Смяна на полюсите

6

Натрапникът се понесе през тъмната вода насред фонтан от мехурчета, които разпръснаха рибния пасаж като подети от вятъра листа. Докато торпедото, дъл­го метър и половина, се носеше през морето, датчикът под металната му кожа излъчваше енергийни импулси, които се отразяваха от дъното. Електронно ухо ула­вяше ехото, а информацията прелиташе със скоростта на светлината по фиброоптичен кабел, дълъг десетки метри. Той стигаше до палубата на тюркоазен кораб, който пореше океана на около триста километра източно от средноатлантическия бряг на САЩ.

Кабелът свършваше в контролния център на главната палуба. Остин седеше пред грейнал екран и ана­лизираше образите от страничния скенер на сонара.

Страничният скенер бе революционно изобретение на доктор Харълд Еджъртън и можеше за кратко време да огледа огромни площи от морското дъно.

Тъмна вертикална линия от горния до долния край на екрана показваше пътя на изследователския кораб. Широки цветни линии от двете страни сочеха зоните отляво и отдясно на борда, които обхващаше страничният скенер. В дясната половина на екрана се виждаха навигационни данни и изтеклото време.

Остин се взираше в екрана. Лицето му беше окъпано в кехлибарена светлина, а погледът му зорко следеше всеки визуален нюанс. Вече трети час не отделяше очи от мониторите и усещаше как умората започва да го надвива. Тъкмо бе извърнал глава и разтъркваше очите си, когато влязоха Дзавала и Адлър. Дзавала носеше термос с кафе и три чаши.

— Почивка за кафе! – обяви Джо и напълни чашите.

Остин се опари от нетърпение да сръбне от кафето, но след първата глътка усети как се посъвзема.

— Благодаря! – рече той. – Започвах да се блещя като къртица.

— Ще поема следващата смяна – тупна го по гърба Дзавала.

— Благодаря. Ще включа скенера на автопилот и ще ви покажа какво сме направили дотук.

Остин настрои монитора на сонара да зажужи, ако улови обект, по-голям от петнайсет метра. После тримата се събраха около масата с навигационните карти.

— В момента търсим в среден обхват, за да покрием възможно най-голяма площ без прекомерно изкривени резултати – заобяснява Остин. – Дълбочината тук е около сто и петдесет метра. Маркирали сме двайсеткилометрови квадранти по предполагаемия курс на изчезналия кораб. – Той прокара пръст по единия от квадрантите, начертан с маркер върху прозрачна хартия. – Апаратът ни под водата следва въображаеми ус­поредни линии във всеки квадрант, все едно коси тре­ва. Стигнали сме до половината на ето този квадрант. Ако не открием кораба тук, ще продължим със следва­щите квадранти.

— А да си се натъкнал на нещо интересно? – попита Дзавала.

Остин го погледна кисело.

— Няма русалки, ако за това ме питаш. Кал, твърди утайки, скали, вдлъбнатини, рибни пасажи и подводен шум. Няма следа нито от кораба ни, нито пък от други кораби.

Адлър поклати недоволно глава.

— Не мислех, че ще е толкова трудно да открием ко­раб колкото две футболни игрища с всички електрон­ни джаджи, с които разполагаме.

— Океанът е огромен. Но ако някой може да открие „Красавицата“, това е „Трокмортън“ успокои го Остин.

— Кърт е прав. Уредите могат да ни кажат какъв цвят са очите на дънен червей на два километра дълбочина – добави Дзавала.

Адлър се позасмя.

— Не съм експерт в дълбоководна океанската биоло­гия, но не знаех, че тези забележителни твари имат очи.

— Джо преувеличава, но леко – усмихна се Остин. – Възможностите на „Трокмортън“ са добър аргумент в полза на онези, които твърдят, че човечеството може да огледа дълбините на океана, без да се намокри. Вместо да се блъскаме в някой подводен апарат като в консер­ва, пием кафе, удобно настанени на борда, а апаратът върши работата вместо нас.

— А какво мислиш ти за това. Кърт?

Остин се замисли.

— Сигурен съм, че някой като Джо е в състояние да построи подводен робот, който може всичко, освен да ти носи вестника и чехлите.

Дзавала беше не само прекрасен инженер, но и умел механик, който бе проектирал и ръководил построяването на многобройни подводни апарати за НАМПД.

— Хм – стрелна го престорено учудено Джо. – В момента работя точно върху нещо такова. Освен всичко друго, ще може да прави и страхотни маргарити.

— Джо го каза вместо мен – Остин посочи мониторите по стените. – Липсва едничкото, което пази човечеството да не атрофира като неупотребяван крайник – приключението.

Адлър се усмихна. За пореден път се убеждаваше, че бе постъпил правилно, като потърси помощ от НАМПД. Знаеше, че Остин и Дзавала са сред най-добрите учени, които се занимават с океански изследвания. Но с атлетичния си вид, постоянните шеговити задявания и вярното си приятелство приличаха повече на приключенци от осемнайсети век, отколкото на учени. Или поне не приличаха много на капризните и необщителни учени, които Адлър познаваше.

— За приключението! – той вдигна чашата с кафе.

Остин и Дзавала също вдигнаха своите.

— Може би е време да включим специалист по вълните в екипа за специални операции – намигна Остин на Джо.

Мониторът на сонара зажужа тревожно и прекъсна смеха на тримата мъже.

Остин остави чашата с кафето и приближи към екрана. Погледа го няколко секунди и се обърна към професора с усмивка.

— Преди малко каза, че искаш да огледаш „Южна красавица“ преди да ни споделиш теориите си.

— Точно така. Надявам се да разбера защо „Красави­цата“ е потънала.

Остин завъртя монитора, така че професорът да види смътните контури на кораб на сто и петдесет мет­ра под тях.

— Скоро ще разбереш.

Океанът беше белязал „Южна красавица“.

Мощните фарове на безпилотния апарат осветиха не великолепния плавателен съд, който се беше носил сред океана като подвижен остров, а негов призрак. Синият му корпус бе покрит със сивкаво-зеленикава растителност, подобна на рунтава кучешка козина.

Дребни живи същества се бяха заселили сред во­дораслите. Рибни пасажи се стрелкаха из всяко кътче на някогашния кораб, превърнат в огромен инкубатор на подводен живот. Дистанционният безпилотен апа­рат, или ДБА, както го наричаха, се отдели от кърма­та на „Трокмортън“, малко след като Остин уведоми командването, че са открили кораба. ДБА приличаше повече на хладилник, отколкото на подводен апарат за изследване. Беше дълъг около два метра, а широк и ви­сок – около един. Въпреки формата си обаче апаратът беше истинско чудо на подводните изследвания. Беше конструиран перфектно и беше в пъти по-добър от по-ранните подобни машини. Накратко ДБА предста­вляваше подвижна океанска лаборатория, извършваща разнообразни научни изследвания.

На борда му имаше две видеокамери, чифт манипулаторни щипци, инструменти за събиране на проби, сонар и канали за дигитална информация. Апаратът бе свързан с кораба с фиброоптичен кабел, осигуряващ комуникация и пренос на образи и друга информация в реално време. Апаратът бе снабден с електрически двигател с мощност четиридесет конски сили и бързо измина сто и петдесетте метра до кораба, застинал на дъното.

Джо Дзавала управляваше подводния робот с джойстик. Дзавала бе опитен пилот, със стотици часове управление на хеликоптери, малки самолети и турбовитлови машини, но за днешната му задача щеше да е по-подходяща ловката ръка на пристрастен към видеоигрите пубертет.

Вперил очи в образа от камерите, Дзавала направляваше апарата, сякаш седеше в него. Стабилно и внимателно движеше джойстика, за да компенсира промените в подводните течения и постоянно следеше да не оплете ДБА в кабела му.

Настроението на кораба бе мрачно. Като се разчу, че са открили „Южна красавица“ в залата се събраха членове на екипажа и учени. Смълчани, те се взираха в призрачните очертания на мъртвия кораб като оплаквачи край отворен гроб.

Първоначалното радостно вълнение от откритието бе заменено от усещането, че това може да се случи на всеки един от тях. Хората, които кръстосват моретата, знаят, че илюзията за солидна основа под краката насред люшкащия се океански безкрай, бе колкото прекрасна, толкова и измамна. Всички на борда на „Трокмортън“ знаеха, че потъналият кораб се е превърнал в гробница за своя екипаж. Всички съзнаваха, че може да ги застигне същата съдба. От мъжете, загинали на „Красавицата", нямаше и следа, но нямаше как човек да не помисли за ужасяващите им последни мигове на борда на кораба.

Дзавала насочи апарата към палубата и мина над нея от носа до кърмата. Обикновено внимаваше много да не блъсне апаратът в някоя мачта или радиоантена, но сега не му се налагаше да държи очите си отворени на четири, защото палубата на „Красавицата“ бе равна като маса за билярд. На екрана току се показваха на­щърбените останки от кранове и подемници за товари, отчупени като клечки за зъби.

Когато роботът стигна до задния край на кораба, фа­ровете му осветиха голям четвъртит отвор в палубата.

Дзавала възкликна нещо на испански, а после рече:

— Цялата надстройка на горната палуба я няма.

Остин се приведе над рамото на Дзавала.

— Обходи внимателно района около кораба.

Апаратът се издигна и започна да прави обиколки около кораба в разширяваща се спирала. Нямаше и следа от надстройката.

Лицето на професор Адлър бе каменно. Той потупа мълчаливо Остин по ръката и го поведе към дъното на залата, по-далеч от тълпата край монитора.

— Мисля, че е време да поговорим – прошепна про­фесорът.

Остин кимна. Върна се при Джо, за да го предупре­ди, че ще е в стаята за почивка, а после двамата с про­фесора излязоха. Повечето хора на кораба или работе­ха, или бяха в залата, за да гледат кадрите от „Краса­вицата“. Тъй че стаята за почивка – уютно помещение, с кожени мебели, телевизор и дивиди, рафт с филми, маса за билярд и една за пинг-понг, настолни игри и компютър, беше изцяло на разположение на двамата. Настаниха се, без да продумат и дума.

— Е какво мислиш? – каза най-накрая Адлър.

— За „Красавицата“ ли? Не ми трябва да съм Шерлок Холмс, за да видя, че мостикът е бил отнесен.

Сателитните снимки показват засилена вълнова активност. Не се съмнявам, че корабът е бил ударен от една или повече вълни-убийци, много по-големи от всичко, което сме виждали досега.

— Значи се връщаме към теориите ти. По-рано не искаше да говориш за тях. Сега, когато открихме кораба, промени ли решението си?

— Боя се, че теориите ми звучат налудничаво.

Остин се облегна назад в стола и сплете пръсти зад главата си.

— Открил съм, че всичко в океана може да изглежда налудничаво.

— Досега се колебаех, защото не исках да ме мислят за шарлатанин. Години минаха, преди научната общественост да приеме, че огромните вълни наистина съществуват. Сега, ако колегите ми знаят какво мисля, направо ще ме разкъсат.

— Няма да разгласявам думите ти – успокои го Остин.

Професорът кимна.

— Когато доказателствата за съществуването на огромните вълни-убийци станаха необорими, Европейския съюз изстреля в орбита два сателита с високотехнологично оборудване, което позволяваше детайлно наблюдение на повърхността на планетата. Проектът се наричаше „Голяма вълна“. Целта бе да проверят дали вълните-убийци наистина съществуват и, ако съществуват, да проучат как биха се отразили върху проектирането на кораби и брегови съоръжения. Сателитите на Европейската космическа агенция пращаха т. нар. „мини-образи“, покривайки площ от не повече от петдесет квадратни километра. За три седмици уловиха над десет вълни, по-високи от двайсет и пет метра.

Адлър отиде при компютъра. Пощрака по клавиатурата и на монитора се появи изображение на Земята. Атлантическият океан бе осеян с дребни символи за вълни, а до тях се виждаха изписани някакви кратки обяснения.

— Използвам компилирани данни от Атласа на въл­ните. Всеки символ бележи вълна-великан, отстрани са височината и датата й на оформяне. Както виждаш, през последните тринайсет месеца те зачестяват. И стават все по-големи.

Остин придърпа стола си до компютъра и се вгле­да в изображението. На пръв поглед символите бяха пръснати хаотично из целия световен океан, но се за­белязваха и няколко струпвания.

— Забелязваш ли нещо необичайно? – попита Адлър.

— Тези четири кръгови струпвания в Атлантическия океан са на едно и също разстояние едно от друго, включително от мястото, където се намираме сега… Две в Северната част на Атлантика и две в южната част. Ами в Тихия?

— Радвам се, че попита – професорът премести изо­бражението и на монитора се показа Тихият океан.

— Четири подобни струпвания. Странно! – възкли­кна Остин.

— И на мен така ми се стори – професорът се подс­михна. – Измерих ги. Равно отдалечени са във всеки от океаните.

— Какво намекваш, професоре?

— Намеквам за предумишлен план. Тези вълни са ра­бота или на Бог, или на човек.

Остин се замисли какво би могло да значи това.

— Има и трета възможност – добави след малко той. – Човек, който се прави на Бог.

— Което е невъзможно, разбира се – вдигна изумено рунтавите си вежди Адлър.

— Така ли мислиш? – подсмихна се Остин. – Чове­чеството има дълга история в опитите да овладее сти­хиите.

Но да овладееш океана е… е просто бълнуване на болен мозък.

— Съгласен съм, макар да е имало такива опити… недодялани, но ефективни. Вълноломите и дигите например имат столетна история.

— Бях консултант на венецианския проект за морски шлюз, тъй че знам какво имаш предвид. Не е трудно на човек да му хрумне, че иска да контролира океана и да не му позволи, например, да залее Венеция. Трудно е обаче конструктивното решение. Още по-трудно е да се създават вълни-великани.

— Но не е невъзможно – не отстъпваше Остин.

— Не, не е невъзможно…

— Мислил ли си как може да стане? Огромни подводни експлозии?

— Малко вероятно – поклати глава Адлър. – Ще ти трябва атомна експлозия, която няма как да остане незабелязано. Други идеи?

— Не, за съжаление – отвърна Остин. – Но е нещо, което НАМПД задължително трябва да проучи.

— Нямаш представа колко се радвам да го чуя – въздъхна Адлър с облекчение. – Мислех, че полудявам.

В този момент през главата на Остин мина светкавична мисъл.

— Джо се чудеше дали работата на двамата Траут не би могла да осветли загадката – погледна той професора.

— Да, помня. Спомена, че ваши колеги от НАМПД също работят по проект наблизо.

Остин кимна.

— На юг от нас. В момента са с група учени на борда на „Бенджамин Франклин“, кораб на Националното управление за океански и атмосферни изследвания. Проучват биологичните последствия от гигантските вълнения в Атлантическия океан.

— Както казах, не бих изключил нищичко. Със сигурност си струва да обърнем внимание и на това изследване.

— Щом се върнем в пристанището, ще поговорим с тях за резултатите им.

— Защо да чакаме дотогава? – попита Адлър.

Той щракна няколко клавиша и на монитора се по­яви уебсайт с изображение на средноатлантическия бряг.

— Сателитът, направил тази снимка, може да регис­трира обект с размерите на сардина.

— Невероятно! – Остин се доближи до екрана.

Адлър натисна бутона на мишката.

— Сега пък виждаме температурата на океана. Тази кафяво-червена панделка е Гълфстрийм. Сините зони са студена вода, а петънцата в охра са въртопчета топ­ла вода. Ще приближа към нашия кораб…

Едно от охрените петънца изпълни екрана, а край него се очертаха контурите на два кораба.

— Ето това е „Трокмортън“. Другото навярно е ко­рабът на НУОАИ. Еха! Още се изумявам от тези неща.

Остин се надвеси над рамото на Адлър.

— А какво е това кръгче в югоизточния квадрант?

Адлър уголеми изображението.

— Въртопче… Хм… Държи се странно. Числата, кои­то се променят в тези прозорчета, показват скоростта и нивото на водата. Нивото в това въртопче спада, а скоростта се увеличава.

Адлър прикова поглед в екрана. Завихрянето, вече почти идеален кръг, продължаваше да расте.

Божичко!

Какво става?

Професорът посочи с пръст.

Пред очите ни се ражда огромен водовъртеж.