Смяна на полюсите

36

Карла огледа с почуда многобройните мъже, облече­ни в сивите униформи на Юга и в сините на Севера, кои­то задръстваха пътищата с пикапите и джиповете си.

— Явно съм сгрешила, като си мисля, че Гражданската война е приключила.

— Да, явно много неща не знаеш – отвърна Остин. – Войната срещу агресията на Севера продължава с пълна пара. Извикай името на генерал Робърт Лий през прозореца и ще намериш достатъчно доброволци за възстановка на битката при Гетисбърг.

Остин караше в колоната, докато стигнаха до огро­мен паркинг, разположен до обширно поле. Остин го прецени на около десет декара. Паркираха и се вляха в тълпата зрители и участниците, вървящи към полето.

Знаците по пътя обявяваха, че военната демонстрация парадът на парни автомобили е в полза на Приятелите на Манасас парк.

Остин спря един брадат мъж в сива униформа на офицер от армията на Лий.

— Стоунуол Джаксън на вашите услуги – каза мъжът с елегантен поклон.

— Приятно ми е да се запознаем, генерале. Добре изглеждате, предвид всичко, което сте преживял. Чудя се, можете ли да ми кажете къде са разположени старите парни автомобили?

Джаксън примижа и подръпна замислено брадата си.

— Ако трябва да сме точни, колите са били изобретени през 1861-ва година, затова не знам за какво говорите, сър. Но ако знаех, щях да предположа, че са край химическите тоалетни, които също нямахме по наше време.

— Благодаря ви, господин Джаксън, приятна битка!

— За мен беше удоволствие – отвърна той и галантно вдигна шапка за поздрав към Карла.

Докато го изпращаше с поглед, тя каза:

— Съвсем насериозно взима ролята си.

Остин се усмихна.

— При Манасас е била първата голяма битка от Гражданската война. Конфедератите са си мислели, че ще прегазят съюзниците. Хората даже са слизали от Вашингтон с кошниците си за пикник, както правят и днес. В началото конфедерацията наистина е имала предимство, но съюзниците са се прегрупирали.

— А защо не сме на мястото, където наистина се е провела битката? – попита Карла.

— Опитаха да направят възстановка там преди няколко години, но нещата малко излязоха от контрол, затова сега се прави на частна земя.

Карла се огледа.

— Разбирам какво имаш предвид с „излязоха от контрол“.

Остин се ухили.

— Както би казал старият Стоунуол: „Пази си кръвта. Югът пак ще се надигне.“

Шестимата мъже, които спряха с мотоциклетите си пред паркирания микробус, приличаха на клонинги, излезли от една лаборатория. Всички имаха кози брадички, а косата им оформяше клин към челото. Приликата със Сатаната бе очевидна.

„Легионът на Луцифер“ бе екстремистка групировка неоанархисти, които смятаха, че насилието, когато става дума за кауза, е не само оправдано, но и наложително. Подобно на налудничавите си предшественици – бомбаджиите бяха отлъчени от иначе пацифисткото анархистко движение, което не искаше да има нищо общо с тях. Ето защо те пътуваха от град на град с мотоциклетите си и оставяха хаос след себе си.

Когато Маргрейв стана част от неоанархисткото движение, той се възползва от помощта на легиона. След като „елитът“ разполага с полицаи, които имаха право да използват физическа сила, а понякога и да убиват, той и хората му също трябваше да имат подобна възможност. Плащаше от джоба си на легиона и ги използваше като своя лична преторианска гвардия. Развесели се, когато разбра, че са си пуснали брадички и са оформили косите си така, че да добият неговия естествен „сатанински“ вид. Но след няколко неочаквано кървави протеста, в които бяха участвали, той разбра, че легионът не подлежи на контрол.

Плащаше им, но ги използваше все по-рядко. Ето защо с радост прие предложението на Гант да използва професионална охранителна компания. Маргрейв се изненада, че Гант му предложи да използва легиона срещу Остин, но се съгласи, защото, ако нещо се объркаше, властите щяха да решат, че бандата е действала на своя глава.

Маргрейв познаваше психопатичните наклонности на легиона много по-добре от Гант и затова настоя Дойл да ги наглежда.

Микробусът стоеше кротко паркиран и вече без сти­кера на транспортната служба. Когато моторите спряха до него, Дойл слезе и огледа странната шайка с при­ятелска усмивка, зад която се криеше презрението му.

Самият той бе хладнокръвен убиец, но от стъклените им погледи, залепените за лицата усмивки и тихите им гласове, дори него го побиваха тръпки. Надяваше се Гант да знае какви ги върши. Налагаше му се от време на време да работи с тези типове и винаги го праве­ше неохотно. Собствените му изблици на насилие бяха по-контролирани и пресметнати. Убиваше по работа:

За да премахне съперник, да се отърве от информатор… Поведението на легиона обиждаше чувството му за ред. Дойл посочи тюркоазения джип, паркиран наблизо.

— Остин и жената вървят към бойното поле. Трябва да ги намерим.

Членовете на легиона сякаш бяха способни да об­щуват без думи. Тръгнаха едновременно като ято пти­ци или рибен пасаж. След това се разпръснаха из пар­кинга в синхрон. Забелязаха камион на фирма за кос­тюми „Отнесени от вихъра“. Един от служителите разтоварваше стойка със старинни костюми за онези участници, които не си носеха. В миг човекът се оказа обграден от шест ухилени клонинга. Единият го повали в безсъзнание с разгъваща се палка, а останалите скриха сценката с телата си.

Изтикаха мъжа в каросерията и затършуваха из дрехите докато открият каквото им трябва. Отнесоха плячката в микробуса на Дойл и се преоблякоха. От микробуса вместо рокери с дънки и тениски слязоха трима конфедерати и трима съюзници с рязани пушки в ръце. Върнаха се по моторите и се разпръснаха като гладни вълци, дебнещи плячка.

Дойл излезе от микробуса и се скри в тълпата. Дока­то се провираше край зрители и участници, очите му шареха като радари. Имаше съвършено зрение и остри­ят му поглед различи от далеч светлата коса на Остин. След миг зърна и красивата и стройна Карла Януш.

Откачи радиостанцията от колана си и бързо свика легиона.

Остин откри парните автомобили – около двайсет стари „Стенли“-та, паркирани в единия край на поле­то. Обхождаше ги мъж на средна възраст с тефтер с твърди корици в ръка.

— Търся някой с малко влияние – пошегува се Остин.

— Няма да намериш човек с по-малко влияние от мен – усмихна се мъжът и протегна ръка. – Дъг Райли, аз съм президентът на вирджинския клуб на „Стенли стиймър“. Какво мога да направя за вас?

— Търся един от собствениците, Дърк Пит.

— О, разбира се, негова е репликата на автомобила, участвал в Купата на Вандербилт през 1906 година – Райли посочи една червена кола без покрив, чийто дълъг заоблен капак приличаше на ковчег. – Имало е само два оригинала и нито един от тях не е оцелял до наши дни, доколкото знам. Но са били с двигатели на „Стенли“. Вървели са чудесно по нанагорнище.

— А коя е вашата?

Райли ги отведе до една лъскава черна лимузина, модел 1926 година, като обясняваше уникалните характеристики на колата с глас на горд родител.

— Знаете ли нещо за тези стари машинки?

— Веднъж карах една на едно рали. Но да си призная честно, повече гледах приборите за управление, отколкото пътя.

— Добро обобщение – рече Райли през смях. – „Стенли“ е бил най-бързият и мощен автомобил за времето си. През 1906 г. точно „Стенли“ счупил световния скоростен рекорд с малко над 200 километра в час. В мига, когато настъпиш газта тези коли вече са на пълни обороти, докато повечето бензинови автомобили още превключват скоростите.

— Странно е, че не караме парни автомобили и до днес – каза Остин

— Братята Стенли не са искали масово производство. Хенри Форд произвеждал за един ден толкова автомобили, колкото те за една година. През 1912 година „Кадилак“ въвел електрическия стартер. На тези тук вече им подаваме пара, за да спестим време от старта. Ако братята Стенли са можели да измислят как колите им да стартират по-бързо и да подобрят производствения процес и маркетинга, никой днес нямаше да кара това, което навремето са наричали „двигатели с вътрешно взривяване“… Извинете, отплеснах се.

— Няма проблем – усмихна се Карла. – Беше ми много интересно.

Райли се изчерви.

— Всички други собственици отидоха да гледат възстановката на битката. Аз още наглеждам нещата тук. Когато битката свърши, ще започнем автомобилното шествие.

Остин благодари на Райли и двамата с Карла тръгнаха към възстановката на битката. Отдалеч се чуваше трясъка на мускети и артилерия – явно сражението бе започнало. Докато вървяха към бойното поле, виждаха полюшването на тълпата, зяпнала в настъпващите една срещу друга армии в синьо и сиво. Още двайсетина души вървяха пред тях към възстановката. Остин тъкмо разказваше на Карла подробности за битката при Бул Рън, когато с крайчеца на окото си зърна, че някакъв човек се движи срещу тълпата, а не с нея. Мъжът застана на пътя им, на около двайсет метра пред тях. Беше Дойл, бандитът на Гант.

Кърт виждаше суровото изражение на лицето му. Дойл бръкна под якето си. В ръката му проблесна пистолет. Остин дръпна Карла и тръгнаха в обратната посока.

— Какво има? – попита изненадано тя.

Отговорът на Остин се изгуби сред силен рев. Шест харли дейвидсъна фучаха през полето право към тях. Трима от мотористите бяха в униформи на Конфедерацията, а трима – в сините униформи на Съюза.

Остин извика на Карла да бяга. Й двамата се затичаха през полето, а мотоциклетистите започнаха да оформят кръг около тях, но спряха миг преди да щракнат капана. През полето се зададе полицейска кола с пуснати лампи. Подмина Карла и Остин и спря. Полицаят излезе и размаха ръце.

Вадеше кочана с глоби, когато един от тримата в синьо извади изпод мундира си пушка и се прицели. Гърмежът се сля с този на мускетите. Улучен в крака, полицаят се строполи. Без повече да му обръщат внимание, мотоциклетистите се подредиха в редица и продължиха към целите си.

Райли тъкмо лъскаше лимузината си, когато дочу на моторите. Вдигна глава и видя Остин и Карла да тичат към него. Усмивката му премина в объркване, а после в ужас, щом зърна преследвачите им.

Остин стигна до колите и нареди на Карла да се качи в червения „Стенли“ с носа като ковчег, а сетне се хвърли зад кормилото. Райли изтича до тях.

— Какво правите?!

— Извикай полиция! – отвърна Остин.

— Защо? – изгледа го неразбиращо Райли.

— За да съобщиш за кражба на кола.

Мотоциклетите ревяха почти зад гърба им. Кърт освободи ръчната спирачка и натисна напред скоростната ръчка. В двигателя нахлу пара.

Мотоциклетистите бяха едва на метри, когато колата пое плавно и почти безшумно. Остин завъртя кормилото и колата елегантно се промуши покрай другите паркирани коли.

В този момент трябваше да набие спирачки и да завърти кормилото, за да не удари младо семейство с деца, което прекоси пътя, бързайки за възстановката. Остин насочи колата към полето, а Дойл се опита да им пресече пътя, като застана точно срещу тях, стиснал пистолета с две ръце.

Остин извика на Карла да залегне, сви се зад кормилото й насочи автомобила право към Дойл. Той в последния момеят отскочи настрана, за да не го блъсне колата и натисна спусъка. Бронята го одра по бедрото, а куршумът излетя към небето.

Парната кола се движеше към полето. Остин си спомни, че трябва бавно да увеличава скоростта, за да се натрупва равномерно парата. Наложи му се да се съсредоточи напълно, за да се справи с уредите за половин дузина показатели.

Хвърли бърз поглед в огледалото за обратно виждане. Мотоциклетите бяха на трийсетина метра зад тях и бързо ги застигаха. Подреждаха се в редица, за да ги обградят. Остин знаеше, че наближават струпаната публика и натисна клаксона. Неколцина зрители обърнаха глави, но повечето не го чуха, защото мускетният и оръдеен огън от възстановката бе твърде силен. Остин натисна спирачките, а после и клаксона. Най-сетне го забелязаха и тълпата се раздели. Междувременно мотоциклетистите бяха обградили колата.

Така и навлязоха на полето, задимено от изстрелите на двете вражески армии, изправени една срещу друга. Стрелбата спря и Остин чу нещо неочаквано – аплодисменти.

— Защо пляскат тия идиоти? – попита Карла.

— Сигурно мислят, че сме част от шоуто – отговори той и нададе смразяващ кръвта вик.

— Добре ли си? – погледна го тревожно Карла.

Остин се ухили.

— И още как! Винаги съм искал да надам бунтовнически вик. Дръж се!

Прекосиха бойното поле и се упътиха към редица оръдия. Остин наби спирачки, за да успее да завие рязко, без да се обърнат. Мотоциклетистите запазиха скоростта и видяха шанс да приближат още повече до колата. Двамата водачи от всяка страна бяха едва на метри от лявата и дясната им броня.

Карла обърна глава надясно и извика:

— Този има пистолет!

Мъжът караше с една ръка и на нея бе подпрял пистолет, насочен към Карла. Остин реагира светкавично. Завъртя рязко кормилото към мъжа и после върна колата в първоначалната посока на движение.

Тежката броня удари десния крак на нападателя. Мотоциклетът се заклатушка, после се преобърна, а мъжът отхвърча като ездач, хвърлен от гневно добитче. Остин опита да повтори същото и с мотоциклетиста от лявата страна, но той бе видял всичко и се отдръпна безопасно разстояние.

Без да намалява скоростта, колата изкачи едно възвишение и слезе от другата му страна. Остин мярна никакъв път, вероятно околовръстен, по който се движеха доста коли. Трябваше да заобиколи каменна стена и една мантинела, за да стигне до него, но скоро парната им кола се озова напреки на двулентов асфалтов път.

Остин врътна кормилото и увеличи парата. По асфалта колата се движеше с лекота и финес като млада кобила, нетърпелива да тича. Твърдите гуми свистяха. Подмина няколко коли, докато мотоциклетистите още го гонеха, а когато остана сам на пътя, увеличи скоростта до сто и двайсет. Видя един знак за отбивка и леко натисна спирачките. Преследвачите също намалиха. Явно очакваха някакъв номер.

Остин зави по отбивката и се изстреля по главната магистрала. Сменяше лента след лента, но по-маневрените мотоциклети не го изпускаха. Опита се да увеличи скоростта – първо сто и трийсет, после сто и петдесет. Едва виждаше, толкова силно блъскаше вятърът в лицето му.

— Къде е пътната полиция, когато ти трябва? – провикна се Остин.

Карла се бе свила на седалката, опитвайки се да се предпази от вятъра.

— Какво?

— Имаш ли мобилен?

— Искаш да говориш по телефона? – погледна го изненадано тя.

— Не, искам ти да говориш. Обади се на щатската полиция, кажи им, че някакъв ненормалник в старинна червена кола и едни мотоциклетисти в униформи от гражданската война се гонят по магистралата. Това би трябвало да ги накара да се размърдат.

Карла кимна и затърси телефона. Натисна един 0 спешните номера и когато се свърза, предаде думите на Остин.

— Казаха, че ще пратят някого, но не съм сигурна, че ми повярваха.

Мотоциклетистите отново наближиха. Колата за­почна да изнемогва. Остин трябваше да следи различ­ните прибори за ниво на водата, налягане и т. н., но бе твърде зает да шофира и да се измъква от ловките мотоциклетисти.

Внезапно по асфалта се плъзна сянка. Остин вдигна глава – хеликоптер.

— Бързо действат!

— Не е полиция – каза Карла. – Телевизионен хели­коптер е.

Машината лесно поддържаше скорост. Остин отча­яно се мъчеше да измисли нещо, но вече нямаше много възможности. Подминаха още една отбивка. В огледа­лото Остин видя, че моторите забавят и свиват по нея.

— Приятелите ни изоставиха – каза той.

Карла се обърна, тъкмо когато и последният мотор свърна встрани.

— Защо?

— Заради камерата не искат да ги дават по новините в шест Остин намали до по-нормалните сто километра в час. Махнаха на хеликоптера.

Още махаха, когато три коли от щатската вирджинска полиция ги настигнаха. Остин спря сред ескорт от коли с проблясващи лампи и пищящи сирени. Полицаите веднага го обградиха. Остин им разказа за шестимата мотоциклетисти. Предложи им да се свържат с някого от НАМПД, който да потвърди самоличността му. От хеликоптера на телевизионния канал потвърдиха версията за преслед­вачите. След около час Остин си получи книжката и дамата с Карла можеха да си вървят.

Спряха на една автомивка, за да измият колата от тревата и пръстта и Остин с изумление установи, че колата е невредима.

Когато малко по-късно двамата се упътиха към пар­кинга на бойното поле, зрителите, които вече си тръг­ваха, им се усмихваха и им махаха приятелски, щом ги видеха. На паркинга търпеливо ги чакаше висок тъм­нокос мъж с пъстри очи.

Остин спря и се усмихна.

— Здрасти, Дърк! Мерси, че ми зае колата.

— Видях ви да летите между двете армии с „Ангелите на Ада“ по петите ви. Какво стана.

— Това е Карла Януш. Карла, това е Дърк Пит.

Пит дари Карла с най-очарователната си усмивка.

— Чаках с нетърпение да се запознаем госпожице Януш

— Благодаря!

— До колко я докара? – обърна се Пит към Остин.

— Около сто и петдесет.

— Впечатляващо! Стигал съм само докъм сто и трийсет.

— Извинявай, че ни те питах, но ни трябваше спешно. Искаха да ни убият.

— Колата е само реплика, не го мисли – Пит огледа автомобила за щети и когато не видя, каза: – Не всеки притежава кола, участвала в третата битка при Бул Рън

В този момент мобилният телефон на Остин засви­ри блус. Той се извини и вдигна. Беше Барет и звучеше развълнуван, а някъде близо до него ръмжеше двигател.

— Почти не те чувам – каза Кърт. – Какъв е този шум?

— Винаги мисля по-добре на мотора. Мисля, че раз­брах.

— Какво разбра?

— Стихчето! Код е! Имам формулата за антидота!

Остин замлъкна от изумление. – Повтори! – успя да каже накрая той.

— Антидота! – извика Барет, мислейки, че Остин просто не го чува. – Намерих антидота на Ковач за раз­местването на полюсите.