Смяна на полюсите

17

„Бенджамин Франклин“, корабът на НУОАИ, се клатушкаше несигурно като моряк след сбиване в бар. Битката с водовъртежа си бе казала своето и двигателите имаха нужда от крайно внимателно отношение, за да не се повредят окончателно. „Трокмортън“ се движеше на няколкостотин метра зад „Франклин“, в случай, че се появи проблем.

Докато двата кораба кретаха бавно към Норфък, от запад се появи тюркоазено син хеликоптер с огромен надпис на НАМПД. За няколко минути увисна като колибри над „Бенджамин Франклин“, а после меко кацна на палубата. Отвътре се показаха четирима души с медицинско оборудване.

Няколко души от екипажа посрещнаха екипа и го придружиха до лазарета на кораба. Никой на борда не беше ранен сериозно, но капитанът бе поискал помощ, защото парамедикът на борда не успяваше да се справи с множеството натъртвания и охлузвания.

Презаредиха хеликоптера и качиха на него двамата моряци със счупени ръце. Остин благодари на капита­на за гостоприемството, а после и той, заедно със се­мейство Траут, Дзавала и професор Адлър се качиха в хеликоптера. След няколко минути бяха във въздуха.

Два часа по-късно хеликоптерът кацна на твърда земя и двамата ранени моряци бяха настанени в ча­кащата ги линейка. Семейство Траут хванаха такси до дома си в Джорджтаун, Вашингтон, като взеха и Адлър със себе си, а Дзавала откара Остин до дома му край река Потомак, във Феърфакс, Вирджиния, на километър от централния щаб на ЦРУ в Лангли. Бяха се разбрали утре сутринта в осем, след като си починат добре, всички да се съберат при Кърт.

Остин живееше в стара викторианска сграда, из­ползвана някога като хангар за лодки и разположена на самия бряг на реката. Купи я, още когато работе­ше за ЦРУ Горният етаж на постройката бе мансарда, предназначена за живеене, но предишните собствени­ци бяха запуснали не само тази сграда, но и цялото имение. Когато Остин се зае да изтърбуши и възста­нови вътрешността на къщата, както и стария разкош на фасадата й, му се наложи да се справи с безброй семейства мишки и какви ли не още живинки. Под жилищната част беше разположен същинският хангар, където Остин държеше състезателната си гребна лодка и малък хидроплан.

Щом тръшна вратата зад гърба си, Кърт пусна чантата на пода в антрето и влезе в просторната всекидневна.

В дома му миналото и съвременността съжителстваха в прекрасна хармония. Автентичните колониални мебели от тъмно дърво контрастираха с варосаните стени, по които висяха модерни картини, наред с картини на примитивисти и навигационни карти. По рафтовете, високи от пода до тавана, бяха подредени подвързани с кожа приключенски романи на Конрад и Мелвил, както и очевидно често разлиствани томове с философски произведения, които Кърт обичаше да чете. Част от редките му пистолети за дуели, които той колекционираше, бяха подредени зад стъклени витрини. В обширната му музикална колекция имаше най-вече прогресив джаз, в хармония с хладнокръвието, енергичността и таланта му за импровизации.

Остин преслуша телефонния си секретар. Имаше не малко съобщения, но нито едно от тях не беше спешно. Включи уредбата и стаята се изпълни с лудешкото пиано на Оскар Питърсън. Кърт си наля от най-хубавата текила, която имаше, плъзна встрани стъклената врата към терасата и излезе. Заслуша се в тихото приплясване на вълните току под краката му и вдиша дълбоко ухаещите на цветя изпарения от реката, така различни от соления океан, където прекарваше по-голяма част от времето си.

След няколко минути се върна в къщата и взе от рафта един от томовете с древногръцки философи. Разлисти страниците, докато не намери любимата си платонова алегория за пещерата. В нея Платон прекрасно описваше как хората сме като приковани в пещера и виждаме само сенките по стените и смятаме, че това е реалността. Сега и аз трябва да успея да разбера кое е сянка и кое – реалност, помисли си Остин. През последните дни се опитваше да подреди в главата си хаоса от случилите си неща. Припомняше си отново и отново единственото, което не можеше да проумее – тайнствения кораб.

Кърт седна зад бюрото си и включи лаптопа. Като си спомни това, което доктор Адлър направи на кора­ба, тй отвори сайта със сателитния образ на района край гигантския водовъртеж. Върна се назад в архива на сайта до деня на потъването на „Южна красавица“. Двете огромни вълни, потопили кораба, се виждаха ясно. В едно от изображенията корабът бе петънце на радара, а в следващото го нямаше.

Остин увеличи мащаба, за да вижда по-голяма част от океана и забеляза нещо, което му бе убягнало досе­га. Край зоната на потъването на „Красавицата“ има­ше още четири кораба, по един във всяка от четирите посоки. Всички бяха разположени на равно разстояние един от друг. Остин се втренчи в сателитния образ и върна още няколко дни назад. Корабите ги нямаше. После пък прескочи напред, малко след потъването. Корабите бяха само три. На изображението от следва­щия ден вече нямаше нито един.

И той като платоновите затворници в пещерата се опитваше да различи реалността от сенките, но опре­делено притежаваше едно сериозно предимство пред тях. Можеше да поиска помощ. Кърт се пресегна към дебелия телефонен указател на НАМПД и набра един номер.

— Здрасти, Алън! Кърт Остин се обажда. Тъкмо се върнах от едно плаване. Дано не те будя.

— Няма проблем. Кърт, радвам се да се чуем. Какво мога да направя за теб?

— Можеш ли да дойдеш на една среща у нас, утре в

осем сутринта? Важно е.

— Разбира се… – Последва пауза. – Ммм… знаеш с какво се занимавам, така ли?

Алън Хибет бе един от десетките учени в НАМПД, които се трудеха упорито и без много шум в сърцето на огромната океанографска организация, доволни, че се занимават с това, което им е интересно, и че работят в екзотични, но и важни полета на изследване. Няколко месеца по-рано Остин бе слушал доклад на Хибет на един симпозиум на НАМПД, където ученият говореше за комуникацията и наблюденията в открито море. Кърт бе впечатлен от широтата на познанията му.

— Отлично знам с какво се занимаваш. Специалист си по електромагнетизъм, експерт по антените. Ти си проектирал електронните очи и уши, с които НАМПД проучва дълбините на океана и с които отдалечени един от друг екипи си общуват. Четох и статията ти за влиянието на площта върху радиационните излъчвания от антени с намалени размери.

— Наистина ли? Поласкан съм! Като цяло обичам да човъркам по машини, а екипът ви за специални операции по-скоро е събрал приключенци, нали така?

Остин и екипът му бяха легенда в НАМПД, а Хибет бе изненадан, че искат помощта му точно от там.

Остин се засмя горчиво. Ръцете го боляха от каскадата с Пол Траут и беше уморен като куче.

— Напоследък сме по-скоро „приключили“, отколкото „приключенци“. Наистина ще ни е от полза експертното ти мнение.

— Ще се радвам да помогна с каквото мога – съгласи се Хибет.

Остин му обясни как да стигне до дома му и каза, че очаква с нетърпение срещата им. После си записа няколко неща в тефтера, докато идеите му още бяха пресни. След това приготви цяла кана кенийско кафе, остави кафеварката на автоматичен режим и се качи в стаята си в една от кулите на къщата. Свали дрехите си, гмурна се в хладните завивки и почти мигновено заспа. Сякаш след броени минути яркият сутрешен светлик го събуди.

Кърт скочи от леглото, изкъпа се и се обръсна, об­лече удобна тениска и шорти и набързо си изпържи бъркани яйца и шунка. Хапна ги на терасата и тъкмо си оставяше чинията в мивката, когато на вратата почука Дзавала. Няколко минути по-късно дойдоха семейство Траут и професор Адлър. А веднага след тях се появи и Алън Хибет – висок и слаб, с чорлава бяла коса. Има­ше мраморнобяла кожа, която избухваше в червено от притеснение. И цветът на кожата му, и болезнената му стеснителност бяха следствие от ежедневието му в ла­бораторията, далеч от хора и слънчева светлина.

Остин наля по чаша кафе на всеки и поведе групата към кръглата тикова маса на терасата. По принцип би трябвало една подобна среща да се проведе в офиса на Кърт в зеленикавата офис-сграда в Арлингтън, където беше щабът на НАМПД. Ала той все още не бе готов да отговаря на въпроси, нито да споделя мисли с когото и да било, освен с екипа си. Имаше нужда от още ин­формация, преди да сподели откритията им с ръковод­ството на НАМПД.

Остин се настани на един стол и се взря с копнеж в осеяната със слънчеви зайчета река, където обикно­вено гребеше всяка сутрин, сетне огледа хората край масата и им благодари, че са дошли. Чувстваше се като Ван Хелсинг, свикал стратегически съвет преди сра­жение с Дракула. За миг се изкуши да попита дали някой е взел чесън, но вместо това премина директно към същността на въпроса:

— В Атлантическия и Тихия океан се случва нещо много странно. Морето е разбъркано като яйца в купа. Един кораб е бил потопен, може би има и втори… Засега тези са, за които знаем. Още един кораб за малко не бе споходен от същата съдба, а на няколко души косите им се изправиха за година напред, включително и на моя милост. – Погледна Адлър. – Професоре, би ли бил така добър да опишеш явленията и да ни представиш част от теориите си.

— С радост! – отвърна Адлър.

Той описа потъването на „непотопимата“ „Южна красавица“, а също така как откриха краба. После описа сателитните доказателства за огромните вълни в близост до мястото му на потъване. Накрая, леко притеснен, сподели теорията си, че смущенията може би не са от естествен характер. Докато говореше, професора внимателно се взираше в лицата на събеседниците си и сякаш търсеше в тях признаци на съмнение. За свое облекчение срещаше само съсредоточени и сериозни погледи.

— Обикновено бихме приписали всичко това на цар Нептун, който е решил да потича на дъното, но има няколко неща, които отхвърлят тази хипотеза – каза той. – Сателитните изображения показват, че и други части от океана са пострадали от същото и в явленията има необичайна симетрия.

Той показа на лаптопа на Остин снимките, които двамата бяха разглеждали преди няколко дни.

Когато професорът приключи, Остин помоли семейство Траут да опишат спускането си в бездната. Всички мълчаливо изслушаха Гамей и Пол, които се редуваха да разказват за случилото се и как са се измъкнали.

— Казвате, че когато се е появил водовъртежът, в небето е имало светкавици, така ли? – попита Хибет.

Гамей и Пол кимнаха.

След това Дзавала разказа за изскочилия от дълбините кораб и за проучването на борда му.

Хибет живо се заинтересува от описанието на електроцентралата и повредената метална конструкция на палубата.

— Ще ми се да бях там, за да видя със собствените си очи – рече той.

— Мога да ти предложа нещо почти толкова добро – успокои го Дзавала и след няколко мига дигиталните снимки от тайнствения кораб се появиха на екрана на лаптопа.

Остин попита Хибет какво мисли. Ученият, взрян със свъсени вежди в екрана, поиска още малко време, за да разгледа по-подробно снимките.

— Очевидно е, че огромни количества електричество са захранвали нещо в центъра на тази конструкция – каза той и посочи конусовидната рамка. – Но в това му състояние ми е трудно да кажа за какво служи.

— Джо я описа като огромна свещ за кола – каза Ос­тин.

Хибет се почеса по глава.

— Може би не е това. Прилича по-скоро на огромна намотка на Тесла. Много от електрическите вериги, които позволяват на това нещо да работи, не се виждат. Къде е корабът сега?

— Отново потъна – отговори Дзавала.

Реакцията на Хибет изненада Остин. В сивите очи на учения блестеше нескрито вълнение.

— Това отвсякъде бие бърникането по антени! – потри ръце той.

Прехвърли снимките още веднъж. Накрая вдигна очи и погледна хората около масата.

— Някой тук да е наясно с работата на Никола Тесла?

— Аз съм единственият, който чете редовно списа­ние „Популярна наука” – похвали се Дзавала. – И зато­ва знам, че Тесла е изобретил променливия ток.

Хибет кимна.

— Точно така, той е американски инженер от сръбски произход. Откривател на т.нар. въртящи се магнитни полета, т.е., че магнитното поле може да бъде завъртяно, ако сложиш под прав ъгъл две намотки и пуснеш променлив ток през тях.

— Чудя се дали не би могъл да го повториш на английски – помоли Адлър учтиво.

Хибет се засмя.

— Разбира се! Ей сега ще ви разкажа цялата история. Тесла се преместил в САЩ и започнал работа при Томас Едисон. Но двамата се скарали, разделили се и дори станали конкуренти. Едисон смятал, че бъдещето принадлежи на правия ток, Тесла пък смятал, че принадлежи на променливия. Тесла продал една голяма част от патентите си на „Уестингхаус“, върли конкуренти на Едисън, включително и патента за многофазна система за генериране на електрически ток. Именно на базата на тази система „Уестигхаус“ печелят проекта за изграждането на Ниагарската ВЕЦ, а изпълнението й било възложено на Тесла. Един от многобройните патенти, които Тесла продал на “Уестингхаус“, е патентът за индукционния двигател, чийто принцип е в основата на съвременните двигатели. Едисон си останал с електрическата крушка и фонографа.

— Тесла е автор и на много други патенти, някои от тях доста налудничави – вметна Дзавала.

— Така е. Тесла е бил инженерен гений. Патентовал е безпилотен летателен апарат с електрическо захранване, който можел да лети с двайсет и пет хиляди километра в час и да се използва за оръжие. Измислил е и нещо, което нарекъл „телесила“ – лъч на смъртта, който разтопявал самолетни двигатели от четиристотин километра разстояние. Работил е много и по безжичните електрически импулси. Занимавала го е възможността да насочва електрически импулси, подсилвайки ефекта им. Дори веднъж заявил, че е предизвикал земетресение от лабораторията си.

— Тесла като нищо е изпреварил времето си. Балис­тични ракети, лазери… – замислено рече Остин.

— На теория всичко е било изрядно, но изпълнението никога не отговаряло на очакванията. Напоследък Те­сла се превръща в нещо като култова фигура. Конспиративно настроените подозират, че някои правител­ства, включително американското, експериментират с по-рисковите му теории.

— А какво мислиш ти? – попита Остин.

— Конспиративните мислители не гледат, където трябва. Тесла привлича вниманието им, защото е стра­нен. Истината е, че изследванията и теориите на Лас­ло Ковач притежават много по-голям унищожителен потенциал. И той като Тесла е бил гениален инженер. Родом е от Будапеща, където Тесла е работил в края на 19-и век. Ковач използва част от постиженията му за отправна точка, но се концентрира основно върху електромагнитни лъчения със свръхниска честота. Занима­вала го възможността за бъдещи електромагнитни вой­ни. Твърдял, че определени излъчвания могат да влия­ят на атмосферата, да предизвикват стихии и всякакви други неприятности и това сериозно го разтревожило. Всъщност той извел идеите на Тесла на ново ниво.

— Би ли обяснил?

— Ковач изследвал набор от честоти, с които електромагнитният резонанс може да се фокусира и да се усили от материалите край него. Формулирал резултатите си в теоремите на Ковач. Публикувал откритията си, но отказал да огласи пълния набор честоти, които биха позволили да се построи описаното от него устройство. Без доказателства, останалите учени не приели думите му сериозно.

— Добре, че никой не му е повярвал – рече професорът. – На света му стигат и военните средства, с които разполага.

— Някои все пак му повярвали. Нацистите били много отворени към всякакъв мистицизъм, окултни и псевдонаучни теории. Историите за нацистките археолози, търсили Граала, отговарят на истината. Те отвлекли Ковач и семейството му. След края на войната станало ясно, че са го затворили да работи в тайна лаборатория по проект за супероръжие, с което да спечелят войната.

— Но изгубиха – вметна Остин. – Не само Тесла е имал проблеми с високото мнение за себе си, явно Ко­вач също се е провалил.

Хибет поклати глава.

— По-сложно е, Кърт. След войната са открити ста­тии, които показват, че Ковач е бил на ръба на огромен скок. За щастие, така и не го е направил.

— Защо?

— Руснаците превзели лабораторията в Източна Пру­сия, където се смята, че е работил. Но Ковач вече го ня­мало. След войната руснаците продължили да изследват теоремите на Ковач. САЩ също знаели за тях и много искали да говорят с Ковач. Важността на електромаг­нитните излъчвания не убягнало от нюха на нашите военни. Преди години в лабораторията в Лос Аламос имало голяма конференция за приложни военни техно­логии, почиващи върху изследванията на Ковач.

— И се е провела на мястото, където е осъществен проектът „Манхатън“*? Колко подходящо – отбеляза Остин.

[* Проект за разработване на атомно оръжие, осъществен в периода 1939 – 1945 г. под ръководството на американския физик Опенхаймер. Благодарение на този проект са разработени и взривени бомбите над Хирошима и Нагасаки. – Б.авт.]

— По повече причини, отколкото изобщо можеш да предположиш. Манипулирането на електромагнитни излъчвания може да се окаже по-унищожително от атомно оръжие. Военните взимали изследванията на Ковач много сериозно. По време на първата война в Залива сме изпробвали оръжия, базирани на електромагнитни им­пулси. Някои твърдят, че тези наши експерименти, как­то и подобни, извършени от руснаците, причиняват зе­метресения, вулканични изригвалия и смущения в кли­мата. Затова се заинтересувах от светкавиците в небето.

— Защо светкавиците са толкова важни? – попита Остин.

— Много свидетели на американските и на руските експерименти описват сияния в небето или светлинни избухвания, причинени от електромагнитните лъче­ния – обясни Хибет.

— Разкажи ни повече за експериментите – подкани го Остин.

— Около един американски проект, ХААРП – Програ­ма за високочестотни активни изследвания на полярното сияние, в момента се вихрят много дискусии. Идеята е да изстреляме фокусиран електромагнитен лъч в йоносферата. На хартия е академична програма, която ще подобри световните комуникации. Някои обаче смятат, че това е преди всичко военен проект с най-разнообразни цели: от защита срещу космически обекти до кон­трол над съзнанието. Не знам на какво да вярвам, но проектът е базиран изцяло върху теоремите на Ковач.

— Спомена нещо за намотка на Тесла – каза Остин. – Какво имаше предвид?

— Прост тип трансформатор, направен от две на­мотки. Енергийни разряди преминават от едната към другата, предизвиквайки контролирани мълнии. Веро­ятно сте ги виждали по филмите – постоянно присъстват в лабораториите на лудите учени.

Гамей, която до момента слушаше мълчаливо, се приведе напред и попита:

Досега говорехме за лъчения, изпратени в земята или във въздуха. Какво ще се случи, ако същите тези лъчи бъдат изпратени в океана?

— Нямам представа – разпери ръце Хибет. – Океанската география не е по моята част.

— Но е по моята – обади се Пол. – Нека те попитам нещо Алън. Могат ли усилени електромагнитни вълни да проникнат дълбоко в земната кора?

— Без съмнение.

— В такъв случай и възможно лъченията да предизвикат аномални в земната мантия, така както ХААРП, за който спомена, смущава атмосферата.

— Какви аномални по-точно? – попита Адлър.

— Въртопи и водовъртежи, например.

— Значи може да предизвика подобни явления в морето? – попита Остин.

Хибет стисна брадичката си с ръка.

— Движещият се пласт разтопена скала под земната кора създава магнитното поле, което обгръща планетата. Всякакви смущение в това поле биха могли да предизвикат какви ли не проблеми.

Професор Адлър удари с юмрук по масата.

— Знаех си, че съм прав! Някой си играе с океана ми! Не забравяйте, че все пак говорим за огромни разстояния и повърхност от безкрайни квадратни километри включи се Пол и внесе малко разум и спокойствие.

— Чувствам, че разговорът се завърта отново около голямата автомобилна свещ на Джо или намотката на Алън. Дори подобно устройство да притежава огромна мощ, пак би било незначително в сравнение с масата на Земята.

Настъпи мълчание.

— Ами ако устройствата са повече? – чу се внезапно гласът на Остин.

Той премести лаптопа в средата на масата и го завъртя, за да видят всички точиците на радара по поразения регион.

Пол веднага разбра какво вижда.

— Четири кораба, като всеки се концентрира върху малка площ. Така може и да се получи.

Кърт кимна.

— Ще ви покажа и още нещо интересно – каза той и зареди сателитните изображения малко след потъването на „Красавицата“. – Мисля, че един от тези кораби сам е паднал в капана на явлението, което са предизвикали.

Всички сякаш бяха съгласни.

— Това обяснява метода – рече Дзавала. – Но не разбирам защо го правят.

— Преди да отговорим на този въпрос – каза Кърт, – може би трябва да се съсредоточим върху друг въпрос. Въпросът „кой стои зад всичко това“. Тук не говорим за плацикане във вана. Безименни, безлики хора са си дали много труд, за да разбъркат цял океан. Убили са екипажите на два кораба, или поне за толкова знаем, причинили са щети за милиони и всичко това с неизвестна цел. Готови ли сте да се хванем на работа? – Остин огледа колегите си около масата.

Хибет понечи да стане.

— Още кафе ли искаш? – ухили му се Остин.

Хибет го изгледа смутено.

— Не – промърмори той, – всъщност, смятах да се върна в офиса си в НАМПД. Предположих, че повече не ви трябвам.

— Джо, разкажи на Алън за правилото „Хотел Калифорния“.

— С радост. Същото като в песента на „Ийгълс“ е, Алън. Станеш ли част от екипа за специални операции, можеш и да се отпишеш, но не можеш да си тръгнеш никога.

— Нужни са ни познанията ти по електромагнетизъм – обясни Остин. – Ти ще ни помогнеш да разберем дали бленуванията на Тесла и Ковач са възможни на практика. Къде можем да научим повече за теоремите на Ковач?

— Най-добре да отидем направо при източника. Проучванията в Америка са се извършвали в Лос Аламос. Дори има Научно общество на името на Ковач, което пази работата и документите му. От време на време съм им пращал запитвания.

Остин се обърна към Адлър.

— Надявам се, че с Алън ще можете да работите заедно. Разчитаме на вашите научни заключения и открития. – После се обърна към Дзавала. – Джо, флотилия от електроцентрали си е сериозна работа. Някъде трябва да са ги направили по поръчка.

— Ще потърся къде можа да са ги направили – кимна Дзавала.

— Бихме могли да отидем до Ню Мексико и утре ще сме се върнали – предложи Гамей.

Остин кимна.

— Разберете докъде са докарали онези експерименти и дали продължават да работят в тази посока. Ние ще се разровим за всичко, писано някога за Ковач. Може би ще се натъкнем на нещо, което ще ни подскаже накъде да вървим.

Остин благодари на всички и предложи да се срещнат отново след завръщането на Пол и Гамей. Двамата с Дзавала щяха да се видят няколко часа по-късно в главния щаб на НАМПД. Пътьом към вътрешността на дома си Остин подмина библиотеката си и забеляза тома на Платон.

Сенки и реалност. Реалност и сенки.

Запита се какво ли би си помислил древният философ за тази загадка.