийската си програма от тичане, планинарство и колоездене.

Но и това не стигаше. Гамей бе свикнала да превръща в приоритет всичко, което й хрумне в даден момент. Пол разбра, че е в беда, когато след една изключително приятна еднодневна разходка с джипа през живописната Вирджиния, Гамей се загледа в тапетите в хола на къщата им в Джорджтаун. Пол се бе научил да понася търпеливо декораторските вдъхновения на жена си и този път не направи изключение.

Интериорната буря обаче продължи само един ден. Гамей лепеше тапетите по стените с обичайната си настървеност, когато Ханк Обри, колегата им от океанографския институт „Скрипс“, се обади и попита дали не биха искали да участват в проучване на океанските въртопи край средноатлантическия бряг на борда на „Бенджамин Франклин“.

Нямаше нужда Обри да настоява. Работата с Остин в екипа за специални операции на НАМПД беше мечта – пътуваха до всякакви екзотични кътчета, ала понякога им се искаше да се заемат с простите проучвания от времето им в колежа.

— Въртопи? – рече Пол, след като приеха поканата.

— Чел съм за тях в океанографските научни списания. Топловодни, бавни и големи, понякога стотици километри в диаметър.

Гамей кимна.

— Според Ханк наскоро се е повишил интересът към въртопите. Смята се, че те могат да попречат на сондажите, както и да повлияят на климата. Да не пропускаме и факта, че могат да прихванат организми от морското дъно и да предизвикат популационна експлозия по хранителната верига. Аз ще проуча хранителния поток и влиянието му върху търговското риболовство и популациите от китове, а ти ще се заемеш с геоложката част.

Пол не пропусна растящото вълнение в гласа на съпругата си и рече с премрежен поглед:

–Обичам да ми говориш мръсотии.

Гамей издуха един непокорен кичур от лицето си.

— Ние, учените, се възбуждаме от странни неща.

— Ами тапетите? – подразни я Пол.

— Ще наемем някого да довърши лепенето.

Пол хвърли четката за лепило в кофата до себе си.

— Разбрано, капитане!

Двамата Траут работеха заедно с прецизността на швейцарски часовник. Изключително ефективната им работа в екип бе направила най-силно впечатление на бившия директор на НАМПД и затова той ги привлече в екипа за специални операции. На пръв поглед Траут бяха необичайна двойка.

Пол бе по-сериозният от двамата. Имаше вид на постоянно вглъбен в нещо, впечатление, което само се подсилваше от навика му да говори с приведена глава, сякаш се взираше над рамките на очилата.

Преди да каже нещо важно, сякаш се пресягаше дъл­боко в себе си. Но невероятното му чувство за хумор компенсираше сериозния му иначе нрав.

Гамей бе по-открита и темпераментна от съпруга си. Висока и слаба, тя се движеше с грацията на модел, а между предните й зъби имаше малка пролука, когато се усмихваше – не бе приказно красива, нито излъчва­ше див сексапил, но мъжете не можеха да свалят очи от нея. Двамата се бяха срещнали в „Скрипс“, където Пол правеше доктората си по дълбокоокеанска геоло­гия, а Гамей бе решила да смени специалността си от морска археология на морска биология.

Няколко часа след обаждането на Обри, двамата вече се качваха на борда на „Бенджамин Франклин“. На кораба, освен добре обученият двайсетчленен еки­паж имаше и десетима учени от различни университети и правителствени агенции. Основната задача на екипа бе да направи хидрографско изследване покрай източния бряг на САЩ и Мексиканския залив.

Обикновено корабът извършваше хиляди прецизни дълбинни измервания, нужни за създаването на детайлна картина на океанското дъно, включително и на всякакви потънали съдове и други обекти по него. Събраната информация използваха за обновяване на картите на НУОАИ.

Обри посрещна семейство Траут на края на трапа, сякаш бяха официални гости. Самият той беше дребен и пъргав, а острият му нос и неспирното бъбрене засилваха още повече приликата му с врабче.

Обри ги отведе до каютата им да си оставят багажа, а след това тримата се упътиха към столовата. Настаниха се на една от масите, а Обри им донесе чай.

— Ех, колко се радвам да ви видя! Много хубаво, че успяхте да се присъедините към екипа ни. Откога не сме се виждали, три години ли станаха?

— По-скоро пет – отвърна Гамей.

— Леле! Толкова много! Нищо, сега ще наваксаме. Корабът тръгва след няколко часа. Често си мисля за работата ви в НАМПД. Сигурно е много вълнуващо – в гласа на Обри се прокрадна завист. – Аз пък работя върху големите водовъртежи, но това е нищо пред вашите приключения.

— Не си мисли така, Ханк – успя да се вмести в потока от думи Гамей. – Пол и аз сме готови да убиваме, само и само да си осигурим възможност за малко проучвания. А и доколкото сме чували, проучванията, които правиш, са важни за много хора.

Това ободри Обри.

— Прави сте, може би… Утре ще съберем целия екип на опознавателна среща. Какво знаете за океанските въртопи?

— Не много – отвърна Гамей. – Най-вече, че са като огромна неизследвана научна територия.

— Точно така. Затова нашето проучване е много важно.

Обри дръпна една салфетка и извади от джоба си химикалка. Двамата Траут добре познаваха този му навик.

— Ще разгледате и сателитните снимки, но сега ще ви покажа с какво сме се заели. Насочили сме се към позиция, близо до Гълфстрийм, на около триста кило­метра от брега. Този въртоп е с диаметър около сто и петдесет километра, намира се източно от Ню Джърси и е досами ръба на Гълфстрийм.

Обри направи неправилен кръг на салфетката.

— Прилича на пържено яйце – каза Пол.

Той обичаше да се закача с Обри и склонността му да описва научни казуси на салфетки, дори му бе пре­поръчал да ги събере в книга.

— Позволете ми малко артистична свобода – рече Обри. – Ще получите представа с какво си имаме рабо­та. Въртопите са на практика огромни, бавни водовър­тежи, някои са широки стотици километри. Най-ве­роятно се отделят от океанските течения. Някои се въртят по часовниковата стрелка, други – обратно. Изстудяват или затоплят атмосферния въздух над тях и издигат хранителни вещества от дъното на океана към повърхността. Влияят на климата и създават експло­зии от океански популации по хранителната верига.

— Някъде четох, че риболовните траулери работят по ръбовете на тези образувания – подхвърли Пол.

— Човеците не са единствените хищници, осъзнали ползата от въртопите.

Обри нарисува още няколко неща на салфетката и я вдигна.

— Сега прилича на пържено яйце, нападнато от огромна риба – рече Пол.

— Всъщност, всеки, който може, ще види, че съм нарисувал сини китове. И за тях знаем, че се хранят по краищата на въртопите. Няколко екипа в момента се опитват да ги проследят до местата им за хранене.

— Използвате китовете, за да откривате въртопи – изненада се Пол.

Обри сбърчи лице.

— Има и по-ефективни начини да откриваме въртопи, вместо да следим китовете. Термалното разширяване на водата във въртопа оформя нещо като бабунки в океана, които можем да засечем от сателит.

— А защо тези въртопи се отделят от теченията? – полюбопитства Пол.

— Това е едно от нещата, които се надяваме да разберем от изследванията. Двамата сте идеални за проекта. Гамей може да използва познанията си по биология, а се надяваме ти да съставиш някои от компютърните модели, в които си много добър.

— Благодарим, че ни покани. Ще се постараем – усмихна се Гамей.

— Знам, че ще се постараете. Това не е само теоретична наука, обаче. Тези въртопи могат да променят и местния климат. Океански въртоп край калифорнийския бряг може да предизвика застудяване и дъждове в Лос Анджелис. А в Атлантическия океан въртоп, откъснал се от Гълфстрийм, може да предизвика гъсти мъгли.

— Срещу капризите на времето няма какво да направим – рече Пол.

— Така е, но когато знаем какво да очакваме, ще можем да се подготвим и да го посрещнем подобаващо. Проучването на въртопите може да се окаже ключово за икономиката ни. Безопасността на търговското мореплаване и доставките на петрол, въглища, стомана, коли, зърно и стоки зависят от точните метеорологични прогнози.

— Затова НУОАИ толкова се вълнува от работата ни – отгатна Пол.

Обри кимна.

— Което ми напомня да поговоря с капитана за гра­фика ни. – Изправи се и се ръкува енергично с двамата си приятели. – Не мога да ви кажа колко се радвам, че пак работим заедно, хора. Довечера имаме парти за опознаване. – Плъзна салфетката към Пол. – А теб, ум­нико, утре сутринта ще те препитам.

За щастие на Пол, оказа се, че Обри само се шегува за препитването. Информацията обаче, която екипът получи сутринта, беше подробна и прекрасно структу­рирана, така че преди научният кораб да вдигне котва и двамата Траут вече знаеха доста за океанските върто­пи. От палубата повърхността на океана край въртопа не изглеждаше по-различна от останалата част, но са­телитните снимки и компютърните модели показваха, че водата се движи с около пет километра в час.

Пол направи няколко компютърни графики на оке­анското дъно до въртопа, а Гамей се захвана с биоло­гичните данни. Проучването на фитопланктона има­ше ключово значение и затова тя нямаше търпение да приключи с него.

Лодката се издигаше и спускаше по вълните, докато пускаха мрежата – специално приготвена и снабдена с четвъртита рамка, върху която беше закачен ръкав, дълъг около три метра. Така беше сигурно, че мрежата ще мине през големи количества вода, докато взима проби. Отпуснаха връвта на мрежата и тя се понесе от­части над водата. Минаха няколко пъти в кръг около маркировъчните шамандури, като хвърляха по едно око на белия корпус на научния кораб, за да се ори­ентират. Резултатите бяха добри – имаше планктон в изобилие.

Пол бе превключил двигателя на празни обороти и помагаше на Гамей с последния улов, когато и двамата дочуха странно свистене. Вдигнаха глави и се спогледаха озадачено. После извърнаха очи към кораба. Всичко изглеждаше наред. По палубата крачеха хора.

Гамей обаче забеляза някакъв проблясък по повърхността на океана, сякаш отразеното там слънце примигваше като дефектна крушка.

— Погледни небето – посочи тя.

Пол я послуша и остана със зяпнала уста. Облаците сякаш бяха обгърнати във вълмо от сребрист огън, който пулсираше и сияеше ярко. Пол се втренчи слисан в светлинното шоу на небето и накрая заключи недотам по научному:

— А стига бе!

Шумът се повтори, този път по-силно. Сякаш идваше откъм открито море, някъде встрани от кораба. Пол избърса солените пръски от очите си и посочи.

— Нещо се случва на два часа, на около двеста метра.

На повърхността се забелязваше едно относително кръгло петно, което изглеждаше по-тъмно, сякаш върху водата падаше сянка на облак.

— Какво е това? – попита Гамей.

— Не знам – отвърна Пол. – Но расте.

Петното се разширяваше с невероятна скорост – беше около трийсет метра в диаметър. После шейсет и не спираше да расте. По ръба на тъмния кръг се появи бяла ивица, превръщайки се бързо в нисък пенест вал. От дълбините се надигна стон, сякаш самото море викаше от болка.

Тогава центърът на тъмния кръг рязко се продъни и насред океана зейна огромна рана, която растеше с такава скорост, че щеше да ги стигне след секунди.

Ръката на Пол инстинктивно посегна към газта, точ­но когато невидимите пръсти на подводното течение се протегнаха от ширещия се водовъртеж и ги задърпаха към бездната.