Смяна на полюсите

32

Остин сънуваше странен сън, в който шествие от мамути-джуджета маршируваше по улиците на крис­тален град под звуците на „Блус от Сейнт Луис“. От­вори очи. Мамутите и градът ги нямаше, но блусът се чуваше съвсем ясно. Идваше от телефона му.

Той си обеща да страни от луди руснаци, които пие­ха водка като вода, и вдигна, като едва успя да смото­леви в слушалката:

— Остин…

От другата страна се чу гласът на Пол:

— От дни се опитваме да се свържем с теб и Джо. Да не сте били в някоя мина?

— По скоро пещера – отвърна с труд Кърт. – Открихме Калла Януш и сме на руски ледоразбивач, плаваме към Сибир.

— Радвам се да чуя, че госпожица Януш е добре. Може да се окаже, че тя е единствената ни надежда.

Остин бързо се разсъни от тона на Пол и приседна на края на койката си.

— Единствената ни надежда за какво, Пол?

— Аз и Гамей открихме копие от книга с теоремите на Ковач в Лос Аламос. С нея и съществуващите данни за разместването на полюсите направих симулация. Ситуацията не изглежда никак розова.

— Слушам те!

Траут замълча, а после продължи с труд.

— Симулацията показа, че разместването на магнитните полюси не е толкова безобидно, колкото си мислят някои. Шок, достатъчно силен, за да причини размяна на магнитните полюси, би предизвикал и геоложко разместване на земната кора.

— Значи ако разместването на полюсите започне, не може да бъде спряно?

— Така изглежда.

— А може ли да има грешка в симулацията?

— Възможно е, но толкова малка, че е пренебрежима.

Остин имаше чувството, че огромно свлачище се е срутило върху него.

— Говорим за катастрофа – едва успя да каже той.

— По-зле е – чу се гласът на Пол. – Това е апокалипсис. Повсеместното унищожение. Досега Земята не е преживявала подобно нещо.

— С колко време разполагаме?

— Зависи от хората, които предизвикаха водовъртежите и вълните, а иначе реакцията на планетата би била мигновена.

— Може и да имам някакво решение – и Кърт разказа на Тоаут за срещата с Барет и възможността за противореакция.

— Звучи окуражаващо. Кога се връщаш във Вашингтон?

— Утре ще сме на сушата. Ще ни чака самолет. Като излетим, ще ти се обадя кога приблизително се очаква да кацнем.

— Ще чакам.

Остин затвори и без да пали осветлението в каютата се заслуша в ръмженето на двигателите. Ядосваше се от бавното мореплаване. И през ум не му мина, че проблемът може да е толкова спешен, когато капитан Иванов го покани да се върне с кораба. Можеше да се прибере на континента с Петров, но реши, че сега му се предоставя добра възможност да говори с Карла Януш и отказа учтиво на Петров. Той му се усмихва с разбиране и каза, че Остин може да му се обади по всяко време, ако има нужда от помощ.

Остин обаче не успя да разговаря с Карла. След като двете с Мария се видяха и понаплакаха, а чичо Карл бе позакърпен в корабния лазарет и тримата се оттеглиха по каютите си за крайно нужния им сън.

Остин се облече и излезе на палубата. Посрещна го мътната арктическа светлина. „Котелни“ мощно пореше океана. Въздухът влизаше в дробовете като полъх от отворен фризер. Остин влезе в столовата и си наля кафе. Нямаше никого, с изключение на двама от застъпващите на вахта моряци. Остин седна на една маса в ъгъла и набра номера, който Барет му беше дал. След няколко секунди се чу женски глас.

— Искам да говоря с Барет – каза Кърт.

— Барет е. Измених си електронно гласа.

— Не прекаляваш ли с дигиталната потайност?

— Кърт, явно забравяш, че се опитаха да ме гръмнат. Не знаеш с какви хора си имаме работа.

— Това е една от причините да ти се обадя. Искам да разбера. Смяташ ли, че Гант и Маргрейв биха се вслушали в гласа на разума?

— С Гант може да се преговаря, колкото с гърмяща змия. С Трис бихме могли да опитаме, но той е толкова убеден в каузата си, че не го е грижа какви ще са последствията. Защо питаш?

Остин му разказа накратко за разговора си с Пол.

— Боях се от подобно нещо – този път Барет говореше с истинския си глас и очевидно беше потресен. – Боже мой! Ще съм отговорен за края на света! Ще се самоубия.

— Ако светът свърши, няма да има нужда да се самоубиваш.

— Това е най-извратената логика за успокояване, която съм чувал – Барет явно се беше поовладял.

— Благодаря, но да се върнем на въпроса. Смяташ ли, че Гант или Маргрейв биха се притеснили, както се притесни ти, ако им изложа фактите?

— Аз ти вярвам, а те ще си помислят, че се опитваш да ги изиграеш.

— Въпреки това може би си струва да рискуваме. Как да се свържа с тях?

— Офисът на фондацията на Гант е във Вашингтон.

— А нещо по-неофициално?

— Чакай малко да помисля… Тези дни прочетох във вестника, че Гант организира нещо благотворително с коне в имението си. Може да отидеш там. Ще опитам да ти помогна.

— Добро начало… А Маргрейв?

— Рядко напуска острова си в Мейн. Мисли, а и живее като крепостен владетел под обсада. Мястото се охранява зорко, но имам няколко идеи как да се справим с охраната.

— Струва си да опитаме. Ще направя всичко възможно да ги спрем, преди да са натиснали спусъка. Още ли си на път?

— Да, живея на мотора. Обади ми се, когато се прибереш.

Остин затвори, допи кафето си и тъкмо се канеше да се върне в каютата, когато на вратата застана Карла. И двамата се втренчиха изненадано един в друг. Кърт й махна да седне при него.

— Не можах да заспя – каза Карла, като се настани.

— Доста ти се събра тези дни.

— Чичо Карл каза, че мъжете, които избиха учените, са търсели мен или по-скоро някаква тайна, която съм знаела. Не разбирам какво се случва, но се чувствам виновна.

— Не си, вината не е твоя. Онези мислят, че дядо ти. Ласло Ковач, ти е предал тайната си.

— Грешите! Дядо ми не се казва Ковач, а Януш като мен.

Остин поклати глава.

— Истинското му име е Ковач. Когато е избягал от Германия в края на Втората световна война, го е сменил на Януш.

— Не разбирам…

— Нацистите са принудили дядо ти да прави разработки на електромагнитни оръжия. Той е избягал от лабораторията, малко след като руснаците нахлули в Източна Прусия. Мислим, че го е направил с помощта на млад мъж от немската антинацистка съпротива на име Карл.

— Чичо Карл! Винаги съм се питала откъде се познават двамата. Изглеждаха толкова различни и заедно с това неразривно свързани.

— Е, сега вече знаеш.

— Но… но пълна лудост е да мислят, че дядо някога ми е поверявал някаква тайна формула за лъч на смъртта или каквото там търсят.

— Може би знаеш повече, отколкото подозираш, Карла. Публикацията ти за изчезването на вълнистите мамути показва, че познаваш работата му.

— След като открихме онези същества на острова, публикацията ми пет пари не струва. Нямам търпение да се върна и ги проуча подробно.

— Петров обеща да мине по академични пътища, а не по правителствени, за да защити косматите ти приятели. Напоследък имал някакви проблеми с властта и смята, че историята с косматите мамути ще му помогне да ги реши.

— Радвам се да го чуя. Но да се върнем към дядо. Докато учех, той беше единственият учен, когото познавах, и беше съвсем естествено с него да споделя теорията си. А и много хора в научните среди се отнасяха скептично към изместването на полюсите. Дядо обаче ми каза, че е възможно и че дори вече се е случвало. Обясни ми, че може да се случи по естествен път или да бъде предизвикано от хората, когато в бъдеще технологията напредне достатъчно. Показа ми някакви уравнения, свързани с електромагнетизма, които го доказвали и това беше всичко. По-късно, докато работих по тезата си, използвах части от негови идеи, но това е всичко.

— И не ти е казал нищо повече?

— Не. Рядко говорехме за наука. Когато родителите ми починаха, той ми стана и майка, и баща. Помня, че ми измисляше стихотворения за лека нощ – Карла отпи от кафето си. – А вие с Джо как научихте всичко това?

— От надежден източник разбрахме, че животът ти може да е в опасност заради това, че Ковач ти е дядо.

— И прекосихте половината свят, за да ме откриете?

— Ако знаех, че чичо ти Карл горе-долу е овладял ситуацията, не бих се тревожил толкова.

— Чичо Карл ми спаси живота, но се боя, че накрая и двамата с него попаднахме в капан и, ако с Джо не се бяхте спуснали от небето, не знам как щеше да завърши цялата тази история. Но съм объркана… Мислех, че НАМПД се занимават основно с изследване на океана.

— Точно затова съм тук. Напоследък в океана се наблюдават странни смущения. Смятаме, че те са свързани с теориите на дядо ти или по-точно с едни уравнения, наречени теореми на Ковач.

— Не разбирам…

— Каза, че Ласло Ковач, дядо ти, е твърдял, че електромагнитните лъчения в бъдеще биха могли да се използват за изместване на полюсите.

— Точно така.

— Е, това бъдеще настъпи.

— Но кой би искал да стори такова нещо? И най-вече защо би искал да го стори?

Остин разпери ръце.

— Не съм сигурен. Когато се върнем във Вашингтон бих искал да поговориш с един човек. Може двамата с него да успеете да изясните нещата.

— Надявах се първо да спрем във Феърбанкс.

— Боя се, че нямаме време за това. Бъдещето на целия свят е заложено на карта.

— Разбирам – кимна Карла. – Дори да не съм пряко отговорна за случващото се, семейството ми е свързано него и затова ще направя всичко възможно, за да помогна.

— Бях сигурен, че можем да разчитаме на теб. Утре ще стъпим на твърда земя и самолет на НАМПД ще ни отведе във Вашингтон. Колегите ми Гамей и Пол Траут имат къща в Джорджтаун и съм сигурен, че с радост ще те подслонят, а НАМПД ще ти осигури всичко необходимо.

И тогава Карла направи нещо неочаквано. Наведе се и леко целуни Остни по устните.

— Благодаря за всичко, което направихте за мен и чичо Карл. Не знам как да ви се отблагодаря!

Обикновено в подобни ситуации Остин канеше дамите на вечеря. Но Карла така го изненада, че той успя само да измърмори едно „Пак заповядай“ и да й предложи да се върнат в каютите си и да поспят.

Тя отвърна, че ще поостане още малко в каюткомпанията и че ще се видят сутринта. Пожелаха си лека нощ и официално си стиснаха ръцете. Преди да прекрачи прага на каюткомпанията Остин хвърли поглед през рамо.

Карла седеше дълбоко замислена на масата, подпряла глава на ръцете си, а погледът й се рееше някъде навън. Въпреки всичките си занимания е философия, Остин не можеше да отговори на въпроса как се направляват пътищата на съдбата. Боговете сигурно си умираха от смях в момента. Тайната за спасението на света бе заключена в главата на красива млада жена.