Смяна на полюсите

30

Подземният град се простираше под купола на огромна пещера. До него не достигаше слънчева светлина и би трябвало да тъне в мрак, но вместо това цялото селище блестеше в сребристозелено – светлина, която се излъчваше от всяка сграда.

— Защо всичко свети? – попита Шрьодер, докато куцукаше до Карла по една от улиците.

— В един курс по геология изучавахме минерали, излъчващи светлина – отвърна тя. – Някои сияят под влиянието на ултравиолетова светлина, други – при наличие на радиация или химични реакции, но ако сме прави и това е стар вулкан, може да е термолуминисцентен ефект, предизвикан от топлината.

— А дали това не е стара магмена камера?

— Възможно е, но не знам. Само в едно съм сигурна.

— В какво, скъпа?

Изпълненият със страхопочитание поглед на Карла се плъзна по блещукащите сгради, които ги заобикаляха.

— Че сме странници в странна страна.

След като излязоха от тунела с рисунките, минаха под огромен свод и след като преодоляха лек наклон се озоваха на открит площад. В средата му се издигаше стъпаловидна пирамида от огромни каменни блокове. Стените й бяха изпъстрени със същите изображения – шествието с дарове и с вълнистите мамути, но цветовете бяха по-бледи. Карла предположи, че пирамидата е храм или платформа за жреци и оратори.

Павиран булевард, широк около двайсет метра, водеше към сърцето на града. Двамата закрачиха по него като туристи, омаяни от светлините на „Бродуей“. Сградите бяха много по-малки от небостъргачите на Манхатън – не повече от два етажа, но бяха истинско чудо на архитектурата, като се има предвид колко бяха стари.

От двете страни на булеварда се виждаха пиедестали. Статуите върху тях бяха неразпознаваеми купчини отломки, сякаш някой ги беше съборил нарочно.

Спряха за малко, за да може Шрьодер да си почине, а после двамата с Карла проучиха няколко от сградите. Всички бяха празни, като пометени с огромна метла.

— Кога ли е издигнат този град, как мислиш? – попита Шрьодер, докато навлизаха все по-навътре срез улиците му.

— Всеки път, когато се опитам да го датирам, се обърквам. Рисунките показват хора и мамути, значи би трябвало да е по времето на плейстоцена – период, започнал преди 1.8 млн. години и завършил преди десет хиляди. Но нивото на тази цивилизация е зашеметяващо. Винаги сме смятали, че човечеството се е отърсило от примитивността много по-късно. Египетската цивилизация е само на пет хиляди години например.

— А кой мислиш, че е построил този невероятен град?

— Древни сибирци предполагам. Островът е бил част от арктическия континентален шелф. Не видях изображения на лодки, тъй че вероятно са били сухоземен народ. А по вида съдя, че градът е бил богат.

— А как така една процъфтяваща култура изчезва просто така, без следа?

— Може би не са изчезнали без следа. Може да са мигрирали и да са поставили основите на нова култура. Имаме доказателства, че европейци и азиатци са населили Северна Америка.

Докато Шрьодер обмисляше значението на тези думи, откъм свода-вход към града долетяха развълнувани гласове. Той погледна натам с присвити очи. Край площада се движеха точици светлина. Ловците също бяха открили града.

— Тук сме като на стрелбище – огледа се Шрьодер. – Лесно можем да им се измъкнем, ако престанем да вървим по тази красива улица – и кривна бързо в една алейка, свързваща главния булевард с една странична улица. Тук сградите бяха едноетажни, може би жилищни, но със сигурност не и церемониални като онези край широкия булевард.

Като бивш войник. Шрьодер бе преценил точно ситуацията. Градът представляваше истинска плетеница от улици. Дори с непрестанното сияние от оградите, стига да внимаваха и да не спираха да се движат в лабиринта, преследвачите им никога нямаше да ги открият. В същото време Шрьодер бе наясно, че не биха могли да бягат дълго. Щяха да им свършат или храната и водата, или късметът.

Целта му бе да стигнат до другия край на града. Надяваше се, а и относително свежият въздух потвърждаваше надеждите му, че има и друг изход. Строителите на този подземен мегаполис със сигурност го бяха създали с мисъл и цел. Тъй че би било смислено и целесъобразно да имат повече от един начин да влизат и излизат от града. Почти бяха преполовили града, когато Карла извика уплашено и впи пръсти в ръката на Шрьодер. Той свали автомата от рамото си.

— Какво има?

Очите му оглеждаха внимателно смълчаните фасади, сякаш очакваше да го срещне злорадото лице на някой от ловците.

— Нещо изтича по онази уличка – каза с треперещ глас Карла.

Шрьодер проследи пръста й с поглед. Макар къщите да излъчваха собствена светлина и улиците да бяха сравнително светли, пролуките между отделните сгради тънеха в сенки.

— Нешо или някой?

— Не… Не знам – засмя се нервно Карла. – Може би твърде отдавна сме под земята…

Шрьодер винаги бе вярвал повече на сетивата си, отколкото на аналитичните си способности.

— Чакай тук!

Той се запромъква към уличката с показалец на спусъка. Стигна до нея, надникна иззад ъгъла и включи фенерчето. След няколко секунди се върна.

— Нищо,

— Извинявай! Сигурно съм си въобразила.

— Хайде – каза Шрьодер и за изненада на Карла пое отново към уличката.

— Къде отиваш? '

— Ако там има нещо, по-добре да го издебнем ние, отколкото то нас.

Карла се поколеба. Първият й подтик бе да тръгне в другата посока, но явно Шрьодер знаеше какво прави и тя забърза след него.

Уличката водеше до втора голяма улица с къщи от двете страни. Беше празна, просто къща до къща, а прозорците им приличаха на празни очни кухини в странната дрезгавина. Шрьодер се огледа, а после отново пое в посока, която се надяваше, че ще ги изведе в другия край на града.

След няколко пресечки той изведнъж спря и вдигна автомата. След миг го свали и потърка очи.

— Тази странна светлина май размътва мозъка ми. Сега пък на мен започнаха да ми се привиждат неща. Нещо сякаш изтърча от единия край на улицата до другия.

— Не ти си е размътил мозъкът и аз го видях – потвърди Карла. – Голямо беше. Не мисля, че беше човек. Шрьодер отново закрачи.

— Добре. Напоследък с хората не ни върви.

Карла долови познатата мускусна миризма. Бараката с бебето-мамут миришеше по същия начин. И Шрьодер я усети.

— Мирише на обор – рече той.

Миризмата на кал, животни и тор се усили, когато стигнаха до следващата улица. В края й имаше площад, подобен на онзи откъм входа на града. Беше квадратен и огромен. Всяка от страните му беше по около седемдесет метра. Подобно на първия площад, и тук се издигаше стъпаловидна пирамида. Но не тя, а това около нея прикова погледа на Карла.

За разлика от настилката на първия площад, която бе от същия, излъчващ сияние камък, от който бе построен градът, този площад сякаш бе покрит с някакви гъсти тъмни плевели или треви. Най-напред на Карла й се стори, че вижда запусната градина, но нямаше как да е това, защото тук никога не грееше слънце.

Любопитна и нетърпелива, тя закрачи към пирамидата.

Растителността се размърда.

Старите очи на Шрьодер не можеха да различат подробности, но и той забеляза движението. Рефлексите му на войник се събудиха. Бяха го учили, че най-добрата защита срещу възможна опасност е оловен дъжд. Той застана пред Карла и подпря автомата на хълбока си, показалецът му обгърна спусъка, готов да го натисне всеки миг.

— Не! – извика Карла и сложи ръка на гърдите му.

По площада сякаш се движеха вълни, от които се чуваше сумтене и писукане. „Растителността“ се превърна в купчина от туловища с размерите на едро прасе.

Шрьодер се втренчи в създанията, въртящи се из площада. Имаха къси и дебели хоботи и вирнати бивни. Най-сетне до съзнанието му стигна какво вижда.

— Бебета-слонове! – възкликна той.

— Не – поправи го Карла. Гласът й звучеше спокойно, въпреки вълнението. – Мамути-джуджета.

— Не може да бъде! Мамутите са изчезнали отдавна.

— Знам, но вгледай се внимателно – и тя насочи лъча на фенерчето към рошавите създания. Няколко глави се обърнаха към светлината – очите им бяха кръгли, златисти и лъскави. – Слоновете нямат козина – посочи тя.

— Това е невъзможно! – Шрьодер сякаш не можеше да се довери на сетивата ся.

— Не е чак толкова невъзможно – продължи почти шепнешком Клара – Следя от мамути-джуджета отпреди 2000 г. пр. н. е. са били откривани на остров Врангел. От гледна точка на еволюцията оттогава досега не с минало почти никакво време. Но си прав, че въпреки това е невероятно. Най-близкият ми контакт с тези същества е бил да проучвам вкаменелости от техните предшественици.

— А защо не бягат? – зачуди се Шрьодер.

Мамутите сякаш бяха заспали, преди да ги обезпокоят, но и сега не изглеждаха притеснени или изплашени. Движеха се поединично, по двойки или в малки групички из площада и не проявяваха почти никакъв интерес към непознатите.

— Не се боят, че ще ги нараним – отвърна Карла. – Сигурно никога преди не са виждали хора. Предполагам, че са еволюирали от големите, които видяхме на стенописите, като са се пригодили към липсата на слънце и храна.

Шрьодер зяпаше стадото с отворена уста, накрая превъзмогна изумлението си и попита:

— Карла, как живеят тези същества?

— Имат въздух за дишане. Може би се процежда от тавана или през пукнатини, за които не знаем. Може да са се научили да хибернират, за да пестят храна.

— Добре, но с какво се хранят все пак?

Карла се огледа.

— Някъде трябва да има източник на храна или на светлина. Може би излизат на открито. Чакай! Сигурно точно това се е случило с така нареченото бебе, което експедицията е открила. Търсело, е храна!

— Трябва да намерим откъде излизат навън – заяви Шрьодер и тръгна към пирамидата.

Карла вървеше плътно зад него. Мамутите се отместваха от пътя им. Някои не бяха достатъчно бързи и рунтавите им козини се отъркваха в краката им. Купчини тор постоянно изникваха на пътя им и трябваше да ги заобикалят. Най-накрая стигнаха до пирамидата и се заизкачваха по нея. Заради болките в глезена, Шрьодер се изкачваше бавно, но въпреки това успя да се добере до плоската площадка на върха.

Пред очите им се откри великолепен изглед към целия площад, по който животните все така се суетяха безцелно.

Карла ги преброи. Бяха около двеста. Шрьодер също се взря в животните, но със съвсем друга мисъл наум. След няколко минути откри каквото търсеше.

— Виж! – посочи той. – Мамутите оформят нещо като колонка в онзи ъгъл.

Карла погледна. Доста животни се бяха скупчили в една от улиците. Скоро ги последваха и други и не след дълго цялото стадо се устреми към единия край на площада. С помощта на Карла Шрьодер слезе от пирамидата и закуцука след мамутите.

Пред очите им площадът се изпразни, а животните се скупчиха в една от тесните улички, водеше към главния булевард. Карла и Шрьодер ги последваха, като се опитваха да не ги смущават. Мамутите обаче сякаш ги бяха приели като част от стадото и изобщо не им обръщаха внимание.

Заедно с животните пъплеха покрай редици от къщи. Но тези тук бяха различни. На някои стените им бяха разрушени – сякаш ги беше бутал булдозер. Полуразрушените къщи зачестиха. Накрая се озоваха на място, което приличаше на бомбардирано. Нямаше нито една оцеляла сграда – само светещи отломки, а сред тях огромни, тъмни скални късове.

Гледката събуди неприятни спомени у Шрьодер. Поспря, за да му отпочине глезенът, и се загледа в разрухата, която го заобикаляше.

— Напомня ми на Берлин в края на Втората световна война – каза тихичко той. – Ела! Да побързаме, иначе ще изгубим мамутите.

Карла заобиколи купчина тор.

— Мисля, че няма защо да се тревожим, оставят достатъчно ясни следи.

Дълбокият смях на Шрьодер отекна след отломките. Карла не можа да се въздържи и също се разсмя, въпреки умората и страховете си. Ускориха крачка, по-скоро нетърпеливи да се измъкнат, отколкото да не изостанат от стадото.

Скалите край тях се променяха. Светещите минерали намаляваха и накрая съвсем изчезнаха. Обгърна ги тъмнина. Карла включи фенерчето и слабият му лъч улови опашките на мамутите. Явно животните нямаха проблем да се ориентират в мрака. Навярно очите им се бяха пригодили, така както бяха намалели и размерите им.

Внезапно фенерчето угасна. Карла и Шрьодер нямаха друг избор, освен да следват стадото по шума, който издаваше – топуркането на множество крака, многогласното сумтене и грухтене. Скоро мракът се поразреди, а след това се превърна в тъмносив сумрак. Вече виждаха задниците на мамутите на двайсетина метра пред себе си. Животните сякаш също бързаха. Сивотата отстъпи пред истинска светлина, проходът зави първо надясно, а после наляво и Карла и Шрьодер се озоваха навън с мигащи на слънцето очи.

Мамутите продължиха напред, но двамата спряха и се огледаха. Бяха излезли през процеп в отвесна скала и се намираха в края на долчинка, широка около стотина метра. Мамутите се заеха да пасат ниската тревиста растителност из долчинката.

— Просто невероятно! – промълви Карла. – Пригодили са се към два свята: тъмен и светъл. Те са чудо на еволюцията!

— Да, много интересно – промърмори Шрьодер без особен интерес.

Не бе груб, просто бе практичен. Знаеше, че още не са в безопасност и че вероятно преследвачите са по петите им. Огледа скалната стена. Тя не беше монолитна, а по-скоро беше струпване от скални късове. Единственият им шанс беше да намерят път и да се изкачат на върха на скалната стена. Карла неохотно се отдалечи от стадото и се заизкачва заедно с Шрьодер по струпаните скални късове. Някои от тях бяха големи колкото автомобили, други – колкото къщи. Някои се издигаха на повече от трийсет метра височина. Част от скалните късове така бяха притиснати един в друг, че и нож не би могъл да се плъзне между тях.

Докато се прокрадваха по скалната грамада, Карла се обезкуражи. Бяха се измъкнали от една опасност, само за да се окажат в още по-голяма. Имаше чувството не само че няма да успеят да намерят път към върха, но и че ще се окажат в капан, приклещени от скалните късове в този безкраен лабиринт, без да могат да се върнат там, откъдето бяха тръгнали. Шрьодер обаче бе живнал от свежия въздух. Без да обръща внимание на болката в глезена, той пъргаво се катереше по скалите или се мушкаше в процепите между тях, търсейки път. След едно от поредните му скривания в една цепнатина, отвътре се чу победоносния му вик.

Шрьодер се показа и заяви, че е открил път през скалите. Сграбчи Карла за ръката, все едно водеше дете, и я поведе сред монолитите. Не бяха направили и няколко крачки обаче, когато иззад една канара се показа мъж.

Гриша, предводителят на ловците.