Смяна на полюсите

27

Кухините и коридорите на подземния комплекс бяха като пейзаж от сюрреалистичен сън. Минерални обра­зувания в мекооранжево и жълто висяха по стените, а от тавана се спускаха сталактити – някои големи кол­кото молив, а други колкото огромни дървета.

Призрачната красота на пещерния свят обаче не впечатляваше Шрьодер. Цицината на челото му пул­сираше силно, а ходенето по неравния терен само уве­личаваше болките в глезена. Докато с мъка изкачваше един наклон с естествени стъпала, вдълбани в него, му зави свят.

Погледът му се премрежи, загуби равновесие и му призля. По челото му изби пот въпреки хладния Шрьодер спря и притисна глава в скалната стена. Студеният камък успокои болката като торбичка с лед.

Карла бе точно зад него, видя го да залита и внимателно го подхвана.

— Добре ли си?

— Ударих си главата при входа, сигурно имам леко сътресение на мозъка. Поне няма да мисля за подутия си глезен.

— Искаш ли да поспрем.

Шрьодер забеляза една ниска издатина и приседна с гръб към стената. Затвори очи. Сякаш бе остарял с още двайсет години. Влагата мъчеше ставите му и затрудняваше дишането му. Глезенът му беше така подут, че плътта се впиваше болезнено в обувката.

За пръв път в живота си Шрьодер се чувстваше като старец, какъвто всъщност си беше. Погледна изпод вежди към Карла, седнала до него, и внезапно го обзе страхопочитание към живота. Бебето, което бе държал непохватно в ръце, се беше превърнало в тази прекрасна, интелигентна млада жена. Усети как в сърцето му приплъзва мъка, че така и не си позволи да създаде семейство. Но пък Карла беше неговото семейство. Дори без обета, който даде на дядо й, би сторил всичко, за да я предпази.

Почивката им обаче беше кратка. Отзад се дочуха приглушени гласове. Шрьодер рязко се изправи и прошепна на Карла да изключи фенерчето. И двамата застинаха в мрака и се заослушваха. Заради отраженията в многобройните чупки на пещерния комплекс, гласовете приличаха на боботене на тролове. Когато гласовете наближиха, се разделиха и се чуха ясно. Бяха мъжки гласове, които говореха на руски.

Шрьодер се надяваше да не им се налага да се крият още дълбоко под планината. Тревожеше се как ще намерят обратния път. Но очевидно бе подценил решителността на Гриша и бандата му главорези.

Опита се да забрави за болния крак и отново тръгна. Тунелът слизаше надолу полегато около стотина метра, след това се изравняваше.

Шрьодер се чувстваше все по-зле. Наложи му се няколко пъти да се подпира на стената, за да не падне. С това негово бавно придвижване рискуваха да изгубят надпреварата с преследвачите си.

Карла първа забеляза пукнатината в стената. Шрьодер толкова много искаше да увеличи разстоянието между тях и руснаците, че не бе забелязал цепнатината във варовика – тесен отвор не повече от стъпка широк и метър и половина висок.

Първият порив на Шрьодер бе да продължат. Дупката можеше да се окаже смъртоносен капан. Провря глава и установи, че след няколко крачки тунелът се разширява. Каза на Карла да почака и продължи още петдесетина стъпки по тунела, по който бяха вървели досега. След това остави фенерчето на пода, сякаш го беше изпуснал и побърза да се върне при Карла.

Гласовете се усилиха. Шрьодер и Карла се провряха в пукнатината и се запромъкваха напред, докато не откриха място, където пещерата правеше лек завой. Шрьодер свали автомата от рамото си и притисна гръб към стената. Първият, минал през отвора, щеше да е мъртвец.

Откъм главния тунел се виждаше призрачната светлина на фенерчета. Ясно се открояваше гласът на Гриша, който подканяше хората си със заплахи и шеги. Ловците на мамутска кост подминаха пукнатината и някой извика развълнувано. Бяха видели фенерчето. Гласовете се отдалечиха.

Шрьодер мислеше да излязат отново в главния тунел и да се върнат по стъпките си към входа. Но Гриша не бе глупав. Навярно се бе усъмнил, че фенерчето е „паднало“ на твърде удобно място и скоро той и хората му се върнаха към пукнатината.

Шрьодер прошепна на Карла, че трябва да тръгват. Докато бързаха през лъкатушещия тунел, Шрьодер заключи, че имат само един избор, да продължат да бягат. Светлината на фенерчето бледнееше – явно батериите отслабваха. Трябваше да избере място за засада, преди да се изгубят или да останат без светлина, която да ги води. Повървяха още десетина минути. Въздухът бе застоял, но можеше да се диша – значи влизаше някъде отвън. Пещерата се стесни и се озоваха пред тесен процеп. Шрьодер пристъпи напред, ала кракът му се озова в празното, той загуби равновесие, и се изтърколи надолу.

Удари се, но въпреки това успя да се надигне и вдигна изпуснатото фенерче. Насочи го към Карла, която надничаше през процепа на около два метра над пода. Гледаше го притеснено.

— Добре съм – успокои я той. – Внимавай, подът се спуска рязко.

Карла внимателно се измъкна от процепа и се плъзна надолу. Шрьодер бавно се изправи. Силна болка прониза болния му крак, когато се опита да стъпи на него. Подпря се на рамото на Карла, за да не падне.

— Къде сме? – огледа се тя.

Шрьодер обходи с лъча на фенерчето стените на пещерата. Тунелът бе широк около десет метра и горе-долу толкова висок. Част от стената бе срутена и в нея се виждаше отвор. Таванът бе сводест и за разлика от тунелите, по които бяха вървели досега, подът бе равен като палачинка.

— Това не е естествена пещера – каза тихо Шрьодер. – Обработвана е от хора… – и той насочи фенерчето към отсрещната стена. – И май си имаме компания.

По стената се виждаха изображения на мъже и жени в реални размери. Повечето бяха нарисувани в профил и представляваха шествие, понесло цветя, глинени делви и кошници с храна, а пред хората вървяха овце, крави охранявани от едри, подобни на вълци кучета.

Жените бяха облечени в дълги, прозирни бели рокли със сандали на краката, а мъжете носеха полички и свободни ризи с къс ръкав. На заден план се виждаха дървета и буйна зелена растителност.

Хората не бяха нито твърде светли, нито твърде мургави, имаха високи скули и черни коси, които жените носеха на кок, а мъжете – късо подстригани. Наглед не бяха нито сериозни, нито весели, а нещо по средата, сякаш бяха излезли на неделна разходка. Цветовете бяха ярки, като че ли положени едва вчера.

И на двете стени имаше рисунки. Нито една фигура не се повтаряше. Повечето изобразени хора бяха млади, може би около двайсетте, но тук-там се виждаха и деца, и по-възрастни, както и неколцина сивокоси мъже, на чиито глави имаше пищна украса, може би бяха жреци.

— Прилича на религиозно шествие – рече замаяна Карла. – Носят дарове за някой бог или за предводител.

Шрьодер се подпря на рамото на Карла и закуцука до нея. Тръгнаха бавно по тунела. От двете им страни продължаваха да се нижат прекрасни рисунки.

— Хубаво е да имаме компания – рече Шрьодер. – Може би новите ни приятели ще успеят да ни изведат от тук.

— Със сигурност са се упътили нанякъде. Виж! – посочи развълнувано Карла.

Рисунките се бяха изменили; Имаше нови животни. Огромни! Те пристъпваха тежко, приличаха на слонове, ала с чорлава, сивкава козина по целите си тела. В Нея бяха сплетени цветя. Главите на съществата бяха издължени, хоботите им – относително къси, а бивните им – дълги почти колкото телата им и извити като плъзгачи на шейна. Мъже яздеха някои от тези зверове като индийски водачи на слонове,

— Невъзможно – промълви Шрьодер.

Омагьосана, Карла пристъпи напред, за да огледа рисунките по-отблизо. В захласа си забрави, че Шрьодер се беше подпрял на нея и при рязкото й движение, той загуби равновесие и падна на едно коляно,

— О, съжалявам! – притесни се Карла и му помогна да се изправи. – Знаеш ли какво значи всичко това? На този остров е имало развита цивилизация хиляди години прели египтяните да построят пирамидите. Може би още когато островът е бил съединен с континента. Само по себе си това е смайващо. Но че са опитомявали мамути. Невероятно е! Статията ми за начина, по който човекът е използвал мамутите, е боклук! Мислех, че праисторическите хора са използвали мамути за храна и са майсторели оръжия и инструменти от костите им, но всъщност тези животни са ни служили. Това с научното откритие на века! Ще трябва да пренапишем всички учебници!

— Споделям вълнението ти – отвърна Шрьодер, – Но нека погледнем практично на нещата. Никой няма да разбере за откритието ни, ако не се измъкнем от тук.

— Съжалявам, но всичко това е толкова… – Карла откъсна поглед от изумителните рисунки. – Как бихме могли да се измъкнем оттук?

Шрьодер плъзна лъча на фенерчето по стената.

— Ще позволим на приятелите ни да ни кажат. Онези хубавици там носят цветя към планината. Предлагам да разберем откъде са тръгнали и дали този тунел не води навън. Както виждаш, не ставам за участие в олимпийски игри, а и батериите на фенерчето са на свършване.

Карла хвърли изпълнен с копнеж поглед към фигурите.

— Прав си. Да тръгваме, преди да си променя решението.

Поеха обратно. Само след няколко крачки отново дочуха руска реч. Гриша и бандитите му също бяха открили процепа. Шрьодер и Карла нямаха друг избор, освен да поемат отново в първоначалната си посока.

Шрьодер се опита да се затича. Напрягаше все повече и повече подутия си глезен. Болеше го, но той стисна зъби и продължи. Помагаше му, че се подпира на Карла, но така и двамата се бавеха. Наложи им се да изключат фенерчето, защото то едва мъждукаше. Беше почти безполезно за тях двамата, но достатъчно, за да ориентира преследвачите им. Със свободната си ръка Шрьодер опипваше стената, за да се ориентират. Тунелът сякаш нямаше край.

След няколко минути гласовете приближиха. Гриша и хората му се движеха доста по-бързо. Шрьодер опита да ускори крачки, но така наруши общия им ритъм и ги бавеше още повече. Трябваше да спре и да каже на Карла да продължи без него. Тъкмо обмисляше как да обори възраженията й, когато тя се обади:

— Виждам светлина!

Шрьодер примигна и се взря в мрака. Отпред той сякаш просветляваше. Може би Шрьодер грешеше за рисунките и това беше посоката, която ги извеждаше навън.

Двамата продължиха да вървят. Подът под краката им постепенно се накланяше надолу. Тунелът излезе в огромна пещера. Двамата занемяха. Двуетажни здания с плоски покриви изпълваха пещерата, докъде им стигаха очите. Сградите бяха построени от материал, който мъждукаше в сребристо-зеленикаво и къпеше всичко наоколо в зеленикав здрач.

Грубите гласове зад гърбовете им ги извадиха от унеса. Със смесица от страхопочитание и тревога. Карла и Шрьодер заслизаха към зеленикавия град.