Смяна на полюсите

16

— Радвам се да се запознаем, професор Курц – рече Харълд Мъмфорд, професорът по зооархеология в уни­верситета във Феърбанкс. – Ще пийнете ли чаша „Ърл грей“?

— Благодаря, с удоволствие – рече мъжът, който се­деше в кабинета на Мъмфорд.

Гостът имаше продълговато лице, квадратна челюст и светлосини очи. Кафявата му коса сивееше.

Мъмфорд наля две чаши чай и подаде едната на съ­беседника си.

— Дълго сте пътувал. Феърбанкс е далеч от Берлин.

— Да, така е, доктор Мъмфорд, но винаги съм искал да стигна дотук, до последната граница на цивилиза­цията.

— Това бързо се променя – усмихна се Мъмфорд. Беше пълен мъж на средна възраст с лице на доброна­мерен морж. – Даже си имаме „Уолмарт“*. Но все още сравнително лесно човек може да отиде и на по-диви места, пълни с гризли и лосове. Дано да стигнете до парка Денали

[* Верига супермаркети. Б.авт.]

— Да, това е целта ми. Тази възможност ме вълнува дълбоко.

— Пътуването е целодневно, но си струва. Съжаля­вам. че сте се разминали с Карла Януш. Както ви казах по телефона, тя тръгна на експедиция преди няколко дни.

— Едва в последния момент взех решение да дойда – обясни Шрьодер. – Неочаквано ми се отвори свободно време и ми шукна да я посетя. Но ви благодаря, че ме посрещнахте след толкова кратко предизвестие.

— Няма проблем. Не ви виня, че искате да се срещне­те с Карла. Тя е блестящ учен и прекрасна млада жена. Доскоро беше на разкопки в каменоломната при река Гърстъл на около стотина километра оттук. Открихме дялани бивни от мамути. Много се развълнувахме. Статията й за експлоатацията на мамути от ранните ловци бе едно от най-добрите изложения по темата, които съм чел. Знам, че би се радвала да се срещне с човек с вашата академична биография.

Шрьодер се бе сдобил с тази впечатляваща биогра­фия в една стаичка за копирни услуги в Анкъридж. Визитките му го представяха като Херман Курц, про­фесор по антропология в Берлинския университет. Бе заел фамилията на тайнствения герой от „Сърцето на мрака” на Конрад.

По време на целия си живот не можеше са спре да се удивлява на силата на няколко напечатани думи, съчетани с увереност. Най-трудно му беше да си върне австрийския акцент, след десетилетия живот в Средния Запад.

— Чел съм статията – кимна Шрьодер. – Както казвате, много е впечатляваща. Четох и онази, в която излага теорията си за изчезването на мамутите.

— Типично за Карла! След като заключи, че човекът почти не е имал пръст в изчезването на мамутите, направи смелото предположение, че то е било в резултат на някаква катастрофа. Можете да си представите каква беше реакцията.

— Да, наистина новаторска теория, но ми хареса дър­зостта й. А тезата й има ли нещо общо с експедицията?

— Разбира се! Надява се на един отдалечен сибирски остров да намери доказателства за нея.

Шрьодер изду бузи.

— Сибир е много далеч от тук. Как се стига дотам?

— Карла взе самолет до остров Врангел, след това ще се качи на ледоразбивач, който минава край Новосибирските острови и който ще я вземе обратно след две седмици, а няколко дни след това ще е обратно тук. Още ли ще сте в Аляска по това време?

— За жалост не. Но й завиждам за приключението. Веднага бих се отказал от всичко, за да я последвам, ако можех.

Мъмфорд се облегна назад на стола и скръсти ръце зад главата си.

— Остров Айвъри ще се окаже новият Канкун – рече той с широка усмивка.

— Моля? – погледна го изненадано Шрьодер.

— Остров Айвъри е мястото, където работи Карла. Вчера дойде и някакъв мъж от „Дискавъри“ и каза, че щял да снима филм за връх Маккинли. Явно е чувал за трудовете на Карла. Много се заинтересува, когато казах за острова. Спомена, че може да се отбият. Раз­пита ме подробно за проекта. Явно нищо не е пречка, когато ти е тлъста чековата книжка.

— Как се казваше? – попита Шрьодер. – Може би съм попадал на него при пътуванията си.

— Хънтър – отвърна Мъмфорд. – Скот Хънтър. Едър, мускулест мъж.

Шрьодер се усмихна, но в очите му се четеше през­рение към тънко замаскираната игра на думи във фал­шивото име.

— Хм, не ми говори нищо – каза той на глас. – Раз­бира се, осведомил сте го колко трудно се стига до ос­трова?

— Насочих го към летището да говори с Джо Харпър. Някога е летял по отдалечени кътчета на свободна практика, а сега е шеф на „Полярна звезда еър“. Правят туристически обиколни на изолирани части от Русия.

Шрьодер глътна набързо чая си, макар да изгори гър­лото му. Благодари на Мъмфорд за гостоприемството и веднага се упъти с колата към летището на Феърбанкс. Летището се намираше край Северния полярен кръг и бе удобно място, където могат да презареждат големи товарни самолети по маршрути между Далечния Изток и Америка. Докато Шрьодер паркираше, излетя един „Боинг 747“. Самото летище бе относително малко и на Шрьодер му се наложи да попита само веднъж, за да открие офиса на „Полярна звезда еър“.

Рецепционистката му се усмихна приветливо и каза, че господин Харпър ще го приеме, когато приключи разговора си по телефона. Самият Харпър излезе ня­колко минути по-късно. Приличаше на специално под­биран за тази роля – жилав, с остри очи и волево изра­жение. Явно не му беше лесно да се превърне от пилот в туроператор.

Беше си подстригал брадата старателно, но косата му стърчеше непокорно. Ризата му беше нова и прилежно изгладена, но беше пусната над чифт избелели дънки, явно носени дълго и твърде удобни, за да бъдат сменени. Мъжът излъчваше професионализъм в очите му се четеше тревога. Наведе се и прошепна на ухото на рецепционистката нещо за горивни разходи, а после покани Шрьодер в кабинета си.

Работното му място едва побираше бюро и компютър. Всичко останало бе претъпкано с купчини папки

Харпър осъзнаваше какъв вид има кабинетът му.

— Извинете ме за неразборията. „Полярна звезда еър“ все още е семейна компания и сам се грижа за го­ляма част от документацията. Всъщност, аз и жена ми отвън вършим почти всичко.

— Разбрах, че летите отдавна – каза Шрьодер, а Харпър като че се поободри.

— Пристигнах тук през 84-а година. Имах си един „Чесна“ и от години летях с нея. После купих още ня­колко, много малки, но ги продадох, за да си позво­ля онзи корпоративен самолет на пистата – синия, със звездите по него. По-класните клиенти харесват бързите обиколки първа класа.

— Как върви бизнесът?

— Добре, може да се каже. Но не бих казал същото за себе си.

Харпър вдигна купчина хартия от бюрото и я пусна обратно.

— Блъскам се върху тези неща, докато успеем да си позволим човек, който да се занимава с тях. Но това е мой проблем. А вашият какъв е?

— Преди час говорих с доктор Мъмфорд в университета. Каза ми, че ще водите телевизионен екип остров в Сибир.

— А, да, хората от „Дискавъри“. От остров Врангел ще се качат на рибарско корабче.

Шрьодер подаде една от чисто новите си визитки.

— Бих искал да стигна до Новосибирски острови, дали бих могъл да се присъединя?

— Няма проблем. На самолета има много място. Само ще трябва да си платите билета. За жалост обаче са ре­зервирали всички места: и на самолета, и на корабчето.

Шрьодер помисли, преди да отговори.

— Може би бих могъл да поговоря с тях, за да ми позволят и аз да дойда.

— Опитайте. Отседнали са в хотел „Уестмарк“.

— Кога тръгвате?

Харпър погледна часовника си.

— След два часа и двайсет и една минути.

— Ще отида да говоря с тях.

Шрьодер получи упътвания къде се намира хотела. Бързо го намери и на рецепцията попита за екипа на „Дискавъри“. Администраторът каза, че ги е видял да влизат в бара преди малко. Шрьодер му благодари и надникна в бара. Беше полупразен – хората седяха по един или по двама. Единствената групичка бе на една от ъгловите маси. Разговаряха, събрали глави. Бяха че­тирима.

Шрьодер си взе вестник от фоайето, седна на маса, близо до четиримата, и си поръча газирана вода с лайм. Двама от мъжете му хвърлиха изпитателен поглед и бързо се върнаха към разговора. Едно от предимствата на старостта е, че те прави невидим, помисли си Шрьодер. Младите просто спират да ти обръщат внимание.

Той реши да провери прозренията си. Един от мъжете стана от масата и влезе в тоалетната. Докато онзи се връщаше, Шрьодер се надигна и нарочно се блъсна в него. Извини му се надълго и нашироко, ала мъжа само изруга и го изгледа свирепо.

Случката показа две неща на възрастния мъж. Че новият му външен вид – обръсната брада и боядисана коса, върши работа, и че мъжът от телевизионния екип, носи пистолет в кобур под мишницата. Шрьодер реши да изпробва късмета си още веднъж.

Щом се върна от тоалетната, вместо да отиде на своята маса, той приближи масата на групичката.

— Здравейте! – каза той с американския си акцент. – Разбрах, че сте от „Дискавъри“ Господин Хънтър?

Едрият мъжага, очевидно предводителят, го огледа с присвити очи.

— Да, аз съм Хънтър. Откъде научихте името ми?

— Всички в хотела за това говорят. Рядко ни навес­тяват знаменитости – отвърна Шрьодер и предизвика ухилени физиономии на масата. – Само исках да ви кажа колко ми хареса онзи филм за древните хети пре­ди няколко месеца.

Мъжът сякаш се озадачи.

— Мерси! – каза той, без да сваля студеният си пог­лед от Шрьодер. – Но сега имаме работа, извинете ни.

Шрьодер се извини, че им е отнел от времето и се върна на масата си. Групичката се разсмя зад гърба му, но той бе направил своята проверка. Гледаше „Дискавъри“ постоянно. В последните шест месеца нямаше никакви филми за хетите. „Екипът“ бе прикритие.

Шрьодер бавно отпиваше от газираната вода и мислеше какво да направи. Накрая избра най-директния начин. Отиде до колата и извади изпод седалката пис­толет със заглушител.

Върна се в бара на хотела тъкмо навреме. Мъжете плащаха и се надигаха от масата. Шрьодер ги последва в асансьора и се вози с тях, бъбрейки като изкуфял старец. С удоволствие отбеляза леките им подигравателни усмивки и отегчени погледи. Слезе заедно с тях на тре­тия етаж, огледа се объркано сякаш не знаеше как се е озовал тук и къде е всъщност. Защура се притеснено, докато мъжете го отминаха с презрение и се прибраха по стаите си. Шрьодер запомни номерата над вратите.

Изчака около минута и се приближи до вратата на една от стаите. Извади пистолета и огледа внимател­но коридора и в двете посоки. Не се виждаше никой. Почука на вратата. Миг след това тя се отвори. Мъжът го изгледа сърдито. Беше същият, който го отпрати в бара. Но сега беше без сако и се виждаха двата писто­лета в кобури под мишниците му.

— Какво искаш по дяволите?

— Май съм изгубил ключа за стаята си. Дали бих мо­гъл да използвам телефона ви?

— В момента съм зает! – отсече мъжът и сложи ръка на кобура си. – Разкарай се!

Мъжът понечи да затвори вратата, но Шрьодер беше по-бърз. Извади пистолета и го гръмна между очите.

Мъжът се свлече на пода, а в погледа му се четяха едновременно ужас и изумление.

Шрьодер отново огледа коридора, прекрачи тялото и го придърпа навътре в стаята.

Продължи по същия начин и с останалите стаи. Тук-таме се наложиха леки промени, но накрая резултатът навсякъде беше един и същ. Единият път малко избърза и му се наложи пак да стреля. А другия път пък асан­сьорът се отвори, точно когато издърпваше тялото в стаята. Но накрая всичко беше наред – и четиримата мъже бяха мъртви и то за по-малко от пет минути.

Шрьодер нямаше никакви угризения, докато хладнокръвно и безмилостно премахваше мъжете един по един. Те бяха просто бандити, като голяма част от онези, с които се бе сблъсквал или с които бе работил.

Тези дори бяха доста нескопосани и невнимателни. Вероятно се бяха събрали набързо. Не бяха първите му жертви, а нямаше да са и последните.

На всяка от вратите на мъртвите мъже окачи табела „Моля, не ме безпокойте!“ След няколко минути беше на път към летището.

Харпър още се ровеше в купа с документи.

— Говорих с онези от телевизията – каза Шрьодер.

— Променили са решението си. Ще продължат към остров Кодиак, за да снимат мечки.

— Мамка му! Защо не ми казаха!

— Може да им се обадите и да ги питате. Но когато ги потърсих, вече се готвеха да тръгват.

Харпър грабна телефона и се обади в хотела. Поиска да го свържат със стаите на мъжете от екипа. Когато никой не вдигна, той тръшна ядосано слушалката върху вилката и разтърка очи, сякаш щеше да се разплаче всеки момент.

— Прекрасно! Разчитах на парите от този преход, за да платя вноската за пилето навън. Тези направо ме съсипаха.

— Нямате ли други полети в графика?

— Не е лесно. За една сделка са нужни дни, а понякога дори седмици.

— Значи самолетът и лодката са свободни?

— Да, свободни са. Да познавате някой, който би се заинтересувал от това?

— Всъщност, познавам – Шрьодер бръкна в джоба си, извади дебела пачка и я хвърли върху купчината документи. – Това е за отиване, както и за лодката. На връщане ще получите още толкова. Условието е да стоите в готовност няколко дни, докато приключа делата си на място.

Харпър взе пачката и я погледна – само стотачки.

— С това мога да си купя цял нов самолет – намръщи се той. – Да не е пешо незаконно?

— Нищо подобно. Няма да превозвате нищо. Само мен.

— Имате ли документи?

— Паспортът и визата ми са в срок, всичко е наред.

И би трябвало, като се има предвид колко платих, помисли си Шрьодер. Беше се отбил в Сиатъл и с не­търпение бе изчакал любимият му фалшификатор да сътвори личността на професор Курц.

Харпър протегна ръка.

— Имаме сделка!

— Отлично! Кога можем да тръгнем?

— Когато сте готов.

— Тогава съм готов.

След час вече бяха във въздуха. Шрьодер се бе от­пуснал на седалката и се наслаждаваше на уединение­то си. Отпи голяма глътка от скоча, осигурен му пред­видливо от Харпър. Самият Харпър уверено водеше самолета. Докато Феърбанкс се смаляваше под тях, а машината се отправяше на запад, Шрьодер въздъхна дълбоко. Ясно му беше, че е просто един старец, който се опитва да върши работата на млад мъж. Помоли пи­лота да не го безпокои известно време и затвори очи. Беше уморен и му трябваше сън.

Предстоеше му нещо, което изискваше кристално бистра мисъл. Изчисти съзнанието си от емоции и се отдаде на съня.