Смяна на полюсите

38

Барет седеше на една закътана ъглова маса в кръч­мата „Лийсбърг“ и драскаше налудничаво по една салфетка. Масата бе отрупана със салфетки, а до дес­ния му лакът стоеше недокосната халба бира. Барет изобщо не забелязваше погледите, които другите посе­тители на кръчмата хвърляха на татуировката му.

Остин и Карла седнаха до него. Той усети, че има компания и вдигна глава с отнесен поглед. Щом ги видя, на лицето му грейна широка усмивка.

— Нямате представа колко се радвам да ви видя! Направо ще експлодирам!

— Моля те недей още! – разсмя се Остин и попита Карла какво ще пие. Поръча и за двамата комбинация от „Гинес“ и светла бира.

Фученето из Вирджиния с открита кола им бе от­ворило глътка. Остин обърна половин халба почти наведнъж, а Карла блажено зарови нос в пяната на своята бира.

Преди да тръгнат насам, Остин разказа на Пит за развитието на ситуацията. Решиха Пит да се обади на Сандекър, който се връщал на следващия ден от дипло­матическо посещение, А после Дърк си уреди среща с президента, след връщането му от оглед на щетите от торнадо в Средния Запад и настоя Кърт да се срещне с Пентагона. Даде му и зелена светлина да използва огромните ресурси на НАМПД.

— Извинявай, че се забавихме толкова – обърна се Кърт към Барет и с наслада отпи отново от бирата си. – Дойдохме веднага, щом беше възможно. Беше шумно, когато ги се обадих, и не съм сигурен, че те разбрах правилно. Спомена стихотворението, но не схванах ос­таналото.

— Когато заминахте за Манасас, се заиграх със стихчето на Карла. Заглавието и част от стиховете се връзват с това, което знаем за полярното изместване. Твър­де добре се връзват, за да е случайно.

— От опит знам, че малко неща са случайни – кимна Остин – Но може би е случайно, че още съм жаден, а на масата има недокосната бира.

— Твърде съм развълнуван, за да пия – Барет побут­на бирата към Остин.

— Говорехме за случайности – подкани го Кърт.

Барет кимна.

— Ковач е бил криптолог-аматьор. Тръгнах от пред­положението, че стихчето е шифър. Реших, че повта­рящите се части са просто „нули“ – букви или думи, сложени за заблуда, и се съсредоточих върху останалите, Шифърът не е код. Кодът обикновено има нужда от кодировъчна база данни. Докато за шифъра с нужен ключ, който се съдържа в самото съобщение. Един от редовете веднага ми направи впечатление.

— Ключът е във входа – изстреля Карла, без да се замисля.

— Точно така! Изглеждаше очевидно, даже твърде очевидно. Знаем, че Ковач е бил изключително преци­зен и би било по-прецизно да каже, че ключът е в клю­чалката.

— Ключът е бил самата дума „вход“ – предположи Остин.

— И аз така реших. „Вход“ стана ключовата ми дума. На шифрите трябва да гледаме по няколко начина. Първият е механичен – размени и подмени на букви, но също толкова важно е и да следим смисъла. – Барет видя обърканите лица на двамата си събеседници и се засмя. А после ги попита: – Какво прави входа.

— Лесно е – отвърна Карла. – Пуска те да минеш, когато го отвориш.

— Точно така. А буквата, от която думата се „отваря“ е „В“

Барет взе една чиста салфетка и написа азбуката, но започва от В, а след Я завърши с А и Б

— Това е подредбата на обикновената азбука. После взех последната буква в думата и използвах да получа шифровата азбука, която трябва да се съпостави с първата.

— Нека опитам – Карла отново написа азбуката, но този път започна от Д и завърши с Г.

— Купувам ти билет за Блечли парк – каза Барет. Имаше предвид британските криптографи през Втората световна война

— Но и така се получават безсмислици – каза Карла разочаровано вторачена в салфетката.

— Дядо ти не е искал да е лесно. И аз нищо не получих отначало. После се върнах към ключа. В и Д са на първа и четвърта буква. Записах всяка четвърта дума в главния стих, но интуицията ми подсказа, че е твърде много. Затова опитах всяка четвърта буква. Пак нищо. После се замислих, че В и Д са трета и пета буква в азбуката и ги умножих. След това опитах отново крипто-анализа и двете азбуки. Още ли ме разбирате?

— Не – промърмори Остин.

— Да, и аз така се чувствах – усмихна се широко Барет. – Затова изшмекерувах и използвах компютъра – той бръкна в якето си и извади един принтиран лист.

— И получих това.

— Миш-маш от букви, никакви думи – вгледа се в листа Карла.

— Опитах всичко. Обадих се на един от професорите си от университета, който говори унгарски. Отново нищо. После си спомних, че Ковач говори румънски и звъннах на собственика на ресторант „Трансилвания“ в Сиатъл. Нищичко не вдяна. Ако имах коса, щях да съм я оскубал. Върнах се към повтарящите се редове. Реших, че „с краката нагоре“ се отнася до шифъра.

— А как би могъл да обърнеш посланието наопаки? – погледна го скептично Карла.

— Не бих могъл. Но можех да тълкувам думите по-свободно и да карам отзад напред. Така и направих. И отново се получи безсмислица. Тогава се сетих – докато карах, осъзнах, че не бива да са думи. Беше каквото си е, поредица от букви. А щом разбих тази бариера, реших, че трябва да има и числа. Върнах се към компютъра. Някои букви показваха, че следващият знак е число, а не буква. Буквата А, пред която има друга буква, означава 1, а Б означава 2.

— Напълно ме загуби – въздъхна Остин.

По озадачения вид на Карла личеше, че и тя се лута в царството на шифрите.

Барет остави листа и взе една салфетка.

— Уравнение е.

— Уравнение за какво? – попита Остин.

— Само по себе си няма смисъл, но трябва да гледаме в контекст. Ковач е искал само Карла да прочете съобщението. Казал ти е, че стихът винаги ще е с теб, когато ти потрябва.

— Това, което си мисля, ли ми казваш? – попита Остин.

— Досетих се само преди няколко минути, тъй че не мога да съм сигурен, докато не проверя, но ми се струва, че Ковач ни е дал набор електромагнитни честоти.

— Антидотът! – прошепна Карла.

Остин взе внимателно салфетката, сякаш можеше да се разпадне.

— Това може да неутрализира полярното измествано? – погледна я със страхопочитание той.

Адамовата ябълка на Барет подскочи няколко пъти.

— По дяволите, така се надявам!

Карла се приведе напред и целуна Барет по плешивото теме. -

— Ти успя!

Барет обаче не приличаше на човек, който току-що е спасил света. Напротив изглеждаше притеснен и печален.

— Може би… Боя се, че нямаме много време.

— Какво се опитваш да ни кажеш? – погледна го изненадано Остин.

— След срещата ни подслушвах телефонните разговори през бръмбара в имението на Гант. Разговаряха с Маргрейв. Мисля, че вече са напуснали страната.

— По дяволите! Къде са отишли?

— Нямам представа. Маргрейв така и не ми сподели плановете си за първата фаза. Но не се тревожа къде са отишли, а какво правят. Мисля, че са готови да реализират плановете си.

— Колко време имаме според теб?

— Трудно е да се каже – сви рамене Барет. – Целта е Южният Атлантик. Не участвах в последните обсъждания, затова не знам точно къде. Когато са там, въпрос на часове ще е да натиснат копчето.

Остин върна салфетката на Барет.

— И казваш, че това може да се преведе в нещо, което бихме могли да използваме, за да неутрализираме изместването?

— Разбира се! По същия начин, по който формулата E=mc2 се е превърнала в ядрена бомба. Трябват ни само ресурси и време.

— Ще получиш всички необходими ресурси. А колко време ще ти трябва?

— Освен време, ще ми трябва и помощ. Мой беше планът и умаленият модел за спусъка, но други работиха по същинския строеж.

— Ще ти намеря помощ. Колко време ти трябва?

— Седемдесет и два часа. Може би… – рече тихо Барет.

— Май чух трийсет и шест часа – стрелна го Остин.

— Колко ще е голяма машината?

— Много голяма! Нали си виждал онези в корабите-предаватели.

— Леле! – непоклатимата увереност на Остин взе да се разклаща, но пъргавият му ум вече работеше на пълни обороти. Какво ще правим с това нещо, след като го построиш?

— Ще трябва да покрие с лъченията си приблизително същата площ като полярното изместване. Ще трябва да измислим начин да пренесем неутрализатора до келта Спайдcр поклати шава. – По дяволите! Аз съм отговорен за всичко.

Въпреки страховития си вид, Барет имаше доста крехка психика. Остин виждаше, че вината го изяжда отвътре, а в това състояние нямаше да им е от полза.

— Точно заради това не се сещам за по-подходящ от теб да реши проблема. Остави превоза на мен. Знам как ще го направим.

Остин стана от стола и остави няколко банкноти на масата. Когато се озоваха навън, Спайдър се упъти към мотоциклета си.

— Накъде? – попита го Остин.

— Ще покарам.

— Ще се обадя на някого да го прибере – рече Остин и хвана Барет под ръка. – Твърде е рисковано сега да караш сам.

Карла хвана Барет за другата ръка и тримата тръгнаха към джипа. Докато караха към Вашингтон, Остин се обади на Дзавала и му каза, че има важна работа за него.

— Заемам се веднага – заяви Джо, щом чу подробностите. – Говорих с Пол и Гамей. Имат добри новини. Проследили са със сателит кораба-предавател до Рио и вече пътуват натам.

След по-малко от час Остин паркира в гаража на централата на НАМПД и тримата се качиха на третия етаж. Коридорите бяха тихи и тъмни, с изключение на слабата светлина, която се процеждаше от кабинета до конферентната зала. Дзавала бе довел Хибет, както му бе казал Остин.

— Благодаря, че дойде, Алън – поздрави го Остин.

— Извинявай, че за втори път те влачим дотук, но ни трябва помощта ти.

— Няма проблем, знаете, че можете да ме викате денонощно. Нещо ново, откакто говорихме последния път.

— Потвърдихме, че водовъртежите и вълните са странични ефекти от експерименти с магнитните полюси. Изместването на магнитните полюси може да предизвика геологическо и тогава последиците за планетата ще са катастрофални.

Лицето на Хибет стана пепелявосиво.

— Можем ли да спрем това?

Остин направи бегъл опит да се усмихне.

— Надявахме се ти да ни кажеш.

— Аз ли? Не разбирам…

— Това е Спайдър Барет – представи го Остин. – Той е създал механизма на полярното изместване.

Хибет обърна очи към умърлушения Барет и татуировката му. Имаше достатъчно опит, за да знае, че науката привлича доста странни птици.

— Блестяща работа! – подаде му ръка той.

— Мерси! – Барет засия от гордост.

Остин долови, че двамата веднага си допаднаха.

— Искаме да работиш със Спайдър, Джо и Карла, за да построите уред, способен да неутрализира нискочестотните лъчения, които ще предизвикат изместването.

— Строенето няма да е проблем. Само метал и жици. Но ще става само за простиране, ако не знаем точните честоти, които да неутрализират първите.

Карла се усмихна и извади сгънат лист от джоба на блузата си. Безкрайно предпазливо тя го разгъна и го подаде на Хибет. Той се смръщи и се вгледа в уравнението. След това лицето му грейна.

— Откъде го взехте? – прошепна той.

— От дядо ми – отвърна тя.

— Дядо й е Ласло Ковач – обясни Остин. – Шифрирал е труда си, преди ли й го предаде. Благодарение на Спайдър го разгадахме. И след като свършихме цялата тежка работа, ще ни построиш ли уреда?

— Да – отвърна Хибет. Поне така мисля.

— Чудесно! Кажи ни какво ти трябва. Разполагаш с всички ресурси на американското правителство.

Хибет се засмя и поклати глава.

— Много по-добре, отколкото да се разправям със счетоводството на НАМПД. Не можеш да си представиш какви мъки ми струва купуването на експериментално оборудване – той спря и се замисли. – Дори да мога да скалъпя нещо, ще ни трябва платформа, която да го откара на мястото, където ще ни свърши работа.

— Колко трябва да е голяма платформата? – попита Остин.

— Голяма. Ще ни трябват и генератори за антената и възможност за превоз на няколкотонен товар.

— Да, лоши новини – промърмори Остин.

— А има ли добри? – попита Хибет.

— Да – ухили се Остин. – Нуждата е майка на изобретателността.

Телефонът иззвъня в момента, в които Остин го из­вади от джоба си. Пит явно бе задействал здрави връз­ки Пентагонът изпращаше кола за Кърт.

Земята сякаш гореше на стотици места. Вулкани изригваха, лава пълзеше и светеше, а целият свят бе покрит с дим. Ветрове с неописуема мощ завихряха об­лаците. Цунами блъскаха Северна Америка от изток и запад и превръщаха континента в тясна ивица суша между два врящи котела.

Образът на опустошената планета изчезна. Екранът в помещението за прожекции на Пентагона угас­на. Лампите блеснаха и осветиха Остин и десетима военни и политици, седнали около дълга заседателна маса. Мъжете гледаха стъписано и никой не обелваше и дума.

— Компютърната симулация е подготвена от доктор Пол Траут, експерт по компютърна графика към НАМПД – наруши мълчанието Остин. – Тя ви представя относително точно резултатите от изместването на по­люсите на планетата.

Един генерал с четири звезди срещу Остин каза:

— Пръв бих признал, че това, което видяхме, е ужа­сяващо, ако е вярно. Но както казахте, това е компю­търна симулация и като нищо може да е плод на въоб­ражението на този доктор, а не на факти.

— Де да беше така, генерале. Нямахме време за пис­мен доклад, затова ще чуете от мен основните факти. Първата брънка във веригата, довела дотук, е изкована преди повече от шейсет години, с труда на гениалния и ексцентричен учен Ласло Ковач.

Повече от час Остин описваше последователността от събития, минавайки през Тесла, бягството на Ковач от Източна Прусия и експериментите на американци и руснаци. Описа и срещата си с Барет, човекът, който бе превърнал теоремите в реалност – в океански смущения, потапящи кораби, и в планове за полярно изместване. Остин бе наясно колко фантастично звучи всичко това, затова пропусна някои подробности. Ако не беше видял със собствените си очи и той не би повярвал, че под дре­вен вулкан в кристален град живеят мамути-джуджета.

Но изложението му бе посрещнато от стена от скептицизъм, дори и без по-неправдоподобните подробности. Остин бе говорил с умението на висококласен адвокат пред съд, но знаеше, че всеки момент ще го, залеят с въпроси. Един заместник-министър във Военното министерство направо спря Остин насред изречението, когато чу за участието на Джордан Гант и Маргрейв.

— Извинете ме, че ми е трудно да повярвам как директорът на неправителствена организация и софтуерен милиардер са се сдушили и планират така нареченото полярно изместване с някаква смътна неоанархистка цел наум.

— Можем да спорим за подробностите – фиксира го Остин, – но целта никак не е смътна. „Луцифер“ използваха светлините на Бродуей, за да изпратят послание на светата и изключиха захранването на цял Ню Йорк само за предупреждение. Мисля, че 11-и септември доказа, че пренебрегването на предупрежденията на хора, които смятаме за лунатици, носят сериозен риск.

— Къде са тези кораби-предаватели? – попита един Военноморски офицер.

— В Рио де Жанейро.

— Казахте, че са били четири, но един е потънал, така ли?

— Точно така. Предположихме, че ще построят заместител, но не го открихме. Предполагаме, че ще действат с трите им останали.

— Значи ще е лесна работа – каза заместник-министърът. – Предлагам да изпратим най-близката подводница да ги следи, а ако започнат да се държат подозрително, ги потапяме.

— Ами дипломатическият проблем? – попита генералът. – Първо стреляй, после питай? В открито море?

— Няма да е по-различно от това да свалим граждански полет, насочен към Белия дом или Конгреса – отговори секретарят. – Можем ли да го направим? – обърна се той към военноморския офицер.

— Флотът обича предизвикателствата.

— Тогава ще действаме така. Ще обсъдим плана с министъра на отбраната и ще задвижим нещата. Ми­нистърът ще докладва на президента, когато се върне утре. – Мъжът се обърна към Остин: – Благодарим ви, че ни обърнахте внимание на това.

— Не съм приключил. Имаме основание да вярваме, че сме в състояние да неутрализираме полярното из­местване. Мисля, че сме открили антидот.

В залата се възцари тишина и всички се втренчиха в Остин.

— Що за антидот сте открили? – попита накрая ге­нералът, по-скоро от учтивост, отколкото от интерес.

— Набор от електромагнитни честоти, които смята­ме, че ще неутрализират изместването.

— И как ще ги използвате? – попита заместник-министърът. – Ще ги излеете с голяма лъжица?

— Имаме някои идеи.

— Единственият антидот, който аз искам да използ­вам, е торпедо в задника им! – отсече офицерът.

Всички, освен Остин се разсмяха гръмко.

— Не искам да звуча неучтиво – започна заместник-министърът, – но защо не напишете доклад и не го пра­тите на секретарката ми?

Срещата явно бе приключила. Докато извеждаха Остин от сградата на Пентагона през лабиринт от ко­ридори, той си спомни за срещата си с Гант и за усеща­нето си, че лукавството му не е никак за подценяване.

Лесна работа, друг път, помисли си Кърт.