Смяна на полюсите

14

Джордан Гант бе като химерата, митичният древног­ръцки звяр, съставен от тела на различни животни.

Притежаваше дисциплината на постещ монах и из­лъчваше аскетизъм, ала черният втален костюм и по­лото под него, открояващи бледата му кожа, струваха много повече от средна едноседмична заплата.

Вашингтонският му офис на „Масачузетс авеню“ беше спартански в сравнение с разкоша, в който тъ­неха другите могъщи фондации наоколо, но пък той притежаваше къща-палат във Вирджиния, конюшня с избрани коне и пълен със супер-коли гараж. Бе спечелил цяло състояние от многонационални инвестиции, въпреки че ръководеше организация, чиято цел беше да пречи на корпорации като тези, от които Гант бе забогатял.

Ушите му бяха малки и прилепени към главата, при­даваха му вид на емблема на скъп автомобил. Черти­те на лицето му бяха гладки, сякаш оформени преди върху тях да се впечата какъвто и да било характер – нито добър, нито лош. Израженията на лицето му приличаха на прожектирани върху бяло платно образи. Обикновено лицето му не изразяваше каквато и да било емоция. Бе овладял до съвършенство усмивката на политик и можеше да я включва, когато си поиска. Можеше да имитира искрен интерес и към най-отегчителния разговор и да показва съчувствие или радост, сякаш надянал древногръцка театрална маска. На мо­менти приличаше по-скоро на призрак, отколкото на истински човек.

Гант си бе придал най-сърдечен вид, докато седеше и разговаряше с Ървинг Сакър, мъж на средна възраст с отпуснати бузи и олисяло теме. С маникюра си, скъ­пите си прически и консервативни костюми, Сакър и другите трима адвокати от влиятелната му вашинг­тонска кантора приличаха на току-що слезли от кон­вейера на джорджтаунската правна катедра. Въпреки различните си лица и телосложения, всички изглежда­ха като хищни птици на лов за най-дребната юридиче­ска подробност.

— Виждам, че носите казусите и дисковете, които по­исках – каза Гант.

Сакър му подаде дипломатическото куфарче, което носеше.

— Обикновено пазим копия в офиса, но след като ни платихте толкова щедро за поверителността, изтрихме всички данни от компютрите и унищожихме физическите папки. Всичко е тук. Сякаш никога не сме работили по случая.

— От името на Мрежата за глобални интереси искам да ви благодаря за прекрасно свършената работа. Благодаря ви, че запазихте проекта в тайна.

— Просто си вършехме работата – отвърна Сакър. – Беше интересно предизвикателство. Създадохме ви – на хартия, цяла мега-корпорация, която контролира всички възможни средства за електронна комуникация на планетата. Мобилни мрежи, сателити, телекомуникации, всичко.

— – Но ще признаете, че нещата така и така са се запътили натам, с всички сливания и откупувания на дялове.

— Тези сделки са като дюкянчета за домашна лимонада пред това, което създадохме за вас.

— Тогава сте сторили точно това, за което ви помолих.

— В този случай се надяваме, че ще ни наемете за евентуалните антитръстови дела, в които бихте се озовали – рече Сакър с широка усмивка.

Гант се позасмя.

— Първи сте в списъка ми.

— А може ли да ви попитам нещо, господин Гант?

— Разбира се.

— Тези договори и споразумения, при крайно редки обстоятелства, биха поставили някого начело на всички големи комуникационни системи в света. Поправете ме, ако греша, но вашата фондация е срещу – както вие го казвате, потисническата световна търговия, пазарна система и капитализма.

— Точно така. Мрежата за глобални интереси е продемократична и свободна от зависимости. Съгласни сме, че свободната търговия може да помогне на развиващите се страни и да подкрепи мира. Но се борим с настоящия модел на свободна търговия. Тревожим се, когато корпоративните интереси излизат над стандарта за безопасност, а природозащитните съображения се считат за препятствия по пътя на свободната търговия. Против сме съсредоточаването на власт в ръцете на няколко многонационални корпорации. Против сме разпространението на инвестиции оттатък най-раз­лични корпоративни граници, като така се заобикалят местните закони. Считаме, че Световната банка, Меж­дународният валутен фонд и Световната търговска организация стоят по-високо от всяко правителство. – Гант взе една брошура в червено и бяло и я подаде на Сакър. – Можете да прочетете всичко за кампанията ни „Проект Свобода“ в тази красива малка листовка.

— Чел съм я – отвърна Сакър, – и не съм несъгласен с някои от позициите ви. – Вдигна глава към плаката на стената, изобразил Световната търговска организация като огромен октопод. – Но защо фондация като ваша­та би изхарчила толкова пари, за да организира това, срещу което се борите?

— Просто е. Мислим, че мегакорпорацията, която сте измайсторили, в близко бъдеще ще стане реалност. Ако искаш да пребориш врага, трябва да го опознаеш. Ние сме най-вече мозъчен тръст. Моделът, който ни предоставяте, ще ни позволи да потърсим слабостите и силните страни на подобна глобализирана мрежа за комуникации.

— Много хитро. Изглежда Мрежата за глобални интереси вече е доста добра в комуникациите. Не мога да включа телевизора, без да ми се покаже някой от устатковците ви, който анализира някой наболял проб­лем.

— Благодаря. Достигаме до много хора, но просто влияем, а не упражняваме груба власт.

Сакър погледна часовника си и се надигна. Ганг се ръкува с всекиго от адвокатите и ги изпрати до вратата

— Отново ви благодаря. Ще поддържаме връзка.

Когато адвокатите излязоха, Гант отиде до телефона, набра вътрешен номер и каза няколко думи. Отвори се страничната вратичка и влезе Мики Дойл.

— Здрасти, Мики – започна Гант. – Чу ли?

Дойл кимна.

— Сакър е умник. Добре се беше насочил, само не знаеше към какво.

— Мисля, че му отклоних вниманието, но не съм сигурен, че ми повярва докрай. Няма значение. Говорил ли си с Маргрейв от злополуката с Барет насам?

— Тази сутрин. Каза, че опитал да се обади на Барет, но не се свързал. Казах му, че съм оставил Барет на летището в Портланд, защото искал да се усамоти за няколко дни и да събере мислите си.

— Добра работа! – Гант отвори едно чекмедже и извади папка с кожена подвързия. Вместо да рискува въпроси за дупката от куршум в старата папка, Дойл я бе сменил. – Прочетох материала на Карла Януш. Определено знае нещо.

— И Спайдър така каза. Какво искаш да направя?

— Вече съм го задвижил. Когато ми се обади от острова с новините за антидота, реших да действам бързо. Отделът ни по сигурността проследи жената до Университета на Аляска във Феърбанкс. За жалост сме се разминали. Заминала е на научна експедиция в Сибир.

— Сибир! Ужас! Защо не на Луната?!

— Не се тревожи. Хората, които плащат сметките на фондацията, имат дълги ръце. Често търгуват с Русия и ме свързаха с един господин в Москва. Уведомил е хората си в Сибир, а те са проследили госпожице Януш до един усамотен остров. Ще я вземат оттам, за да я предадат на нашия специален екип за разпит, за да разберем какво знае.

— Мислиш ли, че знае нещо, което може да застраши целия проект?

— Това няма значение – отвърна Гант. – Просто искаме да знаем дали е говорила с някого другиго за това. После ще я премахнем. Но може да се появи друг проблем – Кърт Остин, човекът от НАМПД, за когото спо­мена Барет. Не ми харесва, че е видял намотката.

— Ще го държим под око.

— добре. Прегледах биографията му. Впечатляваща е. Дано не ни създава проблеми. Ако ни се стори, че се превръща в заплаха, трябва бързо да се отървем от него. Междувременно, навъртай се около Маргрейв и веднага ми съобщавай, ако има нещо важно. Искам да работи докрай по проекта със собствените си средства и енергия.

— Изпълнявам с удоволствие.

Гант бе ненадминат в криенето на собствените си емо­ции, но умееше да чете тези на другите като в отворена книга. Дойл приличаше на булдог пред пър­жола.

— Не го харесваш, нали?

— Трис ли? Не. Винаги се е държал гадно с мен. Мис­ли, че съм му нещо като личната маймунка. Нарежда ми да му нося кафе и питиета и да си взимам бира за награда. За такъв като него съм просто един почти не­видим слуга.

— Затова си толкова ценен за проект „Свобода“. По-добре да си невидим. Ще те възнаградим по-богато отколкото си мечтал някога. Ако ще се почувстваш по-добре, не забравяй, че Маргрейв въпреки цялата си гениалност няма представа какво се случва под носа му. Няма представа, че охранителите му са лична гвардия на същия този „елит“, както ги нарича подигравателно, и който иска да унижи. Мисли, че проектчето му ще помогне на приятелчетата му неоанархисти. Но не осъзнава, че то ще унищожи самия него и немитите му дружки и ще укрепи властта на хората, които толкова много иска да срази.

— А какво ще правиш с дъртака в Монтана?

Гант се усмихна.

— Философските ми бръщолевения сигурно те отегчават.

— Никак, просто ми трябват малко по-конкретни задачи.

— Не мислех, че искаш да се срещнеш отново със стария мечок-гризли, след като се справи толкова хитро с двама от хората ти.

— Той е умен, а те бяха идиоти.

— Не обичам недовършена работа, но той вече не е приоритет за нас. Имаме информация за момичето, тъй че старчокът не ни трябва. И още нещо: искам да се отървеш от адвокатите, които току-що бяха тук. Постарай се да изглежда като случайност. Експлозия в офиса им, например…

Дойл се надигна от стола си.

— Заемам се.

Щом Дойл си тръгна, Гант се приближи до прозореца и се загледа в авеню „Масачузетс“. Глупаците в този град си мислеха, че живеят в най-могъщата държава в света. Така и не бяха разбрали, че военната мощ има граници. „Елитът“ обаче, към който се числеше и той, знаеше, че политическите цели се постигат не е оръжие, а с непрестанно наблюдение и с пълен контрол над комуникациите.

Все цели, които скоро щяха да постигнат.