Смяна на полюсите

29

Повечето американци, на които капитан Иванов се бе натъквал, бяха туристи, търсещи приключения из Източносибирско море. Обикновено бяха богати, на средна възраст, въоръжени с фотоапарати и бинокли, и непоколебимо преследваха тази или онази рядка пти­ца. Ала двамата мъже, които пристигнаха с хидроп­лана и се качиха на кораба му по един доста свойски начин, изглеждаха съвсем различно.

Остин и Дзавала бяха настигнали „Котелни” на се­верозапад от остров Врангел, а хидропланът бе кацнал на няколкостотин метра от плавателния съд. Капитан Иванов нареди да свалят лодка, за да приберат пътни­ците. Чакаше на палубата, любопитен кои са тези американци, които имат влиянието да превърнат кораба му в свой собствен ферибот.

На борда пръв се качи широкоплещест мъж с руса посивяваща коса и светлосини очи. Последва го по-слаб, по-смугъл мъж, който се движеше като боксьор. Мъжете махнаха на хидроплана и той пое обратно.

Капитанът пристъпи напред, за да се представи. Въпреки раздразнението си, той се придържаше стриктно към морския обичай.

Ръкуването им бе силно, а зад вежливите им усмивки се криеше хладнокръвие и увереност. Със сигурност тези мъже не търсеха птици.

Синеокият каза:

— Благодарим ви, че ни приехте на борда, капитан Иванов. Казвам се Кърт Остин, а това е приятелят ми и партньор Джо Дзавала. Ние сме от НАМПД, Националната агенция за морско и подводно дело.

Каменното лице на капитана поомекна. И преди бе срещал учени от НАМПД. Беше впечатлен от корабите и професионализма им.

— За мен е чест да ви посрещна – отвърна любезно той и нареди на първия помощник да поеме кораба. Покани гостите в каютата си и извади бутилка водка от един шкаф.

— Кога ще пристигнем? – попита Остин.

–Ще сме край остров Айвърн след около два часа – отвърна Иванов.

— Тогава ще пропуснем водката. Можем ли да пристигнем по-бързо?

Капитанът присви очи. НАМПД или не, не му се нравеше нареждането да смени курса обратно към острова. Заповедта от Военноморското командване бе да помогне на посетителите си, с каквото може, но някой не можеше да му заповяда да ги харесва.

— Разбира се, бихме могли да ускорим ход, но не съм свикнал непознати да ме съветват колко бързо да плавам.

Остин не пропусна хладната нотка в гласа на капитана.

— Може би все пак ще пийнем. Какво ще кажеш, Джо?

— Все някъде слънцето е над нока на реята* – рече Дзавала.

[* Реите са хоризонталите дървени греди, на които се прикрепват корабните платна. Нок се нарича техния край. Слънцето над тях съответства на 11 часа предобед, когато офицерите и моряците са получавали първата си дажба ром за деня. – Б.авт.]

Капитанът наля водка и на тримата. Чукнаха се и Кърт и Джо гаврътнаха чашите си наведнъж. Капитанът очевидно беше впечатлен. Очакваше, дори се надяваше, че ще се задавят с високоградусовия алкохол.

Остин обаче похвали водката и рече:

— Извиняваме се за отклонението ви, капитане, но е важно да стигнем до острова възможно най-бързо.

— Ако толкова бързате, защо не отидохте дотам със самолета?

— Ще ни се никой да не разбере, че сме пристигнали.

— „Котелни“ не е невидим – изсмя се Иванов.

— И това е така. Важно е корабът да остане извън зрителен обхват откъм острова. Ще изминем останалия път сами.

— Както желаете. Остров Айвъри е уединено място. Ще срещнете само няколко учени на шантава експедиция за клониране на вълнисти мамути.

— Знаем – отвърна Остин. – Затова сме тук. Един от учените е Карла Януш. Мислим, че може да е в беда.

— Госпожица Януш пътуваше на „Котелни“. В каква опасност е?

— На острова може да има хора, които искат да я убият.

— Не разбирам…

— Ние също не знаем много подробности, но сме наясно, че трябва да стигнем колкото се може по-бързо.

Капитан Иванов грабна телефона за вътрешна връзка и нареди корабът да се движи с пълна скорост. Остин вдигна изненадано вежди. Карла Януш явно бе доста специална, щом беше успяла да омагьоса този загрубял морски вълк.

— Още една молба, ако нямате нищо против – каза Остин. – Чудя се има ли свободно място на палубата, където с Джо да поработим, без да пречим на екипажа.

— Разбира се. На кърмата има предостатъчно място.

— Дойдохме с две големи торби. Може ли да се погрижите да ни ги донесат?

— Веднага!

— И още нещо – надигна се Остин.

Тези американци сякаш не спираха с изискванията.

— Да?

— Не прибирайте бутилката – рече Остин с усмивка.

— Ще ни трябва, за да отпразнуваме безопасното завръщане на госпожица Януш.

Свъсеният капитан се ухили широко. Тупна двамата си гости по гърбовете, тъй че им намести кокалите, и ги съпроводи до главната палуба. Заобиколиха двама от моряците, които мъкнеха торбите зад надпалубните пристройки.

Капитанът ги остави, а неколцина моряци от екипажа се зазяпаха в кръглата метална рамка, която Остин и Дзавала извадиха от торбите.

На алуминиевата рамка се виждаха компактен двутактов двигател, десетлитров резервоар и витло с четири перки. Прикрепиха рамката към една тясна седалка, а после – към устойчив на разкъсване найлон, който разстлаха на палубата. Не след дълго бяха сглобили „Адвенчър Експресо“, френски модел параглайдер. Дзавала, летял с какви ли не апарати, изгледа параглайдера скептично.

— Това прилича на комбинация между електрически вентилатор и бръснарски стол.

— Съжалявам – сви устни Остин. – Не можах да побера хеликоптера в торбите.

Дзавала тръсна глава.

— По-добре да си съберем останалия багаж.

Моряците го бяха занесли в каютата им. Остин извади от пътната си торба кобур и провери зареден ли е револверът му, а сетне напълни една чантичка на колана с още амуниции. Джо пък бе избрал пистолет „Хеклер и Кох“, 43-и калибър. Имаха и джипиес, компаси, преносими радиостанции, аптечки и друга екипировка за спешни случаи. Сложиха си надуваеми колани, вместо неудобни спасителни жилетки и облякоха непромокаеми екипи върху вълнените пуловери.

Един моряк почука на вратата и предаде поканата на капитана да се качат на мостика. Когато влязоха на мостика, Иванов им махна да отидат при него до радара и им посочи едно петно на монитора.

— Това е островът. На около десет километра сме от него. Колко искате да приближим?

От зелените води се надигаше лека мъглица. Небето се въсеше. Видимостта бе на по-малко от километър и половина. Остин каза:

— Когато видим острова, пуснете котва.

Капитанът разстла една карта.

— Основното пристанище е в южната част. По брега има и други, по-малки.

Остин се посъветва с Дзавала и реши да започнат от лагера на експедицията, а после да вървят по реката навътре към сушата.

— Имаме гориво за около два часа във въздуха, тъй че ще трябва да внимаваме и да не се отклоняваме – Каза Остин.

Отново преговориха плановете и тъкмо бяха приключили, когато наблюдателят съобщи, че вижда острова.

— Благодарим ви за помощта – обърна се Кърт към капитана.

— Няма защо. Госпожица Януш ми напомни за дъще­ря ми. Сторете всичко нужно, за да й помогнете!

По молба на Остин обърнаха кораба с кърмата към вятъра и разчистиха част от палубата. Остин с облек­чение установи, че вятърът духа с не повече от пет­найсетина километра в час. Ако беше по-силен би ги изтласкал назад. Но и знаеше, че скоростта на вятъра във въздуха е по-висока, отколкото на земята.

Първо упражниха излитането без найлона. Номе­рът бе да синхронизират тичането си и да се оттласнат леко.

— Не беше зле – отбеляза Остин след първия им нес­копосан опит.

Дзавала хвърли поглед към моряците, които ги наб­людаваха едновременно развеселени и ужасени.

— Обзалагам се, че руските ни приятели никога пре­ди не са виждали четирикрака патица.

— Следващия път ще се справим по-добре.

Увереността на Остин бе леко прибързана. Препъна­ха се на половината път, но следващите два опита мина­ха почти идеално. Сложиха си очилата, опънаха найло­на на палубата, размотаха въжетата и ги свързаха към рамката Остин натисна бутона за включване и двига­телят запърпори. Въздушната му струя изду найлона и той се издигна от палубата. Остин натисна газта с ръка и започнаха непохватния си бяг към кърмата, срещу вя­търа. Найлонът улови вятъра и рязко ги издигна.

Остин добави мощност и странното летателно съоръжение се заизкачва. Параглайдерът можеше да се издига със сто метра в секунда, но този път бе по-бавен, защото бяха двама. Накрая обаче достигнаха сто и петдесет метра височина. Остин дръпна лявото въже и параглайдерът зави. Понесоха се към острова с четирийсет километра в час.

Когато наближиха сушата, Остин дръпна и двете въжета и параглайдерът плавно заходи. Минаха над сушата вдясно от пристанището и постепенно завиха над изоставения плаж, към реката, която познаваха от картата. Край нея се виждаше нещо, но мъглите скриваха подробностите.

Дзавала се провикна:

— Долу има тяло!

Остин сниши още повече. Тялото лежеше върху малък надуваем сал, който беше изтласкан от водата на брега. Имаше дълга сива коса.

Остин насочи параглайдерът срещу вятъра, спря двигателя и дръпна и двете спирачки.

Крилото трябваше, подобно на парашут, да им позволи да се приземят на крака. Но идваха твърде отвисоко и то твърде бързо. Коленете им се подгънаха и двамата заровиха носове в пясъка, но поне останаха невредими.

Сгънаха крилото, разкачиха рамката и приближиха тялото – жена, свита в сала. Остин приклекна и провери пулса – слаб, но го имаше. Двамата с Джо внимателно обърнаха жената по гръб. До лявото й рамо имаше кърваво петно. Остин извади аптечката, а Джо разкопча якето й, за да огледат раната. Жената простена и отвори очи. Щом зърна двамата непознати на лицето и се изписа ужас.

— Всичко е наред – успокои я Дзавала. – Ще ти помогнем.

Остин поднесе манерката си към устните й.

— Казвам се Кърт, а това е приятелят ми Джо. Можеш ли да ни кажеш името си?

— Мария Арбатова – едва успя да изрече жената – Съпругът ми…

Гласът й заглъхна.

— С експедицията ли си, Мария? Къде са останалите?

— Мъртви… Всички…

Все едно някой ритна Остин в корема

— А младата жена? Карла Януш?

— За нея не знам. Отведоха я.

— Същите, които те простреляха.

— Да. Ловци на мамутска кост. Убиха мъжа ми Сергей и двамата японци.

— Къде се случи това?

— По старото корито на реката. Довлякох се до лагера ни и оттам се пуснах по реката със сала.

Тя примигна и изгуби съзнание. Раната не бе опасна, но Мария беше изгубила много кръв. Дзавала превърза жената, а Остин се обади на „Котелни“ по радиостанцията.

— Открихме ранена жена на плажа.

— Госпожица Януш?

— Не. Мария Арбатова, един от другите учени. Трябва й медицинска помощ.

— Ще изпратя веднага лекаря с едва лодка.

Доколкото можаха, Остин и Дзавала наместиха Мария удобно. Лодката с лекаря и още двама моряци от екипажа се подаде сред мъглата. Внимателно натовариха Мария на борда и се упътиха към ледоразбивача.

Остин и Дзавала отново сглобиха параглайдера. Този път излетяха много по-гладко. Щом набраха височина. Остин насочи параглайдера покрай реката.

Оглеждаха се внимателно за ловците, за които спомена Мария. След няколко минути се приземиха върху вечния лед край старите бараки. Извадиха оръжията и внимателно приближиха лагера.

Докато Джо го прикриваше, Остин провери в главната шатра. В кошчето за отпадъци имаше яйчени черупки, доказателство за скорошна закуска. Надникнаха и в по-малката шатра, а после закрачиха към бараките. Всички бяха отключени, с изключение на една. Удариха ключалката с парче камък – тя устоя, но не и пироните, с които беше захваната за гнилото дърво. Влязоха вътре. Посрещна ги силна мускусна миризма на животно. Светлината през прага падаше върху косматото създание на една маса насред бараката.

— Ето това не можеш да видиш във вашингтонския зоопарк – отбеляза Джо.

Остин се наведе над замръзналото тяло и огледа хобота и бивните.

— Освен ако не са открили праисторическо крило. Това прилича на бебе-мамут.

— Невероятно добре е запазено! – изненада се Дзавала. – Все едно някой просто го е пъхнал във фризера.

След като огледаха животното, Остин и Дзавала излязоха навън. Следите пред бараката водеха към една пътека край реката. Настроиха параглайдера за излитане и се понесоха над пътя. Мария Арбатова едва ли се бе отдалечила много от реката, когато са я простреляли. До едно разклонение, вдълбано в тесен каньон, намериха още три тела. Кърт направи няколко кръгчета, но не видя ловците, затова кацнаха в края на пролома.

Бързо стигнаха до трите тела. Тримата мъже бяха разстреляни. Остин стисна устни. Замисли се какво бе струвало на Мария Арбатова да избяга по реката и се зарече, че виновниците ще си платят за стореното.

Дзавала се бе надвесил над нещо в чакълестия пясък.

— Тези дори не са покрили следите си. Би трябвало лесно да ги открием.

— Да отидем да им кажем здрасти тогава – предложи Кърт.

Извадиха пистолетите и поеха дебнешком по стъпките. Зад една извивка на пролома се натъкнаха на чет­върто тяло.

Дзавала приклекна край мъжа.

— Рана от нож между лопатките. Странно… Не е бил застрелян като останалите. Чудя се кой ли е той.

Остин преобърна трупа по гръб и се загледа в небръснатата физиономия.

— Не е човек като за бизнес-среща.

Край мъртвеца се виждаха следи от боричкане и още следи, които водеха навътре в пролома. На Остин му се стори, че сред следите има и едни по-малки, като от жена. Предпазливо продължиха по пролома и стигнаха до едно място, където стъпките внезапно изчезваха, а скалната стена се бе свлякла.

Изкачиха се над пролома. Макар да виждаха на кило­метри околовръст, не забелязаха признаци на живот, ос­вен няколко кръжащи морски птици. Накрая стигнаха до плитка долчинка, където откриха вход към пещера.

— Някой е разкопавал тук – посочи Дзавала.

— Добро предположение. Шерлок – Остин вдигна от земята край входа пневматичен чук, прикрепен към преносим компресор.

Дзавала огледа внимателно и овъглените отломки около дупката.

— Добре Уотсън, някой е и взривявал.

— Тук сме от по-малко от час и това място вече не ми харесва.

Кърт пропълзя в дупката, но след минута излезе, клатейки глава.

— Самоубийствено е. Не знаем колко е дълбоко, а дори фенерче нямаме.

Върнаха се при параглайдера, свързаха се с ледоразбивача и поискаха от Иванов да изпрати хора, които да приберат мъртвите и да донесат фенерчета. Остин предупреди капитана, че в интерес на безопасността на всички е моряците да бъдат въоръжени и като знаеше кой е въпросът, който най-много вълнува стария морски вълк, добави, че има надежда Карла да е жива. Иванов пък го осведоми, че са се погрижили за Мария Арбатова и че тя е добре. Пожелаха си успех и прекъснаха връзката.

След малко Остин и Дзавала отново излетяха с грацията на пиян албатрос и закръжиха над острова. Остин го бе разучил добре по картата, но размерите на мястото все пак го изненадаха. Площта му бе твърде голяма, за да я покрият с летателен апарат, който развиваше скорост от четирийсет и пет километра в час.

Остин управляваше параглайдера и започна да прави разширяващи се кръгове, които им позволяваха да огледат острова, без да пропуснат нещо. Но колкото и да гледаха, виждаха само замръзнала еднообразна тундра. Остин тъкмо се канеше да обърне параглайдера към плажа, за да посрещнат моряците, когато Джо извика нещо в ухото му.

Остин последва сочещия му пръст и видя добре очертана пътечка, която водеше към кратера на вулкана. Приближиха се да разгледат. Пътеката се движеше на зигзаг в скалата и Остин предположи, че е правена от хора.

— Прилича на път – отбеляза той.

— И аз така си помислих. Да разгледаме ли? – предложи Дзавала.

Въпросът беше излишен. Остин вече беше насочил параглайдера към кратера.