Смяна на полюсите

12

— Невероятно! – не можеше да спре да се удивлява Барет, докато разлистваше папката от Маргрейв.

Дойл надзърна през рамо.

— Трис готини неща ли ти даде?

— Готини!? Това е фантастично!

Барет вдигна глава и се загледа през прозореца. Не бе обърнал никакво внимание на света отвън и очакваше да види скалистите крайбрежни очертания, които следваха и на идване. Но от Залива на Мейн нямаше и следа – вместо това във всички посоки се виждаха борови гори

— Ей, Мики, да не си прекалил с бирите на острова? – подкачи го Барет. – Къде е водата? Не дойдохме оттук. Изгубили сме се.

Дойл се ухили, все едно са го изловили насред колежански майтап.

— Това е панорамния път. Исках да ти покажа къде ходя да ловя елени. Удължава ни пътя само с няколко минути. Май има хубави неща в домашното, дето Трис ти го даде.

— Да, невероятен материал! Трис е прав. Темата е отнесена и авторът говори много общи приказки. А и има разлика между естествено самозародили се явления и нашите. Но момичето пише от първа ръка за така наречения антидот. Сякаш е говорила лично с Ковач.

— Така, така. Значи оставаш в играта.

— Не… – Барет поклати глава. – Нищо тук не може да промени решението ми. Дори да говорим с тази жена, няма как да сме сигурни дали наистина е запозната, или всичко това е само теория. Тази лудост не може да продължава. Единственият начин да предотвратя тази катастрофа е да я направя публично достояние.

— Как така?

— Имам приятел в научния отдел в „Сиатъл таймс“. Когато се приземим, ще му се обадя и ще му разкажа всичко.

— Виж, Спайдър, не можеш да се разплямпаш точно сега! – и Дойл тръсна енергично глава. – Сигурен ли си? Ще се набуташ в голяма каша.

— Ще рискувам.

— Това ще види сметката на проекта, а и на Трис. Той ти е партньор.

— Мислих много. В дългосрочен план, това е по-добре за него.

— Абе, де да знам…

— Аз знам. Накрая ще ми благодари, че съм прекратил тази лудост.

— А защо не почакаш малко? Той каза, че няма стартира проекта, докато някой не говори с внучката на Ковач.

— Отдавна работя с Трис. Каза ми това, само за да ме успокои – рече Барет с усмивка. – Светът трябва да разбере какво кроим и за жалост, ще го разбере от мен.

— Уф, мама му стара!

— Какво има, Мики? А каза, че аз съм се бил умър­лушил.

— Откога се знаем, Спайдър?

— От студентските години още. Ти работеше в сто­ловата. Нали не си забравил?

— Не съм. От всички навирени носове там само ти не се отнасяше с мен като с боклук. Беше ми приятел.

— И ти ми се отблагодари предостатъчно. Знаеше най-добрите барове с момичета в Кеймбридж.

— Още ги знам – ухили се Дойл.

— Добре се уреди, Мики. Не всеки може да пилотира самолети.

— Нищо работа не съм пред него.

— Трис ли? Да, има нещо почти героично в него. Аз пък винаги съм бил по техничарството. Като архитект, дето построява само една къща, а Трис е като агента, който продава хиляди. Въображението му ни направи милионери.

— Вярваш ли в тия анархистки приказки?

— В част от тях, да. Нещата в света не са наред и бих искал да разтърся елита, но повече ме вълнува техни­ческото предизвикателство. И когато от него нищо не излезе, трябва да оправя нещата.

— А аз ти казвам, като приятел, че не е добра идея.

— Благодаря ти за приятелския съвет, но няма да го приема. Съжалявам!

Дойл не продума няколко секунди, а после рече с тъга в гласа:

— Аз също.

Явно бяха приключили въпроса. Барет се върна към папката, като от време на време поглеждаше навън. Продължаваха полета над гъстите гори, когато Дойл обърна глава.

— Опа! Какво е това?

Барет вдигна очи.

— Нищо не чувам, освен двигателя.

— Нещо не е наред свъси вежди Дойл. Самолетът изгуби няколко метра височина. – Мамка му, губим мощност! Чакай! Ще трябва да го приземя.

— Да го приземиш ли? – обезпокоен повтори Барет и проточи врат към гората под тях. – Къде?

— Едно време познавах тия места, но отдавна не съм ловувал тук. Мисля, че има езеро недалече.

Самолетът се спусна отново.

— Виждам нещо… – Барет посочи към един слънчев проблясък отпред.

Дойл вдигна палец и се насочи към водата. Маши­ната направи рязък заход под кос ъгъл и за миг като че ли щеше да свърши навръх някой бор. В последния миг Дойл издигна самолета и обръсна дърветата, преди да се приземи почти вертикално в езерото.

Самолетът поднесе към брега и се застопори насред тесен плаж. Дойл се смееше.

— Ама че каскада! Добре ли си?

— Задникът ми се качи на ушите, но иначе съм добре.

— Дотук беше лесното – рече Дойл и огледа безкрай­ните гори. – Измъкването ще е трудно.

Барет посочи радиото.

— Не трябва ли да се обадим за помощ.

— След минутка. Искам да проверя какво става – и Доил стъпи на единия понтон, а после слезе на плажа.

— Ей, Спайдър, виж!

— Какво? – Барет надникна от самолета.

— Тук, под фюзелажа. Страхотно е!

Барет излезе и застана на колене, като още стискаше папката.

Нищо не виждам.

— Ще видиш! Ще видиш!

Дойл извади пистолет от якето си.

Барет се приведе още по-ниско и кожената папка падна от ръката му. Дебелата купчина листове се раз­пиля на земята. Вятърът поде част от тях и ги разпръс­на, все едно оживяха.

Барет се втурна подир листовете и се зае да ги съ­бира с умението на бейзболен стопер. Успя да улови всички, преди да се изгубят сред дърветата. Прибра ги обратно в папката и я притисна към гърдите си. Зак­рачи обратно към самолета с победоносна усмивка и тогава видя пистолета.

— Какво става. Мики?

— Сбогом, Спайдър]

Барет разбра, че приятелят му не се шегува. Усмив­ката му се стопи.

— Защо?

— Не мога да те оставя да издъниш проекта.

— Виж, Мики, с Трис ще се разберем.

— Няма нищо общо с Трис.

— Не разбирам.

— Ще пия една бира за теб, като се върна в Кеймбри­дж – каза Дойл.

Пистолетът прогърмя два пъти.

Първият куршум улучи кожената папка. Барет го усети пред гърдите си, но още бе в шок от изненадата. Тогава вторият куршум го одраска по главата. Инстинктът за самосъхранение се задейства. Спайдър пусна папката и се втурна към гората. Дойл стреля още няколко пъти, но улучи един дънер. Ядосан, той изруга и подгони Барет.

Барет не обръщаше внимание на ниските шибащи клони и на трънаците, забиващи се в дънките му. Шокът от това, че близък приятел се опитва да го убие, отстъпи пред ужаса. По слепоочието и врата му калеше кръв. Внезапно зърна между дърветата сребрист отблясък. По дяволите! Беше стигнал обратно до езерото, а връщане назад нямаше.

Излезе от гората на песъчливия бряг на около сто метра от самолета. Зад себе си чуваше тежките крачки на Дойл. Без да се колебае, Барет нагази във водата, пое дълбоко дъх и се гмурна. Беше добър плувец и дори с ботуши успя да се отдалечи на няколко метра от брега, преди Дойл да стигне до него. Потопи се, доколкото му позволяваха силите.

Дойл застана на брега и внимателно се прицели във вълничките на мястото, където изчезна Барет и методично изпразни два пълнителя.

Водата почервеня. Дойл реши да почака пет минути, за да е сигурен, че Барет не си задържа дъха под водата, само че откъм папратите вляво се понесоха викове.

Дойл се огледа, хвърли поглед към растящото червено петно на повърхността на езерото и прибра пистолета. С бързи крачки мина отново през гората и се върна при самолета. Събра листовете, изпуснати от Барет, и ги върна в папката – в кожената подвързия имаше дупка. Изруга. Така става като разполага само с този пистолет за комари. Малко след това самолетът се издигна над дърветата.

Щом реши, че има обхват, той включи мобилния си.

— Е? – попита го някой от другата страна.

— Готово! – отвърна Дойл. – Опитах се да го разубедя, но беше твърдо решен да издаде всичко.

— Лошо! Беше гениален. Проблеми?

— Не… – излъга Дойл.

— Добра работа. Искам да се видим утре.

Дойл потвърди. Затвори телефона и усети, че ирландската му сантименталност го жегна за миг, задето трябваше да убие стар приятел. Но Дойл бе отраснал в квартал, където приятелствата приключваха със среднощни погребения заради някоя издънена нарко-сделка или необмислена приказка. Не за пръв път се справяше с приятел или познат. Бизнесът, за жалост, си беше бизнес. Дойл изтика Барет от мислите си и се разбленува за богатствата и властта, които скоро щяха да са в ръцете му.

Нямаше да му е толкова леко на сърцето, ако зна­еше какво се случва при езерото. Едно кану се появи от папратите. Двамата рибари вътре бяха чули гърме­жите и искаха да предупредят ловеца – за какъвто го мислеха, че в района има хора. Единият бе бостънски адвокат, а другият – лекар.

Когато се показаха от папратите, адвокатът посочи към водата.

— Какво, по дяволите, е това?

Докторът отвърна:

— Прилича на пъпеш с паяк отгоре.

Стигнаха на метър-два от предмета. Пъпешът изчез­на – замениха го очи, нос и зейнала уста. Адвокатът вдигна греблото си, готов да халоса плаващата глава. Барет вдигна очи към двете изумени лица.

— Помогнете ми! – едва успя да промълви той.