Смяна на полюсите

4

Колата на НАМПД с Остин и Дзавала на задната седалка спря на пристана в Норфък. С енергична стъпка Остин тръгна по трапа към светещия кораб пред тях. Радваше се да е отново на път към открито море, въл­нуваше се, че ще е на научния кораб „Питър Трокмортън“, един от най-модерните във флотилията на НАМПД. Беше задължен на тайнствения доктор Адлър, задето го бе поканил.

Стометровият кораб носеше името на един от пионе­рите на морската археология. Трокмортън бе доказал, че археологическият метод работи и в океана и така беше поставил началото на нова ера на открития. Ко­рабът бе извънредно здрав. Бе проектиран за най-раз­нообразни дейности и приборите му за дългообхватно наблюдение можеха с еднаква лекота да обследват подводен град или поле от хипотермални океански клапи.

Подобно на повечето научни кораби, „Трокмортън“ бе цяла мореплавателна платформа, от която учените можеха де пускат подводни апарати и сонди. От ветрилообразната му опашка и откритата му палуба стърчаха баражите и крановете, които спускаха апаратите. И отляво, и отдясно на борда се виждаха електрически лебедки.

Един от офицерите на кораба посрещна на края на трапа двамата мъже.

— Капитан Кабрал ви поздравява с добре дошли и ви пожелана приятно пътуване.

Остин познаваше капитана, Тони Кабрал, от други експедиции и очакваше с удоволствие да се видят отново.

— Моля, благодарете на капитана и му кажете, че се радваме да плаваме под негово командване.

Когато приключиха с формалностите, един моряк от екипажа ги съпроводи до удобните им каюти. Оставиха саковете си и отидоха да намерят Адлър. Морякът им каза да го потърсят в контролния център.

Контролният център беше обширна, полутъмна зала на главната палуба. Стените бяха покрити с монитори – очите и ушите на наблюдателното оборудване на кораба. Тук се получаваше информацията, предавана от дълбоководните сонди. Понеже корабът още бе в пристанището, залата бе празна. Вътре имаше само един мъж, който тракаше по клавиатурата на компютъра пред себе си.

— Доктор Адлър? – попита Кърт.

Мъжът вдигна поглед и се усмихна.

— Да. А вие сигурно сте хората от НАМПД?

Остин и Дзавала се представиха и се ръкуваха с Адлър.

Ученият беше едър мъж с телосложение на дървосекач с буйна сребриста коса, приличаща на испански мъх по кората на стар дъб. Мустаците му бяха някак криви, сякаш набързо лепнати над горната му устна. Имаше дълбок, дрезгав глас и говореше като току-що събуден от дрямка, ала острите му сиви очи ги наблюдаваха внимателно и добронамерено. Благодари им, че са се отзовали и придърпа два стола.

— Не знаете колко се радвам да ви видя, господа. Не бях сигурен дали Руди Гън ще се съгласи да ви включи в експедицията, Кърт. А Джо пък е неочакван бонус. Навярно съм бил доста настойчив. Сигурно защото съм отгледан от квакери. Нали знаете, убеждавай с ус­мивка и така нататък? Не притискаме никого, само се облягаме на някой, докато не ни обърне внимание.

Остин си помисли, че няма начин професорът да ос­тане незабелязан.

— Няма защо да се извинявате – рече на глас той.

— Винаги съм готов за пътуване в морето. Но се изне­надах, че сте поискали точно аз да участвам в експеди­цията. Никога не сме се срещали.

— Така е, но съм чувал много за вас. А и знам, че НАМПД обича да отбелязва постиженията си, без изрично да споменава, че вашият екип за специални опе­рации има голяма заслуга за тях.

Екипът на Остин бе рожба на адмирал Сандекър, който ръководеше НАМПД, преди да я поеме Дърк Пит. Адмиралът искаше да разполага с група експер­ти за подводни мисии, които да не са под постоянния надзор на правителството. В същото време Сандекър използваше резултатите от някои по-зрелищни мисии като лост, за да си издейства средства от Конгреса.

— Прав сте. Предпочитаме да не шумим много-много за участието си – отвърна Кърт.

Адлър се усмихна широко.

— Много е трудно е да не шумиш за тялото на Колумб, открито в подводна пирамида на майте или да омаловажиш факта, че сте предотвратили цунами от метан по Източния бряг.

— Чист късмет – сви рамене Остин. – Само обезопа­сявахме района.

Дзавала завъртя очи.

— Кърт иска да каже, че единственият проблем на обезопасяването е, че привличаш вниманието на опас­ността.

— Признавам, че екипът ни е поемал необичайни мисии, но в НАМПД има десетки специалисти, много по-способни от мен в откриването и проучването на подводни обекти. Защо сте поискали точно аз да участ­вам в експедицията?

— В океана се случва нещо много странно – Адлър внезапно стана сериозен.

— Дотук нищо ново – отвърна Остин. – Морето с по-странен свят от Космоса. Знаем повече за звездите, отколкото за дълбините на планетата си.

— Пръв бих се съгласил с вас – погледна го внима­телно Адлър. – Само че… ами, да речем, че ми се вър­тят разни налудничави идеи.

— Джо и аз отдавна знаем, че между налудничавото и гениалното границата е тънка. Слушаме ви.

— Ще ви ги споделя, като му дойде времето. Засега искам да открием „Южна красавица“.

— Не бързаме. Разкажете ни за изчезването му. До­колкото помня, отплавал е от средноатлантическия бряг. Изпратил е сигнал за помощ, а после е изчезнал безследно.

— Точно така. Броени часове след това е започна­ло щателно претърсване. Сякаш океанът просто го е погълнал. Семействата на екипажа и досега се терзаят какво се е случило с близките им. Собствениците пък биха искали да сложат край на правните неуредици по въпроса.

— Винаги е имало кораби, които изчезват безследно – отбеляза Остин. – Дори и днес във века на глобалните комуникации.

— Но „Красавицата“ не е бил какъв да е кораб. Ако има такова нещо като непотопим кораб, това е той. Звучи ми смътно познато – ухили се Остин.

Адлър вдигна показалец.

— Знам, знам! Говорили са същото и за „Титаник“. Но науката на корабостроенето напредна доста оттогава. „Красавицата“ е съвсем ново поколение товарен кораб. Можел е да устои и на най-свирепите бури. Казвате, че не за пръв път изчезва голям и добре оборудван кораб. Напълно сте прав. Товарен кораб на име „Мюнхен“ из­чезнал насред буря, докато прекосявал Атлантика през 1978 г. И той като „Красавицата“ изпратил сигнал за помощ. Никой не успял да разбере какво се е случило с толкова модерен кораб. Двайсет и седмината му мо­ряци били изгубени завинаги.

— Трагедия. Открили ли са следа от него? – попита Остин.

— Спасителната операция е започнала веднага след сигнала за помощ. Над сто кораба претърсвали океана.

Намерили малко останки. Една празна спасителна лод­ка им дала важна улика. Спасителните лодки на кораба се намирали на десния борд, на двайсет метра над морското равнище. Стоманените щифтове, които ги крепе­ли, били изкривени.

Инженерният ум на Дзавала веднага направи връзката.

— Отговорът е лесен – рече той. – Мощна сила на височина поне двайсет метра е изтръгнала лодката от щифтовете.

— Според комисията, назначена по случая, корабът с потънал, тъй като лошото време е произвело „необи­чайно явление“.

Остин се подсмихна.

Сякаш комисията почти е нацелила правилния извод.

— Моряците, които знаят какво е открила комисията, биха се съгласили с вас. Били възмутени, защото зна­ели какво точно е потопило „Мюнхен“. Сред тях от го­дини се говори за вълни, високи двайсет и пет, трийсет метра, но учените не вярвали на историите им.

— И аз съм ги чувал, но никога не съм виждал подобно нещо.

— Бъдете благодарни, защото иначе нямаше да во­дим този разговор.

— В някаква степен не виня комисията за предпазли­востта – каза Остин. – Моряците са известни с любов­та си към преувеличенията.

— Мога да потвърдя – рече Дзавала с отнесена ус­мивка. – От години слушам за русалки, а не съм видял ни една.

— Несъмнено комисията се е пазела от заглавия за вълни-убийци във вестниците – рече Адлър. – Според добре известните факти от тогава, подобни вълни са били дори теоретично невъзможни. Ние, учените, сме изчислили по т.нар. линеен модел, че трийсетметрови вълни може да има само веднъж на десет хиляди години.

— Е, след „Мюнхен“ явно няма за какво да се тре­вожим през следващите сто века – рече Остин с крива усмивка.

— Точно така смятахме, преди „Дропнер“.

— „Дропнер“? Нефтената платформа край Норвегия?

Чували ли сте за нея?

Шест години съм работил на подобни платформи в Северно море – отвърна Остин. – Трудно ще се намери някой там, който да не знае за вълната, която удари „Дропнер”.

— Платформата е на около сто и петдесет километра навътре в морето – обясни Адлър на Дзавала. – Се­верно море е прочуто с лошото си време, но точно на Нова година през 1985 г. имало особено отвратителна буря. Платформата получавала удари от десет-петнайсетметрови вълни. След това – една, която според сен­зорите на платформата била трийсет. Още оставам без дъх, когато си го помисля, честно казано.

— Явно дропнеровата вълна е отнесла линейния мо­дел право в отходния канал – отбеляза Дзавала.

— Отнесе го, та се не видя. Онази вълна е била с над десет метра по-висока, отколкото моделът предвижда­ше. Един немски учен, Джулиан Волфрам, инсталирал радар на „Дропнер“. Четири години наред Волфрам из­мервал всяка вълна, разбиваща се в платформата. От­крил двайсет и четири над горната граница, предвиде­на от модела.

— Значи измишльотините не са толкова измислени – включи се Остин. – Може би и Джо ще срещне някой ден русалка.

— За това не мога да съм сигурен, но проучвания­та на Волфрам показали, че моряшките легендите за вълните имат основание. Когато анализирал данните, той открил, че тези вълни са не само по-големи, но и по-стръмни от обикновените. Резултатите на Волфрам зашеметили морските превозвачи като гигантска вълна. Години наред корабните инженери използвали ли­нейния модел, за да строят кораби, достатъчно силни, за да устоят на вълни, не по-големи от петнайсет метра. Метеорологичните прогнози също се основавали на тази погрешна хипотеза.

— Излиза, че тогава всеки кораб е уязвим рече Дза­вала.

Адлър кимна.

— Което означава милиарди за подобрения и повторно конструиране. Страхът от икономически срив се оказал силен тласък за още проучвания. Насочили вни­манието си към брега на Южна Африка, където мно­го моряци срещали необичайно големи вълни. Когато учените отбелязали злополуките на картата, оказало се, че всички са по границата на Игленото течение, къ­дето студеният и топлият фронт се срещат. За десет години в края на миналия век двайсет кораба потънали точно в този район.

— Превозвачите явно са си отдъхнали – каза Остин.

— Просто е трябвало да странят от това място.

— Обаче се оказа, че не е толкова просто. През 1995 г. „Кралица Елизабет Втора“ се натъкнал на трийсетметрова вълна в Северния Атлантик. През 2001 г. два ту­ристически лайнера. „Бремен“ и „Каледонска звезда“, били ударени от трийсетметрови вълни далеч от тече­нието. И двата кораба оцелели, за да могат екипажите им да разкажат за случилото се.

— Това предполага, че подобни вълни се надигат не само по Игленото течение – заключи Остин.

— Правилно. А покрай тези кораби не е имало и сблъскващи се атмосферни фронтове. Добавихме тези данни към статистиката и стигнахме до смущаващи отговори. През последните двайсет години в света са били потопени над двеста петролни танкери и товарни кораби по-дълги от двеста метра. В повечето случаи отговорни за случилото се са гигантските вълни.

— Мрачна статистика.

— Кошмарна! Заради тежките последствия, което това може да има търговията, опитваме да подобрим конструкцията на корабите и проверяваме дали можем да предскажем вълните.

— Питам се дали проучванията на двамата Траут нямат нещо общо с тези вълни – промърмори Дзавала

— Пол Траут и съпругата му Гамей Морган-Траут, са наши колеги от НАМПД – обясни Остин на професора. – Те са на „Бенджамин Франклин“ и проучват водовъртежите в района.

Адлър потърка замислено брадичка.

— Интригуваше предположение. Със сигурност си струва да помислим по въпроса. Не бих изключил нито една възможност.

— Споменахте за предсказване на вълните – Остин върна професора към темата на разговора.

— Скоро след „Бремен“ и „Каледонска звезда“, ев­ропейците изстреляха сателит, който следи световния океан. За три седмици сателитът уловил десет вълни като онези, които почти потопили двата кораба.

— Успял ли е някои да разбере какво ги причинява? Някои от нас работят с принцип от квантовата механика – уравнението на Шрьодингер. Сложно е, но обяснява как нещо може да се появи и да изчезне без явна причина. „Вълна-вампир“ е добро име за явление. Изсмукват кинетичната енергия от вълните край себе си и в резултат се ражда огромно чудовище. Но още не знаем какво ги отключва.

— Знаци всеки кораб, строен според линейния модел, може да се сблъска със съдбата на „Южна красавица“?

— О, има и още Кърт. Още много.

— Не разбирам.

— Конструкторите на „Красавицата“ са включили новите данни в работата си. Корабът е имал покрит бак, двойно подсилен корпус и подсилени напречни прегради на помещенията, за да предотвратят всеобщо наводнение.

Остин за миг се взираше неразбиращо в учения. На­края подбирайки внимателно думите си, той каза:

— Значи корабът може да е попаднал на вълна, по-висока от трийсет метра?

Адлър посочи екрана на компютъра си. Виждаха се стилизирали вълни и данни за размерите им.

— Всъщност вълните са били две, едната трийсет и пет метра, а другата трийсет и девет. Имаме снимки от сателит.

Адлър очакваше драматичното му изявление да предизвика подобаваща реакция, но двамата му събеседници, вместо да ахнат невярващо, само се приведо­ха към екрана. Всяко съмнение на Адлър дали е сторил добре като е поискал тези двамата от Руди Гън отпад­на, когато Остин се обърна с усмивка към приятеля си. Май трябваше да си вземем сърфовете.