Смяна на полюсите

8

Огромната раззината празнота, отворена в морето, се видя само за миг, преди да изчезне зад надигащата се пяна. Тя летеше на парцали от хребетите на водното възвишение. Остра миризма на морска сол изпълни въздуха, сякаш двамата Траут се бяха оказали внезап­но насред рибен пасаж.

Корабът на НУОАИ тръгна към лодката. По пери­лата му се бяха струпали хора, които тревожно сочеха и размахваха ръце. Лодката на Траут беше на косъм да се измъкне от увличащото я течение, когато една голяма вълна се блъсна в тъпия нос на съда и намали скоростта й. Пол стисна зъби, натисна газта докрай и насочи носа по-далеч от кипналия морски котел. Дви­гателят зарева оглушително, клапите сякаш щяха да се пръснат. Лодката завибрира като лист на вятър и успя да дръпне метър-два, преди пипалата на течението от­ново да я повлекат към водовъртежа.

От морските недра се разнесе грохот, толкова мо­щен, че заглуши отчаяния рев на измъчения двигател. Въздухът се изпълни с мощни вибрации, сякаш стоти­ци църковни органи едновременно взеха най-ниската октава. От дупката в океана се издигна гъста, млечнобяла мъгла. А в небето се разрази светлинно шоу и направи целият спектакъл още по-сюрреалистичен. Танцуващите лъчи преминаха от сребристо в синьо и виолетово. Лодката се движеше в стесняваща се спи­рала към пояса от пяна. Нямаше как да се измъкнат. Лодката се издигна по буйния разпенен гребен, който беше станал почти двуметров и на върха му се разкла­ти с такава сила, че Гамей почти падна в морето.

Траут пусна кормилото и се хвърли към жена си. Силните му пръсти се вкопчиха в якето й и той успя да я задържи на борда. Вече бе опасно да стоят прави. Зас­танаха на колене и лакти и се заловиха за едно от въже­тата на надуваемите цилиндри, с които вземаха проби.

Лодката бе изцяло във властта на пенестия гребен. Не стигаше постоянното клатене, ами и се въртяха около оста си, като пияни балерини.

Лодката пое надолу по стръмнината – от едната стра­на бе морето, а от другата – огромна фуния, чиито чер­ни стени се спускаха под четирийсет и пет градуса към дълбините на океана. Изглеждаха твърди като стъкло.

Лодката се плъзна във фунията от черна вода. Сви­репото въртене обаче бе по-силно от гравитацията. Спускането на моторницата приключи около шест метра под пенестия гребен. Подета от центробежната сила, подобно на топче в рулетка, лодката започна да обикаля фунията.

Лодката седеше под четирийсет и петградусов ъгъл, левият й борд беше килнат надолу, а носът сочеше посоката на движение, сякаш още се движеше сама.

Двамата Траут се завъртяха така, че да могат да наблюдават центъра на водовъртежа. Бе поне километър и половина в диаметър. Фунията ставаше все по-стръмна и тясна към дъното, а то пък бе скрито от облаци гъста мъгла, издигаща се от водата. Светлината през мъглата образуваше дъга над водовъртежа, сякаш природата се опитваше да компенсира суровата му жестока мощ с фина многоцветност.

Без неподвижна точка за ориентир, двамата не можеха да кажат колко бързо се движат, нито пък колко обиколки на фунията са направили. Но след няколко минути ръбът сякаш се отдалечи. Болезнено очевидно им бе, че лодката потъва, макар и бясно да се движеше.

Опитвайки да се ориентира, Гамей хвърли поглед към кръглия къс небе някъде далече над тях. Зърна движение по ръба и посочи със свободната си ръка.

Пол избърса водата от очите си.

— По дяволите! Това е „Франклин“.

Корабът бе досами крайчеца на въртопа, а кърмата му висеше във въздуха. След миг корабът изчезна от погледа им. Секунди по-късно отново се показа и отново изчезна.

Пол и Гамей забравиха за собствените си несгоди. Корабът, който си играеше на ку-ку с тях, очевидно също бе уловен от подводните течения и водовъртежа го всмукваше към центъра си.

Корабът се мъчеше да му устои. Ту успяваше, ту витлата му увисваха безпомощни във въздуха и съдът попадаше в лапите на водата. Но сетне корабът се накланяше надолу, витлата намираха сцепление и „Франклин“ отново се измъкваше навън. Това продължи няколко минути. После корабът попадна оттатък ръба на водния котел с цялата си дължина. Носът му бе по-високо от кърмата и „Франклин“ увисна като залепнал.

— Давай, само така! – викаше Пол.

Гамей му хвърли поглед и дори се поусмихна на емо­ционалния му изблик нещо, което се случваше веднъж на сто години, а после и тя се развика окуражително.

Водата зад кораба заклокочи като кипнала над огъ­ня. Двигателите си вършеха работата. Витлата се впи­ха в склоновете на фунията, а корабът малко по малко се запридърпва към ръба. Кърмата падна ниско във во­дата, а после целият съд се изстреля под ъгъл напред. Пяната го погълна, но след това „Франклин“ с мощен тласък се измъкна оттатък ръба на водовъртежа.

Този път не се показа повече. Гамей и Пол тържест­вуваха, но и си оставаха сами и безсилни пред неумо­лимата сила на природата.

— Някакви идеи как да се измъкнем? – Гамей се опи­та да надвика грохота на водата.

— Може би водовъртежът ще спре сам.

Гамей погледна надолу. През няколкото минути, в които наблюдаваха битката на кораба, лодката им се бе спуснала с поне още пет-шест метра.

— Не ми се вярва.

Водата вече не бе непроницаема като мастило, а гладките склонове кафенееха от калта, загребана от дъното. Стотици мъртви и умиращи риби се въртяха безспир като конфети насред вихър. Във влажния въз­дух тегнеше миризма на риба и океанско дъно.

— Виж, останки! – и Пол посочи надолу. – Издигат се от дъното.

Показваха се отдолу, като предмети, вдигнати във въздуха от торнадо. Строшени дървени плоскости, капаци на шлюзове, парчета вентилационни механизми, дори повредена спасителна лодка. Много от тях потънаха обратно, смлени на по-дребни парчета. Гамей забеляза, че някои от по-малките парчета се движат нагоре към ръба.

— Ами ако скочим във водата? – предложи тя. – Може би сме достатъчно леки, за да се издигнем нагоре, като тези парчетии.

— Няма гаранция. По-вероятно е водовъртежът да ни всмуче още по-дълбоко и ще ни направи на кайма. Помни първото правило в морето: стой в лодката, ако е възможно.

— Може би не е добра идея. Спускаме се все по-дълбоко.

Така беше.

Нагоре по склона на фунията пълзеше някакъв цилиндричен предмет, последван от още няколко.

— Това пък какво е?

Гамей избърса капчиците от клепачите си и отново се взря натам, на около шест метра пред лодката и малко под нея.

Преди да стане морски биолог, тя бе следвала морска археология – незабавно разпозна елегантните керамични форми, покрити в зеленикаво сиво.

— Амфори – рече тя. – И се движат нагоре!

Пол прочете мислите на жена си и рече:

— Ще имаме само една възможност, а и теглото ни може да промени движението им.

— А имаме ли избор?

Трите древни съда бяха влудяващо близо. Пол се придърпа към пулта за управление на лодката и натисна стартера. Двигателят захапа. Лодката се понесе напред под причудлив ъгъл, а Пол трябваше с руля да коригира склонността й да лъкатуши. Искаше да застанат над амфорите, за да прекъснат хода им.

Първата премина покрай носа. След секунда щеше да е твърде далеч. Пол натисна газта и лодката се наместя току над амфората.

— Приготви се! – извика Пол. Скокът трябваше да е изчислен съвършено. – Ще е хлъзгава и ще се превър­ти. Погрижи се да стиснеш дръжките и да усучеш ръце и крака около нея.

Гамей кимна и се покачи на носа.

— Ами ти?

— Аз ще се хвана за следващата.

— Трудно ще удържиш лодката.

Гамей знаеше, че ако няма кой да поддържа лодката стабилна, скокът на Пол щеше да е още по-труден.

— Не се тревожи, ще го направя!

— Глупости! Никъде не отивам!

Ама че вироглава жена, помисли си Пол.

— Това е единственият ти шанс. Някои трябва да до­върши проклетите тапети. Моля те!

Гамей го изгледа сурово, после тръсна глава и прола­зи до носа. Сви крака под себе си и се приготви за скок.

— Спри! – извика Пол.

Тя се обърна ядно.

— Вземи решение най-после!

Но Пол виждаше нещо, което Гамей не можеше. Склоновете на водовъртежа вече се бяха прочистили от останки. Боклуците, изхвърлени от кипежа, сякаш бяха достигнали невидима бариера и не се издигаха по-нагоре. Връщаха се обратно във фунията също тол­кова бързо, колкото бяха излезли.

— Виж! – възкликна Пол. – Морето придърпва остан­ките обратно.

След секунди Гамей осъзна, че съпругът й е прав. Ам­форите нямаше да продължат по-нагоре. Пол протегна ръка и върна Гамей обратно в лодката. Стиснаха въжетата, неспособни да сторят каквото и да било, освен без­помощно да наблюдават как бездната ги поглъща.